Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (25)

24.

Следващата сутрин се оказа, ако изобщо беше възможно, дори още по-студена от вчера. Обаче докато работеше в скиорския склад, Кори дори не забелязваше това. След закуската, която прекара в самовнушение, че си е въобразила всичко, станало предната вечер, се бе опаковала и излязла навън. Оказа се обаче, че там, в снега около къщата, има много истински и съвсем човешки следи. Очевидно някой беше обикалял навън дълго време — може би с часове.

Това й изкара акъла, но тя не можа да проследи бъркотията от стъпки или да определи откъде бяха дошли.

Качи се в колата и провери мобилния си телефон. Възпроизведе съобщението от Пендъргаст, в което се казваше, че е уредил нужните разрешения да проучи още три скелета от онези в хангара. Подкара надолу към хотел „Себастиан“, за да вземе съответните документи и да благодари на агента. Оказа се, че е излязъл, но е оставил всичко на рецепцията.

Тя почти забрави студа, докато издирваше първия от трите скелета — Ейса Коб. Внимателно извади останките от грубия ковчег и ги сложи на масата за изследвания. След като подреди инструментите си, си пое дълбоко дъх и започна методично да анализира костите.

Беше точно както подозираше. По всички кости имаше белези от инструмент: драскане, дълбане, порязване. И отново следи от зъби: очевидно човешки, а не мечи. Пак нямаше следи от варене, изгаряне или каквато и да е топлинна обработка — този човек също е бил изяден суров. Също така нямаше следи от огнестрелни рани или от хладно оръжие — смъртта беше причинена от силен удар по главата с камък, последвана от същия брутален побой и разчленяване, както свидетелстваха костите на Баудри. Старите кафяви кокали разказваха нагледно жестоката история на човек, който е бил нападнат, разкъсан на парчета и изяден суров.

Тя се изправи. Вече нямаше никакво съмнение: тези миньори бяха станали жертва на банда серийни убийци.

— Излезе ли както очакваше? — чу се меден провлечен глас зад нея.

Кори рязко се обърна, а сърцето й изведнъж заблъска като лудо в гърдите. Там стоеше Пендъргаст в черно палто и копринен шал около врата. Лицето и косата му бяха почти толкова бели, колкото снегът, полепнал по обувките му. Този тип притежаваше проклетата способност да се промъкна зад гърба на човека.

— Виждам, че си получила моето съобщение отбеляза Пендъргаст. — Снощи се опитах да ти се обадя, но ти не вдигна.

— Съжалявам. — Докато сърцето й си възвръщаше нормалния ритъм, Кори почувства как се изчервява. — Бях на среща.

Една от веждите се повдигна.

— Наистина? И с кого, ако мога да знам?

— Тед Роман. Градският библиотекар. Симпатично момче, бивш ски маниак, пристрастен към снегомобилите. Освен това добър изследовател — доста ми помогна в справките.

Пендъргаст кимна, после се обърна многозначително към масата за изследвания.

— Успях да проуча само единия от скелетите — побърза да каже тя, — обаче изглежда притежава същите характеристики като този на Баудри.

— Значи работим с твоето мнение, как да го наречем — група, заета със серийни убийства?

— Точно така. Мисля, че е най-малко от три или четири, а може би и повече души.

— Интересно. — Пендъргаст вдигна една от костите, повъртя я в ръцете си и я огледа повърхностно. Двама убийци да работят заедно е необичайно, но се е случвало. Обаче трима или повече действащи задружно е нещо наистина rara avis^[1]. — Той остави костта на масата. — Технически са нужни три отделни убийства, за да има основание да се говори за сериен убиец.

— Умрели са единайсет миньори. Това не е ли достатъчно, за да се квалифицират като серийни убийци?

— Съвсем сигурно. Очаквам с нетърпение да получа подробните ти доклади и за другите двама миньори.

Кори кимна.

С ръце в джобовете Пендъргаст огледа хангара за оборудване и накрая спря бледите си очи върху нея.

— Кога за последен път си чела „Баскервилското куче“?

Въпросът беше толкова неочакван, че й се стори, че не е чула правилно.

— Моля?

— „Баскервилското куче“. Кога за последен път си го чела?

— Историята за Шерлок Холмс? В девети клас или може би осми. Защо?

— Спомняш ли си първото писмо, което ми изпрати относно тезата ти? В послеписа споменаваш за среща между Артър Конан Дойл и Оскар Уайлд. По време на тази среща Уайлд разказва на Дойл твърде ужасяваща история, която научил по време на лекционната си обиколка из Америка.

— Точно така. — Кори стрелна поглед към масата. Беше нетърпелива да се върне към работата си.

— Сигурно ще те заинтересува да научиш, че едно от местата, където Уайлд е спирал по време на обиколката си, е точно тук, в Роринг Форк.

— Зная това. Имаше го в дневника на Дойл. Един от миньорите разказал на Уайлд за мечката стръвница, а Уайлд преразказал историята на Дойл. Точно това ми подсказа идеята за моята теза.

— Прекрасно. Имам следния въпрос към теб: мислиш ли, че историята на Уайлд е вдъхновила Дойл да напише „Баскервилското куче“?

Кори потропваше ту с единия, ту с другия си измръзнал крак.

— Възможно е. Дори вероятно. Но не съм сигурна, че виждам връзката.

— Ето каква е: ако хвърлиш едно око на „Кучето“, може да попаднеш на някои указания за онова, което в действителност се е случило.

— В действителност се е случило? Но… Сигурна съм, че Уайлд е чул погрешна история и я е разказал на Дойл. Никой не е могъл да знае истината, че тези миньори не са били убити от мечка.

— Сигурна ли си?

— Дойл пише за мечката стръвница в дневника си. Не споменава и дума за банда канибали.

— Помисли малко: ами ако Уайлд е чул действителната история и я е разказал на Дойл? А Дойл я е сметнал за твърде смущаваща, за да я включи в дневника си? Ами ако вместо това е скрил част от информацията в „Баскервилското куче“?

Кори трябваше да си наложи да не избухне в подигравки. Възможно ли е Пендъргаст да говори сериозно?

— Съжалявам, но това е твърде пресилено. Наистина ли искаш да кажеш, че тази история за Шерлок Холмс може да хвърли светлина върху моя проект?

Пендъргаст не й отговори. Просто стоеше там в черното си палто, втренчен в нея.

Тя потрепери.

— Виж, надявам се да ме извиниш, но искам да продължа проучването си.

Пендъргаст отново не отговори, а продължи да я гледа с тези свои светли очи. По някаква причина Кори съвсем определено изпита усещането, че току-що се е провалила в някакъв тест. Но нищо не можеше да направи: отговорът не се криеше в измислени истории, а в самите кости.

След доста продължително мълчание Пендъргаст леко се поклони:

— Разбира се, госпожице Суонсън — каза той хладно. След това се обърна и излезе от хангара също толкова тихо, колкото беше влязъл.

Кори го гледа, докато не чу тихия звън на затварящата се врата. След това със смесица от нетърпение и облекчение се зае отново с тленните останки на Ейса Коб.