Никола Юн
Слънцето също е звезда (16)

Самюъл Кингсли

История за разкаяние, първа част

Бащата на Наташа, Самюъл, дойде в Америка цели две години преди семейството му да го последва. Планът бе Самюъл да отиде пръв и да се утвърди като актьор на „Бродуей“. Щеше да му бъде по-лесно да го направи без жена и малко дете. Без тях щеше да бъде свободен да ходи по прослушвания по всяко време. Щеше да бъде свободен да си създаде връзки в актьорската общност на Ню Йорк Сити. Първоначалната идея бе това да отнеме една година, ала годината се превърна в две. Те щяха да се превърнат в три, ала майката на Наташа не искаше и не можеше да чака повече.

Наташа бе едва на шест години, но помни телефонните обаждания до Америка. Винаги ги разпознаваше заради всички онези допълнителни цифри, които майка й трябваше да набере. В началото всичко беше наред. Баща й звучеше като баща й. Звучеше щастлив.

След около година гласът му се промени. Придоби странен нов акцент, който бе по-мелодичен и провлечен от ямайския патоа. Вече не звучеше толкова щастлив. Тя помни как слушаше разговорите им. Не можеше да чуе неговите думи, но и не беше нужно.

— Още колко ще те чакаме?

— Но, Самюъл! Вече не сме семейство, когато ти си там, а ние сме тук.

— Говори с дъщеря си.

И ето че един ден те напуснаха Ямайка завинаги. Наташа се сбогува с приятелите и роднините си, очаквайки да ги види отново, може би за Коледа. По онова време тя нямаше представа какво е да си незаконно пребиваващ имигрант. Не знаеше, че то означава никога да не можеш да си отидеш у дома. Означава, че домът ти вече няма да ти се струва дом и ще се превърне в още една чужда страна, за която да четеш. В деня, в който заминаха, тя си спомня как е в самолета и се притеснява как ще минат през облаците, преди да осъзнае, че облаците изобщо не приличат на топки памук. Чудеше се дали баща й ще я познае и дали все още я обича. Толкова време беше минало.

Само че той я позна и все още я обичаше. На летището той ги прегърна толкова силно.

— Ама как ми липсвахте само — каза и ги прегърна още по-силно.

Беше си съвсем същият. В този миг дори звучеше както преди, ямайският му акцент си беше както някога. Миришеше обаче различно — на американски сапун, американски дрехи и американска храна. Наташа нямаше нищо против. Толкова се радваше да го види. Би могла да свикне с всичко.

През двете години, докато беше сам в Америка, Самюъл живееше при един стар семеен приятел на майка си. Не се нуждаеше от работа и използваше спестяванията си, за да покрие малкото си разходи.

След като всички се преместиха в Америка, това трябваше да се промени. Той си намери работа като охрана в една от сградите на Уолстрийт. Нае едностаен апартамент в квартал „Флетбуш“ в Бруклин.

— Можем да се справим — заяви той на Патриша.

Избра нощната смяна, така че да може да се явява на прослушвания денем.

Само че денем беше уморен.

И за него все така нямаше роли, а акцентът му отказваше да си отиде, независимо колко се стараеше. Не помагаше и това, че Патриша и Наташа му говореха със силен ямайски акцент, макар той да се опитваше да ги научи на „правилно“ американско произношение.

А отказите не бяха лесни. За да си актьор, трябва да имаш дебела кожа, а кожата на Самюъл все не беше достатъчно дебела. Отказите бяха като шкурка. Кожата му се смъкна под нея. След известно време Самюъл вече не беше сигурен кое ще издържи по-дълго: той или мечтите му.