Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (67)

Епилог

Яркото зимно слънце нахлуваше през прозореца и падаше на ивици върху леглото на Кори в ъглова единична стая на един от последните етажи в болницата на Роринг Форк. От панорамния прозорец се виждаше по-голямата част от града и планините отвъд него, всичко загърнато в бяла снежна покривка. Това беше гледката, която Кори видя, когато се събуди след операцията на ръката, и тя значително повдигна духа й. Това се случи преди три дни, а щяха да я изпишат след още два. Счупването на глезена не беше сериозно, но бе изгубила малкия си пръст. От някои изгаряния, които беше получила, щяха да й останат белези, някои на брадичката, но съвсем леки. Така й бяха казали.

Пендъргаст седеше на стол от едната страна на леглото, а Стейси от другата. Долният край на кревата бе отрупан с подаръци. Началник Морис се беше отбил да изкаже почитанията си. Той редовно я посещаваше след операцията. След като попита Кори как се чувства и многословно благодари на Пендъргаст за неговата помощ в разследването, бе оставил своя подарък върху купчината — диск с най-големите хитове на Джон Денвър.

— Е — попита Стейси, — няма ли да ги отворим?

— Нека първо Кори отвори това — каза Пендъргаст и й подаде тесен плик за писма. — В чест на приключилото ти изследване.

Кори го скъса и го отвори. Озадачена видя компютърна разпечатка с колони от неясни числа, графики и таблици. Разгъна я. Беше доклад от съдебномедицинската лаборатория на ФБР в Куонтико — анализ на живачното замърсяване в дванайсет проби от човешки останки — полуделите миньори, които беше намерила в тунела.

— Боже мили — възкликна тя, — числата надхвърлят всичко известно.

— Това е последният детайл, нужен за твоята теза. Не се съмнявам, че ти ще бъдеш първата второкурсничка в „Джон Джей“, спечелила наградата „Роузуел“.

— Благодаря — отговори Кори, после се поколеба. — Дължа ти извинение. Още едно извинение. Този път много голямо. Наистина оплесках нещата. При това сериозно. Толкова пъти си ми помагал, но така и не оцених истински тази помощ. Излязох неблагодарно… — за малко не каза една лоша дума — момиче. Трябваше да те послушам и да не излизам сама. Постъпих много глупаво.

Пендъргаст наклони глава.

— Можем да поговорим друг път за това.

Кори се обърна към Стейси.

— На теб също дължа извинение. Наистина се срамувам, че заподозрях теб и Тед… Боже, направо не мога да повярвам, че той е подпалвачът. От това ме побиват тръпки.

— От една страна — намеси се Пендъргаст, — не Роман е отговорен за постъпките си, а живакът в неговия мозък, който е тровил невроните му, откакто се с озовал в утробата на своята майка. Той не е по-голям престъпник от онези миньори, които са полудели от работата в топилнята и накрая са станали канибали. И той, и те са жертви. Истинските престъпници със сигурност са други, едно семейство, чиито злодеяния са започнали преди век и половина. И сега, когато ФБР се е заело с това, семейството ще трябва да си плати. Може би не толкова жестоко колкото госпожа Кърмоуд, но въпреки това ще платят.

Кори потрепери. Докато Пендъргаст не й съобщи, тя нямаше и най-малка представа, че през цялото време, докато е била прикована за тръбите, госпожа Кърмоуд също е била в сградата — в далечния й край, също заключена за помпата и вероятно в безсъзнание, след като Тед я беше пребил. О, боже, как ще се погрижа за тази кучка, беше казал той…

— Толкова бързах, за да се спася от пламъците, че не съм я видяла — каза тя извинително. — Не съм сигурна, че някой заслужава да бъде изгорен жив. Да умре по този начин.

Изражението на Пендъргаст показваше, че не е съгласен.

— Няма как Тед да е знаел, че Кърмоуд и Стафърд са виновни за неговата лудост, нали? — попита Кори.

Пендъргаст поклати глава.

— Не. Смъртта й от неговите ръце е просто поетично възмездие, нищо повече.

— Надявам се, че останалите ще изгният в затвора — подхвърли Стейси.

След известно мълчание Кори попита:

— Наистина ли помисли, че овъгленият труп на Кърмоуд е моят?

— Не се съмнявах — отговори Пендъргаст. — Ако можех да мисля по-ясно, вероятно щях да се сетя, че Кърмоуд е следващата възможна жертва на Тед. Тя олицетворяваше всичко, което той е презирал. Цялото това аутодафе високо в планината е било организирано за нея, а не за теб. Ти попадна съвсем случайно в ръцете му. Обаче аз, Кори, също имам въпрос. Как отключи белезниците?

— О, бяха скапани стари белезници. Когато се опитвах да отключа катинара на входа на мината, пъхнах шперцовете между външната и вътрешната си ръкавица. Защото, както много добре знаеш, човек трябва да използва няколко едновременно.

Пендъргаст кимна.

— Така е.

— Отне ми известно време, докато си спомня — толкова бях уплашена. Тед беше… през живота си не съм виждала подобно нещо. Начинът, по който превключваше от ярост и крясъци в студена пресметливост… Божичко, беше почти толкова плашещо, колкото самият пожар.

— Често срещано поведение при живачно отравяне. И това вероятно обяснява загадката с изкривените тръби при втория пожар…

— О, хайде да отворим подаръците и да не говорим повече за това — бързо предложи Стейси.

— Съжалявам, че не мога да ви подаря нищо — извини се Кори.

— Била си заета — успокои я Пендъргаст. — И докато сме още на тази вълна, предвид онова, което ти се случи в пещерите Краус в Медисин Крийк, ще те посъветвам за в бъдеще да избягваш подземните лабиринти, особено когато са пълни с готови да убиват маниаци. — Той замълча за кратко. — Между другото, много съжалявам за пръста ти.

— Предполагам, че ще свикна. Може да се приеме за нещо почти колоритно като носенето на превръзка на окото.

Пендъргаст вдигна един малък пакет и го заоглежда. Нямаше визитка, а името беше изписано на ръка.

— Капитане, това от теб ли е?

— Да.

Агентът махна опаковката, от която се показа кутийка, тапицирана с кадифе. Той я отвори. Вътре върху сатен лежеше Пурпурно сърце^[1].

Той го гледа втренчено дълго време и накрая каза: Как бих могъл да го приема?

— Защото имам още три, освен това държа да го вземеш. Заслужаваш медал, защото ми спаси живота.

— Капитан Баудри…

— Честна дума. Бях изгубила посоката, бях объркана, напивах се всяка вечер до забрава, докато един ден най-неочаквано не ми се обади. Повика ме тук, обясни ми за моя предшественик, даде ми някаква цел. И най-вече показа уважение към мен.

Пендъргаст се поколеба. После вдигна медала и каза:

— Ще го ценя високо.

— Честита Коледа с три дни закъснение.

— А сега ти си наред.

Стейси вдигна тесния плик. Отвори го и извади от него нещо, което приличаше на официален документ. Прочете го със смръщено чело, после възкликна:

— Мили боже!

— Не е кой знае какво — намеси се Пендъргаст. — Просто среща за интервю. Останалото зависи от теб. Обаче с моята препоръка и с твоя опит — уверен съм, че ще те одобрят. Капитане, ФБР има нужда от агенти като теб. Може би един ден Кори ще ти съперничи. Единственото, което й липсва, е трезвата преценка.

— Благодаря. — Баудри сякаш щеше да прегърне Пендъргаст, но се отказа, защото реши, че жестът може би няма да е добре приет. Кори се засмя в себе си: цялата церемония със съпровождащите я привързаност и чувства, изглежда, караше Пендъргаст да се чувства леко неловко.

Имаше още два пакета с подаръци за нея. Отвори първия и отвътре се показа износен от употреба учебник: „Техники за анализи и разследване на местопрестъпления“. Трето издание.

— О, знам този учебник — възкликна тя. Обаче вече го имам, и то много по-ново издание.

— Знам това — отговори Пендъргаст.

Тя го отвори, защото изведнъж разбра какво иска да каже. Вътре текстът беше анотиран богато: коментари, думи, въпроси, прозрения и техният анализ. Почеркът беше чист и тя го разпозна веднага.

— Това е… твоят учебник?

Пендъргаст кимна.

— Мили боже. — Кори докосна корицата, милвайки я почтително. — Какво съкровище. Може би, като го прочета, някой ден ще мога да разсъждавам като теб.

— Мислех за други, по-забавни подаръци, но предвид очевидния ти интерес към кариера в полицията, стори ми се, че този е най-подходящ.

Последният пакет. Кори го взе и внимателно разви скъпата на вид опаковъчна хартия.

— Това е от Констънс — обясни Пендъргаст. — Преди няколко дни се върна от Индия и ме помоли да ти го дам.

Вътре имаше антикварна автоматична писалка „Уотърмен“ с филигранни златни инкрустации и малко томче с корици от неравна кожа, с кремави, неизрязани по краищата страници. Беше прекрасна ръчна изработка. От него падна малка бележка, която Кори вдигна и прочете.

Прочетох с интерес някои от вашите „блогове“ (омразна дума) в интернет. Реших, че може да намерите за полезно да се отдадете на по-постоянен и по-интимен израз на своите наблюдения. Аз самата водих дълги години дневник. Той винаги е бил за мен извор на интерес, утеха и лични проникновения. Надявам се, че този малък том ще ви помогне да извлечете същата полза.

Констънс Грийн.

Кори огледа разпръснатите около нея подаръци. После насочи очи към Стейси, седнала на края на леглото, и Пендъргаст, отпуснат на стола, преметнал крак върху крак. И изведнъж, за своя най-голяма изненада, се разплака.

— Кори! — извика Стейси и скочи на крака. — Какво има? Боли ли те нещо?

— Не — каза Кори през сълзи, — нищо не ме боли. Просто съм щастлива. Много щастлива. Никога не съм имала по-щастлива Коледа.

— С три дни закъснение измърмори Пендъргаст, а по лицето му пробяга тръпка, която можеше да мине за усмивка.

— И няма други хора на този свят, с които бих я споделила с по-голяма готовност. — Кори яростно бръсна сълзите от лицето си и от неудобство извърна глава към прозореца, отвъд който утринното слънце позлатяваше Роринг Форк, ниските склонове на планините, подобната на купа форма на Смъглърс Сърк по-нататък и малкото черно петно на снега, където пожарът за малко щеше да я убие.

— Да — каза тя и потупа по малкото томче. — Вече знам къде ще бъде първият ми запис.