Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (37)

36.

„Еспелет“ — скъпият бар до лобито на хотел „Конот“, приличаше на светлокремав бонбон от високи прозорци и снежнобели ленени покривки. Смяната на климата на Роринг Форк беше добре дошла. Досега Лондон се бе оказал благословен с топла зима и меката следобедна слънчева светлина заливаше нежните извивки на помещението. Специалният агент Пендъргаст, който беше седнал на голяма маса, гледаща към Маунт стрийт, стана, когато Роджър Клийфиш влезе в заведението. Фигурата му, както Пендъргаст отбеляза, беше може би малко поналята, лицето му — набраздено и загрубяло. Още като студент Клийфиш беше на практика плешив, така че лъскавият му череп не беше изненада. Той продължаваше да крачи бързо, изнасяйки тялото си напред, а носът му цепеше въздуха с неспокойното любопитство на хрътка, надушила следа. Тези качества, както и препоръката му като член на „Доброволците“, бяха вдъхнали на Пендъргаст увереност в избора му на партньор в това приключение.

— Пендъргаст! — възкликна Клийфиш и протегна ръка с широка усмивка. — Изглеждаш също като някога. Или почти както някога.

— Скъпи, Клийфиш — отговори Пендъргаст, стискайки протегнатата ръка. Двамата с лекота се върнаха към установената в Ъксбридж^[1] практика да се обръщат един към друг на фамилно име.

— Я се виж някога в Оксфорд смятах, че си в траур, обаче сега виждам, че това е било недоразумение. Черното просто ти отива. — Клийфиш седна. — Можеш ли да повярваш, че времето е такова? Мейфеър никога не е изглеждал толкова прекрасен.

— Наистина — кимна Пендъргаст. — Тази сутрин отбелязах без ни най-малко удовлетворение, че температурата в Роринг Форк е паднала под нулата.

— Ужасно — Клийфиш потрепери.

Келнерът донесе менютата, остави ги пред тях и се оттегли.

— Радвам се, че успя да хванеш сутрешния полет — каза Клийфиш и потърка ръце, докато преглеждаше менюто. — Тук следобедното меню за чай „Шик и шок“ е особено приятно. Сервират най-хубавия „Кир Роял“ в Лондон.

— Хубаво е да се върнеш отново в цивилизацията. Роринг Форк въпреки богатството си или може би точно заради него е скучен и недодялан град.

— При последния ни разговор спомена нещо за пожар. — Усмивката върху лицето на Клийфиш избледня. — Подпалвачът, за когото спомена, е ударил отново?

Пендъргаст кимна.

— Боже мили… Но да минем към по-ведра нотка: мисля, че ще си доволен от откритието, което направих. Надявам се, че полетът ти до тук няма да се окаже напълно безполезен.

Келнерът се върна за поръчките. Пендъргаст поиска чаша шампанско „Лорен-Перие“ и джинджифилова кифла с каймак, а Клийфиш няколко различни сандвича — пръчици. Членът на „Доброволците“ изчака келнерът да се отдалечи, после бръкна в дебелата си адвокатска чанта, измъкна една тънка книга и я плъзна по плота на масата.

Пендъргаст я вдигна. Беше от Елъри Куин и носеше заглавието „Кралски кворум — история на детективския разказ, разкрита в 106 от най-важните книги в тази област, отпечатани от 1845 г. досега“.

— „Кралският кворум“ — измърмори Пендъргаст, вторачен в корицата. — Спомням си, че когато разговаряхме, ти спомена Елъри Куин.

— Разбира се, чувал си за него.

— За тях, ако трябва да бъдем точни.

— Точно така. Двама братовчеди, които работят под един псевдоним. Може би най-добрите съставители на антологии с криминални разкази. Да не говорим, че те самите са автори по право. — Клийфиш почука по томчето в ръцете на Пендъргаст. — Тази книга е може би най-известното критично произведение за криминалната литература — сборник и изследване на най-големите произведения в този жанр. Между другото, това е първото издание. Обаче има нещо странно: въпреки че на корицата пише 106 заглавия, всъщност са 107. Ето, виж. — След като каза това, взе книгата, отвори на съдържанието и започна да плъзга пръста си по отделните заглавия:

74. Антъни Уин — „Грешнико, върви си тайно“ — 1927 г.

75. Сюзън Гласпел — „Съдебни заседатели връстници“ — 1927 г.

76. Дороти Л. Сейърс — „Лорд Питър оглежда трупа“ — 1928 г.

77. Г. Д. Х. & М. Коул — „Ваканцията на началник Уилсън“ — 1928 г.

78. У. Съмърсет Моъм — „Ашендън“ — 1928 г.

78^а. Артър Конан Дойл — „Приключението в (?)“ — 1928 (?) г.

79. Пърсивал Уайлд — „Мошеници в детелината“ — 1929 г.

— Виждаш ли? — Каза Клийфиш с нещо подобно на триумф в гласа. — Номер седемдесет и осем „а“ в „Кралският кворум“. Заглавието е неизвестно. Датата на публикуването несигурна. Дори съществуването не е сигурно: затова е „а“-то. И няма статия в основния текст — само е споменато в съдържанието. Обаче Елъри Куин — вероятно заради превъзходството си в тази област — е чул за тази рядкост отнякъде и е сметнал, че си заслужава да я включи в своята книга. Или може би не. Когато през 1967 г. книгата е преработена и списъкът е свит до сто двайсет и пет произведения, седемдесет и осем „а“ е изхвърлено.

— И ти смяташ, че това е липсващата история с Холмс?

Клийфиш кимна.

Донесоха чая им.

— Еднозначно Конан Дойл е имал по-раншно вписване в книгата — каза Клийфиш и отхапа от сандвича с пушена сьомга и уасаби. — „Приключенията на Шерлок Холмс“. Номер шестнайсети в „Кралският кворум“.

— Тогава очевидната следваща стъпка ще бъде да определим какво точно е знаел Елъри Куин за тази история с Холмс и откъде той или те са научили за нея.

— За съжаление „Доброволците“ безброй пъти са минавали по този път. Както можеш да си представиш, седемдесет и осем „а“ в „Кралският кворум“ е един от творческите кошмари на нашата организация. Създадохме специална титла, която ще бъде връчена на онзи член, които намери този разказ. Двамата братовчеди са мъртви от десетилетия и не са оставили и късче доказателство за това защо седемдесет и осем „а“ е включен в първото издание или защо е изваден по-късно.

Пендъргаст отпи глътка шампанско.

— Това е окуражително.

— Наистина. — Клийфиш бутна книгата настрана. — Преди години „Доброволците“ натрупаха голям брой писма от по-късния живот на Конан Дойл. До днес не сме разрешили на външни учени да ги проучат — искаме да ги ползваме за нашите собствени научни публикации в списанието и другаде. Но тези по-късни писма са до голяма степен пренебрегвани, защото са свързани с онази част от живота на Конан Дойл, когато е дълбоко нагазил в спиритуализма, пишейки научни трудове като „Идването на феите“, „Ръбът на непознатото“, оставяйки Холмс настрана.

Клийфиш си взе друг сандвич — с панирано пиле и печен патладжан. Отхапа, след това още веднъж, затвори очи и започна да дъвче. После избърса изискано пръсти в ленената салфетка и с палаво намигване пъхна ръка в джоба на сакото си и извади две похабени и избледнели писма.

— Моля те да го да запазиш в тайна каза той на Пендъргаст, — защото… ъъъ… взех тези временно назаем. Нали не искаш да ме видиш зачеркнат от членството.

— Бъди сигурен в моята дискретност.

— Чудесно. В такъв случай мога да ти кажа, че двете писма са написани от Конан Дойл през 1929 — година преди смъртта му. И двете са адресирани до господин Робърт Крейгтън, романист и другар в спиритическите сеанси, с когото Конан Дойл се сприятелява през последните си години. — Клийфиш разгъна едно от писмата. — Това първо писмо споменава между другото: „Очаквам всеки ден да получа новини от работата с Аспърн Хол, която напоследък твърде тежи на съзнанието ми“. — Той сгъна отново писмото и го прибра в джоба си, след това се зае с другото. — Второто писмо също споменава мимоходом: „Научих лошата новина за Аспърн Хол. Сега съм в колебание как да постъпя — или дали изобщо трябва да правя нещо. Въпреки това не мога да бъда спокоен, докато не видя работата свършена.“.

Клийфиш прибра и второто писмо.

Всички от „Доброволците“, които са чели тези писма, а те не са много, предполагат, че Конан Дойл е бил замесен в някакъв вид спекулация с недвижим имот. Аз обаче вчера прекарах целия следобед в преглеждане на английските и шотландските регистри… няма данни за Аспърн Хол в тях. Просто не съществува.

— Значи според теб Аспърн Хол не е място, а заглавие на разказ?

Клийфиш се усмихна.

— Може би… съвсем случайно… това е заглавието на отхвърления разказ на Конан Дойл: „Приключението в Аспърн Хол“.

— Къде може да е този разказ?

— Знаем къде не е. Не е в неговата къща. След като се залежава с месеци от ангина пекторис, Конан Дойл умира през юли 1930 година в Уиндълшам, неговия дом в Кроубъроу. В годините след това хиляди Доброволци и други изследователи на Холмс са пътували до Източен Съсекс и са проучили всеки сантиметър от къщата. Намерили са недовършени ръкописи, писма, други документи, но не и изчезналия разказ за Холмс. Затова не мога да не мисля, че… — Клийфиш се поколеба. Че разказът е бил унищожен.

Пендъргаст поклати глава.

— Спомни си какво казва Конан Дойл във второто писмо: че се колебае как да постъпи; че не може да се успокои, докато не види работата свършена. Това не звучи като мислите на човек, който се готви да унищожи разказа.

Клийфиш го изслуша и кимна леко.

— Същият катарзисен подтик, който е накарал Конан Дойл изобщо да напише разказа, би го накарал и да го запази. Ако съм изпитвал известни съмнения, това включване в „Кралският кворум“ ги премахна. Разказът е някъде навън. И може да съдържа информацията, която аз търся.

— И тя е? — попита Клийфиш нетърпеливо.

— Още не мога да говоря за това. Обаче ти обещавам, че ако намерим разказа, ти ще бъдеш този, който ще го публикува.

— Прекрасно! Клийфиш притисна молитвено ръце.

— И така, заровете — за да използвам известния израз — са хвърлени. — С тези думи Пендъргаст пресуши чашата с шампанско и даде знак на келнера за още една.