Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (66)

65.

Кори Суонсън видя високата, стройна фигура на Стейси Баудри да излиза от снежната вихрушка, водейки мъж с вързани ръце и наведена рошава глава. Смътно се зачуди дали това не е сън? Разбира се, че е сън. Стейси не можеше да е тук в планината.

Когато Стейси спря пред нея. Кори успя да каже:

— Здрасти, сън.

Стейси я изгледа потресена.

— Мили боже, какво се е случило с теб?

Кори се опита да си спомни всичко, което се беше случило, но не успя да се съсредоточи както трябва. Колкото повече се опитваше да си спомни, толкова по-странно й се виждаше всичко.

— Истинска ли си?

— Бъди сигурна! — Стейси се наведе, за да я огледа по-внимателно, а сините й очи преливаха от загриженост.

— Защо си с белезници? Косите ти са опърлени. Божичко, да не си била в този пожар?

Кори се опита да разкаже.

— Един мъж… се опита да ме убие в тунелите… обаче гърмящите змии…

— Да. Това е той. — Стейси бутна мъжа и той се просна с лице в снега пред Кори, после стъпи с ботуша си на врата му. Кори забеляза .45-калибровия пистолет в ръката на Стейси. Опита се да фокусира погледа си върху мъжа на земята, но очите й сълзяха.

— Това е типът, нает, да те убие — продължи Стейси. — Хванах го точно в момента, когато се готвеше да натисне спусъка. Не поиска да си каже името, затова го наричам Чувал с лайна.

— Как? Защо…? — Всичко беше толкова объркано.

— Виж, трябва да те закарам в болницата, а Торбата с лайна в полицията. На около половин километър при изгорялата помнена сграда стои снегомобил.

Помпената сграда.

— Изгоряла… Той се опита да ме изгори жива.

— Кой? Торбата с лайна?

— Не… Тед. Носех шперцовете и успях да отключа навреме белезниците…

— Не разбирам за какво става дума — поклати глава Стейси. — Дай да ти помогна да станеш. Можеш ли да вървиш?

— Глезенът ми е счупен. И изгубих един пръст.

— Мамка му. Дай да те огледам.

Разбра, че Стейси я оглежда, внимателно докосва глезена, задава въпроси и проверява за рани. Почувства се утешена. Няколко секунди по-късно успя да фокусира лицето на Стейси близо до своето.

— Имаш изгаряния втора степен. Права си за глезена — счупен е. Малкият ти пръст е откъснат. Като цяло е кофти, но изглежда, че това е всичко. Трябва да благодариш на бог, че си била опакована в зимни дрехи, иначе изгарянията щяха да са много повече.

Кори кимна. Не разбираше съвсем какво казва Стейси, но… това тя ли беше наистина, или някакво привидение?

— Ама ти си тръгна…

— Извинявай. Щом се успокоих, реших, че са наели някой бандит, за да те прогони от града. Затова започнах да те следя и скоро видях Торбата с лайна, който се спотайваше подире ти като куче, надушило… лайна. Затова тръгнах подире му. Задигнах един снегомобил от хангара за оборудване, точно както вие двамата направихте, и ви последвах дотук, за да видя навреме как Торбата с лайна изчезва във входа на мината. Изгубих ви в шахтите, обаче реших, че той също те е изгубил, затова успях да се върна обратно навреме.

Кори кимна. Но не разбираше нищо. Някакви хора се бяха опитали да я убият — само това знаеше. Обаче Стейси я беше спасила. Това й беше достатъчно. Главата й се завъртя и не можеше дори да я държи изправена. Черни облаци се събраха пред очите й.

— Добре — продължи Стейси, — ти оставаш тук, аз ще заведа Торбата с лайна при снегомобила, а после ще те закарам в града. — Кори почувства ръката на Стейси върху рамото си, лекото стискане. — Момиче, дръж се още малко. Вярно, че си поочукана, но ще се оправиш. Повярвай ми, знам какво говоря. Виждала съм… — тя замълча за миг — много по-лоши неща.

— Не… — зарида Кори и протегна ръце към Стейси, — не ме оставяй сама.

— Налага се. — Стейси внимателно отмести ръцете на Кори. — Не мога да държа Торбата с лайна под контрол и едновременно да ти помагам. По-добре ще е да не ходиш. Затова ми дай десет минути. Не повече.

Но след много по-малко от десет минути Кори чу рева на дизелов двигател, а после видя грозд от движещи се фарове да пронизват мрака. Те бързо се приближиха и спряха пред входа на мината в облак сняг. От кабината се показа странна бледа фигура — Пендъргаст? И тя изведнъж се оказа в ръцете му, вдигната високо, сякаш отново е дете, и отпусна глава на гърдите му. Почувства как раменете му започнаха конвулсивно да потрепват, все едно плачеше. Това обаче, разбира се, бе невъзможно, защото Пендъргаст никога не би заплакал.