Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (50)

49.

Алойшъс Пендъргаст оглеждаше град Лийдвил със здраво стиснати устни. Един знак съобщаваше надморската му височина — 3093 м, и че това е най-високо разположеният град в Съединените щати. Градът силно се отличаваше от Роринг Форк от другата страна на Континенталния вододел. Централната му улица беше една и покрай нея се издигаха викториански сгради в различно състояние на занемареност и безнадеждност, с купчини замръзнал сняг по градските граници. Отвъд тях борови гори се издигаха почти до огромните планински върхове, разхвърляни във всички посоки. Богатата коледна украса, закачена по корнизи, стълбове, улични лампи и парапети, придаваше на града ореол на безнадеждност, особено сега, два дни преди Коледа. Но въпреки ранния сутрешен час и лютия студ Пендъргаст определено бе облекчен да бъде просто далеч от потискащото богатство, привилегиите и самодоволството, които висяха като заразен облак над Роринг Форк. Макар и обеднял, Лийдвил беше истинско място с истински хора, въпреки че бе трудноразбираемо как някой би поискал да живее в тази бяла геена, тази ледена сибирска пустош, тази мразовита пустиня, заровена сред планините далече от радостите на цивилизацията.

Беше изпитал сериозни трудности при издирването на наследници на стария Суинтън с неизвестно малко име, който беше хванал Оскар Уайлд за реверите след лекцията в Роринг Форк и му бе разказал съдбоносната история. С помощта на Майм беше идентифицирал един: някой си Кайл Суинтън, роден в същия този Лийдвил преди трийсет и една години. Беше единствено дете, чиито родители бяха загинали в автомобилна катастрофа точно по времето, когато бил изхвърлен от Лийдвилската гимназия. След това електронната му следа беше изчезнала. Дори Майм — призрачният и затворен компютърен гений и събирач на информация за Пендъргаст не успя да открие мъжа, като изключим неоспоримия факт, че нямаше свидетелство за неговата смърт. Изглежда Кайл Суинтън беше още жив някъде в границите на Съединените щати. Това беше всичко, което специалният агент на ФБР знаеше.

Веднага щом в Роринг Форк спря да вали — или по-скоро направи пауза, преди отново да продължи — Пендъргаст потегли за Лийдвил, за да провери дали може да попадне на някаква следа. Обременен от тежестта на пуловер, дебел черен костюм, безръкавна грейка, палто, два шала, дебели ръкавици, ботуши и вълнено кепе под тиролската шапка, Пендъргаст слезе от колата и се отправи към изглежда единствената дрогерия за един долар в града. Огледа се и избра най-възрастния служител: фармацевта, който обслужваше гишето за лекарства с рецепти.

След като разви шаловете си, за да може да говори, Пендъргаст започна:

— Опитвам се да намеря човек на име Кайл Суинтън, който е учил в Лийдвилската гимназия в края на 90-те години.

Фармацевтът огледа Пендъргаст от главата до петите.

— Кайл Суинтън? Какво искаш от него?

— Аз съм адвокат. Става дума за наследство.

— Наследство? Семейството нямаше пет пари да се усмихне.

— Имали са прачичо.

— О, предполагам, че това ще е добре за него. Кайл не слиза често в града. Вероятно чак напролет.

Нещата се нареждаха.

— Ще ти бъда благодарен, ако ме упътиш до неговата къща.

— Разбира се, но всичко е покрито със сняг. Живее встрани от пътя. Не можеш да стигнеш дотам, освен ако нямаш снегомобил. Освен това… — Мъжът се поколеба.

— Да?

— Той е един от тези типове, които вярват в оцеляването. Скрил се е в каньона Елбърт и чака. Не знам точно какво, може би края на света.

— Наистина?

— Има бункер там горе, хранителни запаси и голям оръжеен арсенал. Поне така се говори. Така че, ако отидеш там горе, трябва да си много внимателен, защото иначе може да те гръмне.

Пендъргаст помисли малко.

— Може ли да ми кажеш къде да наема снегомобил?

— Има няколко гаража. По тези места това е много популярно забавление. — Аптекарят отново огледа агента от главата до петите. — Знаеш ли как да го управляваш?

— Разбира се.

Фармацевтът даде нужните разяснения, после му начерта карта как да стигне до къщата на Кайл Суинтън в каньона Елбърт.

Пендъргаст излезе от дрогерията и тръгна бавно надолу по Харисън авеню, сякаш се готви да се отдаде на шопинг, макар да беше минус петнайсет градуса и навсякъде имаше купчини сняг, а тротоарите бяха толкова ледени, че и солта замръзваше. Най-накрая влезе в един оръжеен магазин, който работеше и като заложна къща.

Мъж с татуирани на темето два октопода го посрещна с:

— Какво мога да направя за теб?

— Бих искал да купя малка кутия .45-и калибър патрони на „Кор-Бон“ за автоматичен „Колт“.

Мъжът остави поисканата кутия на масата.

— Господин Кайл Суинтън ваш клиент ли е?

— Да, той е наш добър клиент. Обаче копелето е много лудо.

Пендъргаст се позамисли малко кой ли може да мине за луд за човек като този.

— Чувам, че имал страхотна колекция от оръжия.

— Харчи всяка стотинка за оръжия и муниции.

— В такъв случай сигурно купува най-различни муниции от теб.

— Така е. Затова имаме от тези патрони. Има страхотна колекция от едрокалибрени оръжия.

— Револвери?

Револвери и пистолети от всички калибри. Вероятно там горе има оръжия за сто хиляди долара.

Пендъргаст сви устни.

— Като стана дума, бих искал да купя и кутия .44-ти калибър „Спешъл“, една за .44 „Ремингтън Магнум“ и една .357 „Смит & Уесън Магнум“.

Мъжът сложи поръчаното на тезгяха.

— Нещо друго?

— Няма нужда от торбичка. Ще ги сложа в джобовете си. Покупките изчезнаха в диплите на палтото му.

В най-близкия гараж за снегомобили под наем бизнесът, изглежда, не вървеше, защото Пендъргаст успя с лекота да преодолее първоначалната им неохота да му дадат машина за цял ден въпреки странното му облекло, южняшкия акцент и пълната липса на познания как се управлява. Сложиха му каска с визьор на главата, дадоха му кратък урок как да кара, изведоха го на улицата за петминутно упражнение и след като го накараха да подпише обемист договор, с който се отричаше от правото си на обезщетение, му пожелаха късмет. В това време Пендъргаст научи още за Кайл Суинтън. Изглежда цял Лийдвил го познаваше като „лудото копеле“. Родителите му били алкохолици, които най-накрая пробили мантинелата при Стоктън Крийк, пияни като свине, и паднали триста метра надолу в клисурата. Оттогава Кайл живеел от земята. Ходел на лов за животни и риба, а щом му трябвали пари за муниции, промивал злато.

Пендъргаст вече се готвеше да тръгне, когато управителят на гаража добави:

— Не се втурвай направо към хижата, защото Кайл вероятно ще се развълнува. Доближи се бавно, дръж ръцете си така, че да ги вижда, и се усмихвай мило.