Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (41)

40.

Моки Джоунс отново беше натряскан и доволен от това. Той често мислеше за себе си в трето лице единствено число и тъничкият глас в главата му казваше: ето го Моки Джоунс, който залита надолу по Ийст Мейн стрийт, без да чувства болка или студ, с пет скъпи мартинита и осемдесетдоларов стек в стомаха, с наскоро облекчени слабини, с портфейл, пълен с пари и кредитни карти, без пост, без работа и без тревоги.

Моки Джоунс беше един от единия процент — всъщност една десета от едната десета от еднопроцентниците — и макар да не бе спечелил и стотинка от парите си, това нямаше значение, защото парите си бяха пари. И беше по-добре да ги имаш и по-добре да са много, а не малко. А Моки Джоунс имаше мнооого от тях.

Моки Джоунс беше на четиресет и девет, изоставил три жени и още толкова деца, разхвърляни в неговия килватер — докато вървеше по улицата, леко кимна в тяхна чест — но сега беше свободен и напълно безотговорен, защото нямаше какво друго да прави, освен да кара ски, да яде, да пие, да чука и да крещи на инвестиционните си съветници. Моки Джоунс беше много щастлив да живее в Роринг Форк. Това беше град по неговия вкус. На хората не им пукаше кой си и какво правиш, стига да си богат. Но не само богат милионер — това беше глупост. Страната беше бъкана с шибани долнопробни милионери от средната класа. Такива хора бяха ненавиждани в Роринг Форк. Не — човек трябваше да е милиардер или най-малкото да има сто милиона, за да се впише в кръга от богати хора. Самият Джоунс се числеше към онези със стоте милиона и макар това да бе неудобство, с което свикна, двестата милиона, които наследи от лудия си баща — последва друг поклон в чест на паметта му — отговаряха на неговите нужди.

Спря се и се огледа. Божичко, трябваше да се изпикае в ресторанта. В този шибан град нямаше обществени тоалетни. Мамка му, а къде беше оставил колата си? Всъщност нямаше значение не беше толкова глупав, че да тръгне да кара в това състояние. Никога в „Роринг Форк Таймс“ нямаше да се появи заглавие: „Моки Джоунс арестуван за шофиране в пияно състояние“. Извади мобилния си телефон, но той се изплъзна от гладката кожа на ръкавицата и кацна в снежна пряспа. С цветиста ругатня Моки се наведе, извади го от снега, почисти го с ръка и натисна нужния бутон за бързо набиране. Само след миг превозът му беше уреден. Мартинитата в „Брайърлис Стейкхаус“ му се бяха усладили и предвкусваше другото, което щеше да си налее вкъщи.

Застанал на бордюра, леко олюлявайки се в очакване на лимузината, Моки Джоунс забеляза нещо, което бързо се разрастваше вдясно от периферното му зрение. Нещо жълтеникаво, което блестеше неестествено. Той се обърна и видя в квартал Маунтин Лоръл на източния склон на хълма в края на града, на по-малко от половин километър, една голяма къща буквално да изригва в пламъци. Докато гледаше, дори усещате горещината на бузата си, видя пламъците да се издигат все по-високо в небето и искрите да се изстрелват като комети в черното небе… И — о, мили боже — нима там в прозореца на втория етаж пламъците очертаваха нечий силует? Докато гледаше, прозорецът избухна и тялото изхвърча и започна да се снишава като падаща звезда, премятайки се, а грозният му писък режеше като нож вечерния въздух. Заехтя от планина на планина все едно никога нямаше да свърши дори след като горящият труп изчезна между боровете. Почти веднага или само след секунди започнаха да вият сирени; по улиците полетяха пожарни коли, патрулки и зяпачи; минути по-късно се появиха бусовете на телевизиите със сателитни антени на покривите. Най-накрая долетяха хеликоптерите, с налепени по тях зрителски телефони, които увиснаха над мястото или се носеха ниско над дърветата.

И тогава, докато ужасният писък все още отекваше в объркания му и слисан мозък, Моки Джоунс почувства нещо първо топло, а след това студено да се стича по краката му. Миг по-късно осъзна, че се е напикал.