Никола Юн
Слънцето също е звезда (96)

Дейниъл

Тръгвам си от магазина. Пред заложната къща до него една цигуларка се е покачила върху касетка от бутилки с мляко. Тя е бледа и слабичка, и раздърпана по един поетичен начин, сякаш е излязла от роман на Дикенс. За разлика от нея цигулката е в съвършено състояние. Слушам в продължение на няколко секунди, ала нямам представа дали е добра. Знам, че тези неща може да бъдат преценени обективно. Свири ли всички ноти в правилната последователност и тоналност?

Има обаче и друг начин на преценка: музиката, която свирят тук и сега, има ли значение за някого?

Решавам, че има значение за мен. Изтичвам до цигуларката и пускам един долар в шапката й. До нея има табелка, която не прочитам. Не искам да знам историята й. Искам просто този миг и музиката.

Баща ми казва, че между мен и Наташа няма да се получи нищо. И може би е прав, ала не по причините, за които си мисли. Ама че идиот бях. Би трябвало да бъда с нея сега, дори ако днешният ден е всичко, което ще имаме. Особено ако днешният ден е всичко, което ще имаме.

Живеем в епохата на мобилните телефони, ала аз не знам номера й. Дори не знам фамилията й. Като истински идиот търся в Гугъл „Наташа фейсбук Ню Йорк Сити“ и получавам 5 780 000 резултата. Отварям около стотина линка и макар че всичките Наташи са наистина симпатични, никоя от тях не е моята Наташа. Кой да предположи, че името й е толкова популярно?

Четири и петнайсет е и улиците започват да се изпълват с хора, отиващи към метрото на връщане от работа. Също като мен, те изглеждат доста поомачкани. Тичам по бордюра, така че пешеходците на тротоара да не ме забавят.

Нямам никакъв план, освен отново да я намеря. Единственото, което мога да сторя, е да отида на последното й известно ми местонахождение — кантората на адвоката на Петдесет и втора улица — и да се надявам, че Съдбата е на моя страна и тя все още е там.

Една двойка (и двамата с яркосиня прическа ирокез) се карат пред спирката на метрото на Петдесет и втора улица. Говорят си по онзи странен, шепнещо — съскащ начин, по който го правят двойките, каращи се на обществено място. Не чувам какво си казват, ала жестовете им са достатъчно красноречиви. Тя му е бясна. Той е излязъл от нерви. Определено не са в началото на връзката си. И двамата изглеждат прекалено уморени за това. Можеш да видиш дългата им история в начина, по който се навеждат един към друг. Дали това е последното им скарване? Онова, което ще сложи край на всичко?

Хвърлям поглед назад, когато ги подминавам. Някога, сигурен съм, двамата са били влюбени. Може би все още са, но то не си личи отстрани.

Слизам в метрото и изричам молитва към боговете на метрото (да, множествено число) да няма неприятности с електричеството и машинисти с религиозни проблеми.

Ами ако е твърде късно? Ако вече си е тръгнала? Ами ако това, че спрях, за да дам един долар на цигуларката, постави началото на верига от събития, чийто краен резултат ще бъде, че ще я изпусна?

Влакът пристига на спирката. От другата страна на перона насрещният влак пристига в същия момент. Вратите ни се затварят, ала не тръгваме.

На перона изниква групичка от двайсетина души, облечени в ярки впити костюми. Изглеждат като тропически птици на фона на тъмната сивота на метрото. Подреждат се и застиват в очакване на нещо.

Артистично изпълнение. Влакът от другата страна на перона също не помръдва. Един от танцьорите, в електриковосини дрехи и огромна издутина отпред, натисна копчето на аудиосистемата им.

В началото сякаш изригва хаос, всеки от тях танцува на своя собствена мелодия, ала после си давам сметка, че всъщност ги делят само няколко секунди. То е, като да пееш канон, ала с танц. Започват с балет и продължават с диско, а накрая брейк данс, преди охраната на метрото да се усети. Танцьорите се разпръсват и спътниците ми ръкопляскат несдържано.

Потегляме, ала сега атмосферата във влака е напълно различна. Хората се усмихват един на друг и казват колко страхотно е било изпълнението. Минават поне трийсет секунди, преди всички отново да си надянат предпазната безизразна маска, която казва: „Аз съм във влак, пълен с непознати“. Чудя се дали именно това беше намерението на танцьорите — да ни свържат, дори и за миг.