Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (64)

63.

Пендъргаст не се бави много при овъгления труп. Изправи се — висока фигура сред димящите руини, студените му очи огледаха изгорелите останки на помпената сграда. За известно време остана неподвижен като статуя. Само светлите му очи проучваха сцената, като от време на време се спираха, за да попият някоя невидима подробност.

Мина минута. После погледът му отново се спря върху трупа. Той бръкна в палтото си, взе своя тунингован от „Лес Беър“ „Колт М1911“, извади пълнителя, провери го, плъзна го обратно на място и вкара патрон в патронника. Оръжието остана в дясната му ръка.

Тръгна, а в другата му ръка се появи малко фенерче. Горещината от пожара беше стопила по-голямата част от снега в непосредствена близост с района. Бяха се образували локви и дори тук-там се виждаха туфи кафеникава трева, които снегът бързо засипваше. Пендъргаст описа кръг около съсипаната сграда, прескачайки купчини овъглени и димящи останки. Започваше да се спуска мрак и снегът по раменете и шапката му се увеличаваше, от което заприлича на странстващ призрак.

В далечния край на опустошената сграда, където започваше да се издига планинският склон, той спря, за да огледа малка дървена врата. Тя затваряше нещо, което приличаше на вход в тунел. Наведе се и заоглежда дръжката, земята наоколо и отново самата врата. Хвана дръжката, натисна и дръпна, но вратата беше заключена. Вероятно с катинар от вътрешната страна.

Пендъргаст се изправи и с неочаквана сила и бързина стовари тежък ритник върху вратата. Вкопчи се в отломките и ги разчисти с голата сила на ръцете си, запращайки ги настрана. Така внезапно, както беше изригнала, яростната сила се уталожи. Той коленичи и светна вътре с фенерчето. Лъчът разкри празен отводнителен тунел, който водеше право в планината.

Пендъргаст насочи лъча към пода. Имаше пресни следи от влачене на крака и различни объркани отпечатъци в прахта — идваха и си отиваха. Миг бездействие… после изведнъж целият се превърна в движение и пое по тунела безшумно като котка. Палтото се вееше зад него, а пистолетът в ръката му слабо проблясваше.

Тръбата свършваше при плитко поточе вода, което прекъсваше следите. Пендъргаст се отправи нататък, докато стигна до пресечка. Продължи напред. Стигна да следващата и тогава, опитвайки се да мисли като своята плячка, пое надясно, където тунелът рязко смени наклона и пое стръмно нагоре към друго ниво.

Тунелът го отведе дълбоко в планината в продължение на половин километър, докато не опря в нещо, което някога е било слой руда, широк няколко метра. Този слой разделяше тунела на лабиринт от шахти, пространства за пълзене и ниши, останали, след като някогашната миньорска работа беше разчистила всяка жилка или джоб, пълни с руда, в сърцето на планината.

Пендъргаст спря. Знаеше, че плячката му е очаквала преследване, затова бе отнела своя предполагаем преследвач на това място. В този лабиринт от тунели, които тя без съмнение познаваше по-добре, щеше да има предимство. Пендъргаст усети, че присъствието му вероятно вече е било забелязано. Най-благоразумният ход би бил да се оттегли и да се върне с подкрепление.

Но това не можеше да стане. В никакъв случай, защото плячката му можеше да използва забавянето и да избяга. А и така щеше да го лиши от онова, което трябваше да направи на всяка цена, ако иска вкусът на жлъчка в устата му да изчезне.

Изгаси светлината и се ослуша. Свръхестествено острият му слух долавяше много звуци — постоянното капене на вода, лекото движение на въздуха, пукане на улягащи скали и скърцането на дървените подпори.

Но не видя светлина, не чу и издайнически звуци, нито долови някакви миризми. Въпреки това усещаше, че неговата плячка, Тед Роман, е наблизо и много добре знае, че Пендъргаст е тук.

Светна отново с фенерчето и проучи околното пространство. Голяма част от скалите в тази част бяха разядени от пукнатини и пластове, затова ги крепяха допълнителни подпори. Приближи се до една от тях, извади от джоба си нож и го заби в дървото. Острието потъна в подпората като в масло чак до дръжката. Пендъргаст го извади и заудря дървото, като с всеки удар откъртваше големи прашни парчета.

Дървото беше силно отслабено от сухото гниене. Може би нямаше да е трудно да го събори… но това щеше да доведе до непредвидими последствия.

Той застина на мястото си, като напрягаше слух. Чу слаб звук — падането на камъче. В тези ехтящи пространства бе невъзможно да определи откъде беше дошло. Стори му се, че май е нарочно, че е закачка. Зачака. Отново звън на камък в камък. Сега разбра със сигурност, че Тед Роман си играе с него.

Фатална грешка.

Със запалено фенерче, все едно нищо не е чул, Пендъргаст избра напосоки един от тунелите и тръгна по него. След няколко крачки спря, за да захвърли тежкия си балтон, ръкавиците, шапката в една скрита ниша. Тук долу, дълбоко в мината, беше много по-топло, а балтонът само щеше да го ограничава в работата, която му предстоеше.

Тунелът лъкатушеше и завиваше, спускаше се и се изкачваше, разделяше се и се сливаше. От него се отклоняваха множество по-малки тунели и шахти в най-различни посоки. Из тях бяха разхвърляни старо ръждясващо миньорско оборудване, колички, кошници, вериги, кофи, скрипци, гниещи въжета и чували. На няколко места вертикални шахти се спускаха в мрака. Пендъргаст оглеждаше всяка от тях внимателно, осветяваше стените и проверяваше дълбочината с хвърлено камъче.

При една остана по-дълго. На камъчето му трябваха две секунди да удари дъното. Бърза сметка наум показа, че разстоянието е около двайсет метра. Достатъчно. Пендъргаст огледа скалистата повърхност на шахтата и установи, че е груба, здрава, с достатъчно опори за краката и ръцете. Подходяща за онова, което беше намислил.

Заобикаляйки шахтата, той се препъна и падна тежко, фенерчето тупна на земята, изтрополи и изгасна. Пендъргаст изруга, запали клечка кибрит, за да се опита да обиколи отвора на шахтата, но клечката изгасна, изгаряйки пръстите му, и той я хвърли с друга измърморена под нос ругатня. Стана и направи опит да запали друга клечка. Тя пламна, но пламъкът й затрептя и угасна след няколко крачки, защото агентът вървеше твърде бързо право към ръба на отвора на дълбоката шахта. Той се подхлъзна и бутна едно свободно парче скала вътре, после го последва със силен крясък. Силните му пръсти се вкопчиха в пукнатината под ръба на шахтата, той увисна надолу, поклащайки се в празното, и изчезна от полезрението на тунела над него. Когато скалата, която бе ритнал в шахтата, се стовари на дъното, Пендъргаст рязко прекрати крясъка си.

Тишина. Увиснал, намери добро място за пръстите си и с удобно извити колене си осигури опората, от която имаше нужда. Зачака, вкопчен в края на шахтата, ослушвайки се напрегнато.

Скоро чу как Роман предпазливо напредва в тунела. Когато шумът от движението му утихна, светлина проблесна през ръба на шахтата. Пендъргаст го чу как напредва предпазливо към отвора. Мускулите му се стегнаха, когато усети, че мъжът се приближава към ръба, под който се криеше. Миг по-късно се показа лицето на Тед с налети, диви кървави очи, фенерче в едната ръка и пистолет в другата.

Пендъргаст се стрелна като змия, скочи през ръба, сграбчи китката на Роман, дръпна го напред и го повлече към отвора. С вик на изненада Роман се дръпна назад, а пистолетът и фенерчето му изтракаха на скалистия под, защото използва и двете си ръце, за да отблъсне нападението и да устои на дърпането. Той беше невероятно силен и бърз, направо неочаквано. Успя да си върне равновесието и да устои на дърпането, дори удари ръката на Пендъргаст с яростен рев. Пендъргаст прескочи ръба на шахтата за част от секундата, а Роман залитна назад. Агентът вдигна пистолета си да стреля, но цареше мрак, а Роман, очаквайки нещо подобно, се бе хвърлил встрани. Куршумът отскочи от скалистия под, без да улучи, но дулните пламъци разкриха местоположението на Тед. Пендъргаст стреля отново, но не видя нищо на светлината от пламъците. Тед беше изчезнал.

Пендъргаст бръкна в джоба на сакото си и извади резервното си осветление: светодиодно фенерче. Роман очевидно се беше хвърлил в тясна, ниска шахта от някогашен слой, която се спускаше стръмно от равнището на централния тунел. Пендъргаст застана на колене и се вмъкна в шахтата, за да го последва. Пред себе си чуваше как Роман бяга паникьосан, бърза през ниската шахта и зяпа за въздух от страх. Изглежда и той имаше резервно фенерче: Пендъргаст различи слаба подскачаща светлина в шахтата пред себе си.

Преследваше неумолимо своята плячка. Но колкото и да бързаше, Роман успяваше да запази разстоянието помежду им. Младият мъж беше в отлично физическо състояние и имаше предимството да познава тунелите. Невероятната им сложност само допринасяше за предимството му. Пендъргаст нямаше друг избор, освен да напредва сляпо, следвайки шумовете, светлината и от време на време следите в прахта.

Навлезе в район с големи тунели, пукнатини и зеещи отвори на вертикални комини. Въпреки това продължаваше да бърза с маниакална настойчивост. Знаеше, че Роман е изпуснал оръжието си в пристъп на паника, а той самият бе опазил и пистолета, и разума си. За да поддържа състоянието му на ужас и за да не му позволява да се съвземе, агентът на ФБР от време на време пускаше по някой куршум по посока на беглеца. Куршумът рикошираше и пишеше из галериите. Вероятността да улучи Тед беше малка, но и нямаше подобно намерение: оглушителният пукот на пистолета и ужасяващият вой на рикоширащите куршуми предизвикваха търсения психологически ефект.

Роман, изглежда, имаше някаква цел и скоро стана ясно, тъй като въздухът в тунелите ставаше все по-свеж и студен, че възнамерява да излезе навън. А в бурята Пендъргаст, който беше свалил връхната си дреха, щеше да е в още по-неизгодно положение. Тед Роман може и да не беше на себе си от страх, но въпреки това успяваше да мисли и да планира ходовете си.

Няколко минути по-късно подозренията на Пендъргаст се потвърдиха. Той зави зад един ъгъл и видя право пред себе си ръждясала стена от стомана, в която имаше отворена врата. Тя се полюшваше на вятъра, а шумовете от бурята изпълваха преддверието. Пендъргаст се втурна към вратата и насочи фенерчето си в тъмнината. Цареше мрак — нощта се беше спуснала. Слабата светлина на фенерчето разкри входа на мина, рухнало скеле и спускащия се скат на циркуса под ъгъл близо петдесет градуса. Лъчът не стигна далеч, но агентът все пак успя да различи стъпките на Тед Роман в дълбокия сняг, неравномерни заради бурята. Още по-нататък в мрака видя грозд тлеещи точки — димящите останки от помпената сграда. И светлините на снегоутъпкващата машина наблизо, чийто двигател работеше на празен ход.

Той изгаси фенерчето си. В мрака успяваше да види слабата подскачаща светлина от фенерчето на Роман да се спуска по стръмния склон на няколкостотин метра встрани. Тед се движеше бавно. Пендъргаст вдигна пистолета си. Изстрелът щеше да е изключително труден заради силния вятър и голямата надморска височина. Вместо това Пендъргаст се прицели внимателно в трепкащата светлинка, като наум компенсира отклонението заради вятъра и наклона. Много бавно обра мекия спусък и го натисна. Пистолетът „ритна“ след изстрела, околните планини заечаха от трясъка, ехото се върна от няколко посоки едновременно.

Не улучи.

Фигурата продължи да напредва, да залита, но вече се движеше по-бързо, отдалечавайки се все повече. Без зимни дрехи Пендъргаст не можеше да се надява да го хване.

Без да обръща внимание на снега, който хапеше лицето му, и яростния вятър, който проникваше под костюма му, Пендъргаст отново се прицели и стреля. Пак пропусна. Вероятността да улучи вече беше нула. Но точно когато се прицелваше за трети път, чу нещо. Приглушено пукане, последвано от ниско бучене.

Над и пред Пендъргаст тежката снежна покривка се пропука на големи плочи, които започнаха да се откъсват една от друга и да се плъзгат надолу. Първо бавно, но след това все по-бързо и по-бързо, разбивайки се на хаотични снежни облаци. Това беше лавина, предизвикана от шума и вибрациите от изстрелите и без съмнение, от залитането на Тед Роман. Със засилващ се рев снежната вълна профуча край входа на мината. Бушуващ яростен сняг изпълни всичко, а въздушната вълна от неговия летеж събори Пендъргаст по гръб, когато прогърмя край него.

След трийсет секунди ревът секна. Лавината не беше голяма. Сега скатът пред агента беше свободен от дълбокия сняг, а останалите тук-там парчета се плъзгаха надолу на малки поточета. Цареше тишина, като се изключи писъкът на вятъра.

Пендъргаст погледна надолу към мястото, където преди беше потрепващото фенерче на Роман. Сега там нямаше нищо, освен голяма неравна снежна площ. Нямаше признаци за движение, не се чуваха викове за помощ — цареше тишина.

Известно време Пендъргаст остана вторачен в мрака. За съвсем кратко — докато яростта, която го бе обхванала, още блъскаше в кръвта му — той мрачно обмисляше справедливостта на положението. Но яростта му бързо се оттече. Сякаш лавината беше изчистила съзнанието му. Той спря, за да обмисли онова, което вече беше разбрал над овъгления труп на Кори: Тед Роман беше също толкова жертва, колкото самата Кори. Истинското зло се криеше другаде.

Със сподавен вик изскочи от входа на мината в снега и с усилие се заспуска по склона, пързаляше се и залиташе, докато не стигна до мястото, където лавината се бе скупчила по протежение на горния край на циркуса. Отне му няколко минути, за да стигне дотам, и през това време почти измръзна.

— Роман! — извика той. — Тед Роман!

Нямаше отговор, ако не се смята воят на вятъра.

Тогава Пендъргаст залепи едно ухо на снега, за да се ослуша. Едва-едва успя да долови странен, приглушен и ужасяващ звук, наподобяващ силно му ченето на крава: мууууууууу мууууууууу, муууу муууу.

Изглежда идваше от края на снежната купчина. Пендъргаст се премести там в нетърпимия студ и започна трескаво да копае с голи ръце. Снегът обаче бе набит от натиска на лавината и ръцете му се оказаха неподходящи за задачата.

Без балтон и шапка студът лесно проникна до кожата и той изгуби сили, а ръцете му се вкочаниха от безполезните усилия.

Къде беше Роман? Той отново се заслуша, долепил ухо до набития сняг, докато се опитваше да си стопли ръцете.

Мууу… мууу…

Звукът бързо отслабваше. Мъжът се задушаваше.

Пендъргаст отново се хвърли да копае, после пак спря и отново се заслуша. Нищо. В този момент с крайчеца на окото си видя светлина да се изкачва по склона. Без да й обръща внимание, се хвърли отново да копае. Миг по-късно чифт силни ръце го сграбчиха изотзад и го издърпаха настрана. Беше Клостър, шофьорът на машината за обработка на пистите, който беше донесъл лопата и дълъг прът.

— Ей — извика той. — По-кротко. Така ще се убиеш.

— Там долу има човек — обясни Пендъргаст, докато се опитваше да си поеме дъх. — Лавината го засипа.

— Видях. Ти върви в кабината, преди да си замръзнал. Нищо не можеш да направиш. Аз ще се погрижа. — Мъжът започна да проверява с пръта, вкарвайки го в снега от лавината. Действаше бързо и вещо. Беше вършил тази работа и преди. Пендъргаст не отиде в кабината, а остана наблизо, откъдето гледаше и трепереше от студ. След няколко опита Клостър спря на едно място, провери още веднъж, но вече по-внимателно, и започна да копае с лопатата. Работеше енергично и умело и след минути разри част от тялото на Роман. Още няколко минути бърза работа и успя да освободи лицето му.

Пендъргаст се приближи. Снегът около главата на Роман беше напоен с кръв, черепът му бе отчасти смазан, устата зинала сякаш за последен писък, но натъпкана със сняг. Очите бяха отворени и диви.

— Умрял е — отбеляза Клостър. После прегърна Пендъргаст, за да не падне. — Виж, ще те отведа в машината, за да се стоплиш, защото иначе ще го последваш.

Пендъргаст безмълвно кимна и прие помощта, за да преодолее дълбокия сняг до кабината на машината, която стоеше там с работещ двигател.