Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (28)

27.

Госпожа Бети Б. Кърмоуд отпиваше от чашата чай „Ърл Грей“ и гледаше през панорамния прозорец на всекидневната си надолу към долината Силвър Куин. От нейната къща на върха на хребета — най-добрия парцел в целия комплекс „Хайтс“ — имаше великолепен изглед. Наоколо се издигаха планините и се простираха към Континенталния вододел и извисяващите се над него върхове Елбърт и Масив — най-високият и вторият по височина в Колорадо, които по това време на деня се виждаха само като сенки. Самата къща беше твърде скромна — въпреки хорското мнение Кърмоуд не обичаше да се излага на показ — и фактически една от най-малките в комплекса. Беше по-традиционна от останалите, построена от камък и кедри, със сравнително човешки измерения. Онзи ултрасъвременен и постмодерен стил не беше за нея.

От прозореца се откриваше и чудесен изглед към ски хангара. От същия този прозорец преди по-малко от две седмици госпожа Кърмоуд беше видяла късно през нощта издайническата светлина в него. Веднага разбра кой е вътре и взе нужните мерки.

Чашата изтрака върху чинийката, когато я сложи на масата и си сипа още една. Беше различно, човек да си направи хубава чаша чай на височина две хиляди и петстотин метра, където водата завира при деветдесет и един градуса по Целзий. Тя не можа да свикне с блудкавия аромат, независимо каква минерална вода използваше, колко дълго време го оставяше да дръпне или от броя на пликчетата чай, които слагаше в каната. Стисна здраво устни, добави мляко и една идея мед и започна да го бърка. Госпожа Кърмоуд цял живот беше трезвеничка — не по религиозни причини, а защото баща й беше агресивен алкохолик и тя свързваше пиенето с грозотата в живота и дори по-лошо — с липсата на контрол. Госпожа Кърмоуд беше поставила контрола в центъра на своя живот.

Сега беше гневна — безмълвно, но яростно гневна заради унизителното отхвърляне на нейния контрол от страна на онова момиче и нейния приятел от ФБР. Нищо подобно не й се беше случвало досега и нямаше никога да го забрави, да не говорим да прости.

Отпи още една глътка чай. „Хайтс“ беше най-търсеният комплекс в Роринг Форк. В град, пълен с нови пари, това беше най-старото строителство. То представляваше вкуса, брахманската стабилност и дъх на аристократично превъзходство. Тя й нейните родители никога не бяха допускали да бъде занемарен, както се случи с други ски курорти от 70-те години. Новият СПА център и клубът щяха да се превърнат в жизненоважни елементи за поддържането на комплекса модерен. А откриването на третата фаза от строителството — трийсет и пет парцела от два акра, на цена по 7,3 милиона и повече долара, обещаваше да донесе отлична печалба на първоначалните инвеститори. Стига да се разреши работата с гробището. Статията в „Ню Йорк Таймс“ беше неприятност, но нищо в сравнение с държането на Кори Суонсън като слон в стъкларски магазин.

Тази кучка. Вината беше нейна и тя щеше да си плати.

Кърмоуд допи чашата, сложи я на масата, пое си дълбоко дъх, после взе телефона. В Ню Йорк Сити беше късно, но Дениъл Стафърд беше бухал и обикновено това бе най-доброто време да го откриеш.

Той вдигна на второто иззвъняване и по линията се чу мекият му патрициански глас:

— Ало, Бети, как е по пистите?

Вълна от раздразнение. Той знаеше много добре, че тя не кара ски.

— Казват, че е страхотно, Дениъл. Обаче не съм се обадила, за да водим салонни разговори.

— Жалко.

— Имаме проблем.

— Пожарът? Ще бъде проблем само ако не пипнат този тип — а те ще го хванат. Вярвай ми, че преди фаза три да бъде завършена, той ще поеме към електрическия стол.

— Не се обаждам заради пожара, а заради момичето. И бъркащият се агент на ФБР. Чух, че е успял да намери още трима потомци, които дали разрешение костите на техните предци да бъдат проучени.

— Какъв е проблемът?

— Какво искаш да кажеш? Достатъчно лошо е, че тази капитан Баудри се появи тук лично, но поне иска да погребе костите на своя предшественик някъде другаде. Дениъл, какво ще стане, ако и другите трима потомци поискат останките на праотците им да бъдат погребани на старото място? Вече сме налели пет милиона долара в строителството!

— Хайде, хайде, Бети, успокой се. Моля те. Това никога няма да стане. Ако така наречените потомци заведат дела, което не са направили досега, нашите адвокати ще се съдят с тях години наред. Имаме достатъчно средства и правни възможности да продължаваме да водим дела до края на света.

— Не е само това. Тревожа се и докъде може да доведе това — нали разбираш какво имам предвиди.

— Това момиче проучва костите и щом свърши — точка по въпроса. Няма да доведе до това, от което се страхуваш. А и как би могло? Дори и да стане така, повярвай ми, ще се оправим. Бети, твоят проблем е, че си като майка си: твърде много се ядосваш и цениш своя гняв. Направи си едно мартини и се отпусни.

— Ти си отвратителен.

— Благодаря. — Кискане. — Ще ти кажа едно: за да те поуспокоя, ще накарам хората си да се поровят в миналото им, да намерят някоя мръсотийка. Момичето, агентът на ФБР… някой друг?

— Капитан Баудри. За всеки случай.

— Добре. И не забравяй, аз само ще поддържам нашата бойна готовност. Вероятно няма да се наложи да използваме наученото.

— Дениъл, благодаря ти!

— За теб всичко, скъпа Бети, братовчедке моя.