Дъглас Престън, Линкълн Чайлд
Белият огън (36)

35.

Бети Браун Стафърд Кърмоуд, седнала в хола на къщата си на върха на „Хайтс“, затвори преносимия телефон. В камината бучеше огън от борови цепеници. Тя остана няколко минути напълно неподвижна, загледана през панорамния прозорец в планините, докато обмисляше проблема. Нейният зет Хенри Монтебело седеше във високото кресло от другата страна на камината. Носеше костюм с жилетка, а ръчно плетената му черна вълнена вратовръзка контрастираше с бялата му риза. Той оглеждаше ноктите на ръцете си с патрицианско отегчение. През прозорците нахлуваха лъчите на слабото зимно слънце.

Кърмоуд обмисля проблема още минута, после вдигна отново слушалката и набра Дениъл Стафърд.

— Здравей отново, скъпа — чу се сухият, язвителен глас. На Кърмоуд не й беше особено приятно да разговаря със своя братовчед, но „харесване“ и „обичане“ не фигурираха сред връзките, които държаха фамилията Стафърд цяла. Връзките бяха финансови и всички семейни отношения се определяха от тях. Тъй като Дениъл не само беше глава на попечителските фондове на семейство Стафърд с активи от около два милиарда долара, но и един от двамата управляващи директори на фамилната инвестиционна компания, която ръководеше активи на стойност шестнайсет милиарда, тя го смяташе за свой близък. Особено близък. Никога не й хрумваше да се запита дали харесва този човек или не.

— Включила си ме на високоговорител? — попита Дениъл.

— Хенри е тук с мен — обясни Кърмоуд. Тя направи пауза. — Имаме проблем.

— Ако имаш предвид новия пожар, слава богу, не беше в „Хайтс“. Това е прекрасно — сега въздействието върху „Хайтс“ е доста разводнено. Онова, от което имаме нужда, е трети ножар още по-далече. — Последва сух кикот.

— Съвсем не е смешно. Както и да е, не се обаждам заради това, а заради момичето — Кори Суонсън. Тя е открила връзката между Кърмоуд и Стафърд.

— Това не е държавна тайна.

— Дениъл, отишла е в архива „Грисуел“ и е попаднала на съкровище от документи, свързани с мините, мелниците, работата на топилните още от едно време. Далече в миналото.

Мълчание. Изведнъж тя чу братовчед си да ругае благовъзпитано от другия край на линията.

— Нещо повече от това? — Изведнъж гласът му беше изгубил част от своята язвителност.

— Не. Поне за момента.

Отново мълчание.

— Колко добър изследовател е момичето?

— Като териер е. Забива малките си остри зъби и не пуска. Изглежда още не е направила връзката, но ако продължи да рови, ще стигне и дотам.

Още по-продължително мълчание.

— Бях останал с впечатлението, че съответните документи са унищожени.

— Беше направено сериозно усилие, обаче архивът е в пълна бъркотия. Нещо може и да е останало.

— Разбирам. Да, това е проблем.

— Изрови ли някаква мръсотия за нея и останалите, както обеща?

— Да. Този приятел Пендъргаст има шарена история, но е недосегаем. Баудри е военен герой с множество ордени и похвали, което я превръща в сложна мишена. С изключение на това, че е била уволнена от военновъздушните сили по болест.

— Раняване? — попита Кърмоуд. — Не мен ми се стори напълно здрава.

— Прекарала е няколко месеца във военната болница в Ландщул, Германия. Медицинското й досие е засекретено и военните пазят тези документи като същински дяволи.

— А момичето?

— Тя е малка беладжийка. Израснала е в парк за кемпери в ужасно малко градче в Канзас. Родителите й са от най-долната работническа класа и се разделят след нейното раждане. Майката е пълна алкохоличка, а бащата безделник, веднъж отнесъл обвинение за банков обир. Тя самата има детско досие, дълго цяла ръка. Единствената причина да стигне там, където е сега, е, че този Пендъргаст я взима под крилото си и плаща образованието й. Няма съмнение, че това е услуга за услуга. Проблемът е, че докато Пендъргаст е там, трудно ще я докопаме.

— Началникът на полицията ми каза, че снощи е отлетял за Лондон.

— Голям късмет. Действай бързо.

— И какво точно да направя?

— Скъпа, ти си напълно способна да се справиш с този проблем преди връщането на агента. Искам само да ти припомня какво е заложено на карта. Така че не ми разправяй игрички. Удари здраво. Ако решиш да наемеш някого, наеми най-добрия. Каквото и да сториш, аз няма да знам нищо.

— Какъв страхливец си!

— Благодаря. Готов съм да призная, скъпа братовчедке, че ти си човекът в семейството с най-много тестостерон.

Кърмоуд затвори телефона с гневен жест.

По време на разговора Монтебело беше запазил мълчание. Вниманието му сякаш беше насочено единствено към добре маникюрираните му нокти. Сега той вдигна поглед от тях.

— Остави това на мен — предложи той. — Познавам човек точно за тази работа.