Никола Юн
Слънцето също е звезда (52)

Наташа

Едно звънче издрънчава в мига, в който прекрачваме прага. Магазинът досущ прилича на всички останали магазини за козметика, в които съм влизала някога. Малък и пълен с редици от метални рафтове, претъпкани с пластмасови бутилки, обещаващи, че тайната им формула е най-добрата за вашата коса, кожа и т.н.

Касата е точно срещу входа, така че веднага виждам баща му. Начаса разбирам откъде Дейниъл е взел привлекателността си. Баща му е по-възрастен и оплешивяващ, ала има същите костна структура и съвършено симетрично лице, които правят Дейниъл толкова привлекателен. Зает е да маркира покупките на един клиент и не дава никакъв знак, че е видял Дейниъл, ала съм сигурна, че е забелязал и двама ни. Клиентът е момче на моите години, чернокожо, с лилава коса, три халки на устните, една на носа, една на веждата и повече обици, отколкото мога да преброя. Ще ми се да видя какво си е купил, но всичко вече е прибрано в торба.

Дейниъл вади някакви торбички от джоба на сакото си и се отправя натам. Баща му му хвърля бърз поглед. Не съм сигурна какво си казват по този начин, но Дейниъл спира и въздъхва.

— Имаш ли нужда да отидеш до тоалетната или нещо такова? — пита ме. — Тя е отзад.

Аз поклащам глава. Дейниъл се опитва да удуши торбичките с ръце.

— Ами това е. Това е магазинът.

— Искаш ли да ми го покажеш? — питам, за да го отвлека от мислите му.

— Няма кой знае какво за разглеждане. Първите две пътеки са с продукти за коса. Шампоани, балсами, бои, цял куп химически работи, които не разбирам. Пътека три е „Грим“. Пътека четири — „Принадлежности“.

Поглежда към баща си, ала той все още е зает.

— Искаш ли нещо? — пита ме.

Аз докосвам косата си.

— Не, аз…

— Нямах предвид продукт. Отзад имаме хладилник с безалкохолни и други такива.

— С удоволствие. — Харесва ми мисълта да надникна зад кулисите.

Минаваме покрай рафтовете с бои за коса. Върху всички кутии има широко усмихнати жени със съвършено боядисани и оформени коси. В тези бутилки не се продава боя за коса, а щастие.

Спирам пред редица кутии с бои с ярки цветове. Една много малка, тайна, непрактична част в мен открай време иска розова коса.

Минават няколко секунди, преди Дейниъл да осъзнае, че съм спряла.

— Розово? — пита, виждайки кутията в ръцете ми.

Аз я поклащам насреща му.

— Защо не?

— Не ми се струва, че е в твой стил.

Естествено, напълно е прав, но не ми харесва, че го мисли. Нима съм прекалено предсказуема и скучна? Мислите ми се връщат към момчето, което видях, когато влязохме в магазина. Обзалагам се, че никой около него не знае какво ще му хрумне в следващия момент.

— Много знаеш — заявявам и докосвам косата си.

Очите му проследяват ръката ми и изведнъж се чувствам страшно неловко; надявам се да не ме помоли да докосне косата ми или да ми зададе цял куп глупави въпроси за нея. Не че не искам да докосне косата ми, защото искам… но не сякаш е някакъв причудлив феномен.

— Според мен ще бъдеш красива с гигантска розова афроприческа.

Откровеността е секси и моето цинично сърце го забелязва.

— Няма да я боядисам цялата. Може би само краищата.

Той посяга към кутията и сега и двамата я държим, застанали един срещу друг насред пътека, на която има място само за един.

— Ще прилича на ягодова глазура — отбелязва той и със свободната си ръка улавя няколко кичура от косата ми и ги оставя да се плъзнат между пръстите му.

Установявам, че нямам нищо, ама нищичко против.

— Я виж ти. Малкият. Ми. Брат е тук — разнася се глас от края на пътеката.

Дейниъл отдръпва рязко ръка от косата ми. И двамата едновременно пускаме боята и кутията тупва на пода. Дейниъл се навежда, за да я вдигне. Аз се обръщам към нахалника.

Той е по-висок и по-едър от Дейниъл. На неговото лице семейната костна структура изглежда още по-изваяна. Подпира метлата, която държи, на един рафт и се приближава към нас с ленива крачка. Големите му тъмни очи са пълни с любопитство и пакостлива развеселеност.

Не съм сигурна дали го харесвам.

Дейниъл се изправя и ми подава боята.

— Какво става, Чарли? — пита той.

— Става. И. Почва. Да. Ходи. Малки братко — отвръща Чарли. Оставам с впечатлението, че откакто се помнят, използва този израз по същия начин. Гледа към мен, докато го казва, и в усмивката му има нещо презрително.

— Кой. Е. Това? — пита, все така гледайки единствено към мен.

Дейниъл си поема дълбоко дъх и се приготвя да каже нещо, но аз го изпреварвам.

— Наташа. — Гледа ме така, сякаш би трябвало да добавя още нещо. — Приятелка на брат ти — продължавам.

— О, аз си помислих, че може би е заловил клиент, който се опитва да краде. — Лицето му е същинска пародия на невинност. — В подобен магазин е пълно с такива. — Очите му са смеещи се и злобни. — Сигурен съм, че разбираш.

Определено не го харесвам.

— Исусе, Чарли — казва Дейниъл.

Прави стъпка към брат си, но аз улавям ръката му. Той спира, преплита пръсти с моите и ги стиска.

Чарли демонстративно свежда поглед към съединените ни ръце, след което отново го вдига към нас.

— Това ли е, което си мисля? Това да не е любоооооов, малки. Братко? — Плясва с ръце и прави една-две танцови стъпки през смях. — Направо. Страхотно. Да. Знаеш какво означава това, нали? Най-после ще свалят мерника от мен. Когато нашите научат за това, аз отново ще стана любимият син. Майната му на академичния изпитателен срок.

Смее се с глас и потърква длани като злодей, описващ плановете си за световно господство.

— Леле. Ти наистина си задник — казвам, неспособна да се сдържа.

Той се усмихва, сякаш съм му направила комплимент. Ала усмивката му не трае дълго.

Отново поглежда към ръцете ни и вдига очи към Дейниъл.

— Ама че си идиот. Докъде мислиш, че ще доведе това?

Стискам ръката на Дейниъл малко по-силно и я притеглям към себе си. Искам да опровергая Чарли.

— Свърши си работата и да се махаме от тук — казвам.

Той кима и ние се обръщаме… при което налитаме право на баща му. Изтръгвам ръката си от тази на Дейниъл в същия миг, в който той я пуска, но е твърде късно. Баща му вече ни е видял.