Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (47)

46.

Познатият копринен глас я покани да влезе. Кори си пое дълбоко дъх. Беше се съгласил да се видят — това беше добра първа стъпка. Тя убеждаваше сама себе си, че не я е потърсил, откакто замина от Роринг Форк, само защото е бил твърде зает. Трепетно се беше надявала да е точно така. Последното, което искаше — осъзна го едва сега — беше връзката й с Пендъргаст да пострада заради нейната привързаност и късогледство.

И ето го сега тук — завърнал се също така изненадващо, както беше заминал.

Този следобед мазето беше дори по-задушно, ако това изобщо беше възможно, от последния път, когато Кори посети временния му кабинет. Пендъргаст седеше зад старото метално бюро, което сега беше свободно от химическите уреди, които го покриваха предния път. Върху надрасканата повърхност на плота лежеше само една гънка палка. Температурата в помещението вероятно беше не по-малко от трийсетина градуса, но въпреки това той не си беше свалил сакото.

— Кори! Моля, седни.

Тя послушно седна.

— Как се върна в града? Мислех, че пътят е затворен.

— Началникът беше така любезен да изпрати един от хората си да ме вземе от Базалт с една от верижните им машини. Изглежда много искаше да се върна. Във всеки случай се говори, че пътят ще бъде отворен. Дори да е само временно.

— Как беше пътуването ти?

— Плодотворно.

Кори се размърда неспокойно заради този светски разговор и реши да премине направо към въпроса.

— Виж, искам да се извиня за държанието си миналия път беше незряло и се чувствам неловко. Истината е, че съм ти безкрайно благодарна за всичко, което направи за мен. Просто… работата е там, че засенчваш всичко, в което се намесиш. Не искам професорите в „Джон Джей“ да кажат: „О, нейният приятел Пендъргаст е свършил всичко вместо нея“. — Тя замълча за миг. Няма съмнение, че преигравам, защото това е първият ми голям изследователски проект.

Пендъргаст я гледа известно време в мълчание, после просто кимна в знак на разбиране.

— И как се развиха нещата, докато ме нямаше?

— Много добре — отговори Кори, като избягваше погледа му. — Току-що свърших с проучването си.

— Надявам се, не се е случило нищо неприятно?

— Имаше още един ужасен пожар на хълма зад града и едно убийство от ярост на магистрала 82. Предполагам, че началникът ти е разправил всичко това.

— Имах предвид теб.

— Не — излъга Кори. — Не можах да отбележа никакъв напредък в откриването на убиеца, така че реших да се откажа. В изследването си попаднах на интересни дреболии, но не и на нещо, което да хвърля светлина върху убийствата.

— Какви са тези дреболии?

— Ами… научих, че госпожа Кърмоуд е сродница на семейство Стафърд, което притежавало старата топилня по време на треската за сребро и все още е силата зад проекта „Хайтс“.

Кратко мълчание.

— Нещо друго?

— О, да, нещо, което може би ще ти се стори интересно заради твоя интерес към Дойл и Уайлд.

Пендъргаст наклони глава, подканяйки я да продължи.

— Докато се ровех в старите папки с документи в архива „Грисуел“, попаднах на едно смешно писмо за някакъв чешит, който хванал Уайлд след лекцията и му разказал история, от която той едва не припаднал. Готова съм да заложа всичко, че е била приказката за мечката стръвница.

Пендъргаст са умълча за известно време. После попита:

— В писмото споменава ли се името на човека?

Кори се замисли.

— Само фамилията. Суинтън.

Отново се възцари мълчание, докато Пендъргаст най-накрая каза:

— Сигурно си останала без пари.

— Не, не, справям се отново излъга тя. Мамка му, щеше да се наложи да си намери някъде временна работа и друг подслон. Но нямаше да вземе и цент от Пендъргаст след всичко, което вече беше направил за нея. — Наистина, няма причина да се тревожиш за мен.

Пендъргаст не й отговори и беше трудно да разчетеш нещо по безизразното му лице. Беше ли повярвал? Дали беше чул от началника за стрелбата по колата й и мъртвото кученце? Невъзможно беше да определи. Във всеки случай местният вестник не беше писал за случилото се: все още всичко се въртеше около серийния подпалвач.

— Ти не каза нищо за своето пътуване — подхвърли тя, за да смени темата.

— Постигнах това, което си бях набелязал — отговори той, докато потропваше с пръсти по папката. — Открих един изгубен разказ за Шерлок Холмс — последния, написан от Конан Дойл и до ден-днешен непубликуван. Много е интересен, затова ти го препоръчвам.

— Ще го прочета с удоволствие, когато ми остане време.

Пендъргаст отново се умълча. Дългите пръсти на агента побутнаха папката към нея.

— Ако бях на твое място, щях веднага да прочета това.

— Благодаря, но съм направо претрупана с довършителни работи и така нататък. — Защо Пендъргаст продължава да й тика в очите този Холмс? Първо „Баскервилското куче“, а сега това.

Тя вдигна поглед и видя онзи странен блясък в очите му, който познаваше толкова добре. Поколеба се. След това с въздишка на примирение извади листата от папката и започна да чете.