Никола Юн
Слънцето също е звезда (10)

Наташа

Закъсняла съм. Влизам в чакалнята и се отправям към рецепционистката. Тя поклаща глава, сякаш и преди е виждала същото. Всички тук са виждали всичко преди и изобщо не ги е грижа, че за теб всичко това е съвсем ново.

— Ще трябва да се обадите на основния номер на Службата за американско гражданство и имиграция и да си уговорите нов час.

— Нямам време за това — казвам. Обяснявам за служителката от охраната, Айрийн, и нейната странност. Говоря тихо и разумно. Рецепционистката свива рамене и свежда поглед. Приключила е с мен. Всеки друг ден бих се подчинила.

— Моля ви, обадете й се. Обадете се на Карън Уитни. Тя ми каза да се върна.

— Уговорката ви беше за осем часа сутринта. Сега е осем и пет минути. Тя е с друг.

— Моля ви. Не закъснях по своя вина. Тя ми каза…

Лицето й окаменява. Нищо, което кажа, няма да я трогне.

— Госпожица Уитни вече прие друг. — Изрича го така, сякаш английският не е първият ми език.

— Обадете й се — не отстъпвам аз.

Гласът ми е висок, звуча истерично. Всички останали в чакалнята, включително и онези, които не говорят английски, ме зяпат. Отчаянието е еднакво на всички езици.

Рецепционистката кима на един от служителите на охраната, който стои до входа. Преди той да успее да стигне до мен, вратата към приемните стаи се отваря. Много висок и слаб мъж с тъмнокафява кожа ме вика с пръст. Кима на рецепционистката.

— Всичко е наред, Мери. Аз ще я поема.

Бързо прекрачвам през вратата, преди да е размислил. Без да ме поглежда, той се обръща и поема през редица коридори. Аз го следвам безмълвно, докато той не спира пред кабинета на Карън Уитни.

— Изчакайте тук — казва ми. Връща се само след няколко секунди, носейки червена папка… моя случай.

Минаваме по още един коридор, докато най-сетне стигаме до неговия кабинет.

— Името ми е Лестър Барнс — казва той. — Седнете.

— Бях…

Той ми дава знак да замълча.

— Всичко, което трябва да знам, е в тази папка. — Улавя я за крайчетата и я разлюлява насреща ми. — Направете си услуга и не говорете, докато я прочета.

Бюрото му е толкова подредено, че си личи, че се гордее с него. Има комплект сребристи аксесоари за бюро: поставка за химикалки, подноси за входяща и изходяща поща и дори поставка за визитни картички, върху която са гравирани буквите ЛРБ. Кой използва поставки за визитни картички в наши дни? Посягам, вземам една и я пъхам в джоба си.

Дългият кабинет зад него представлява пейзаж от папки, маркирани с различни цветове. Всяка папка съдържа нечий живот. Дали цветовете са толкова очевидни, колкото си мисля? Моята папка е Отказано червено.

След няколко минути той вдига очи.

— Защо сте тук?

— Карън, госпожица Уитни, ми каза да дойда отново. Беше много мила с мен. Каза, че може би има нещо…

— Карън е нова. — Изрича го така, сякаш това би трябвало да ми говори нещо, но аз нямам представа какво. — Последното ви обжалване беше отхвърлено. Депортирането си остава в сила, госпожице Кингсли. Вие и семейството ви трябва да напуснете страната в десет часа тази вечер.

Затваря папката и побутва кутия с носни кърпички към мен, сякаш очаква да избухна в сълзи. Ала аз не съм от онези, които плачат.

Не заплаках, когато баща ми за първи път ни съобщи за заповедта за депортиране, нито когато всичките ни обжалвания бяха отхвърлени.

Не заплаках миналата зима, когато открих, че бившето ми гадже Роб ми изневерява.

Не заплаках дори вчера, когато с Бев официално се сбогувахме. И двете от месеци насам знаехме, че този ден идва. Не заплаках… ала не беше лесно. Тя би дошла с мен днес, само че е в Калифорния със семейството си, разглеждат университета в Бъркли и още няколко държавни училища.

— Може би все още ще бъдеш тук, когато се върна — настоя тя след седемнайсетата ни прегръдка. — Може би всичко ще се нареди.

Бев открай време е непреклонна оптимистка, дори изправена пред ужасни изгледи. Тя е от момичетата, които купуват лотарийни билети. Аз съм от момичетата, които се надсмиват над хората, които купуват лотарийни билети.

И така. Определено няма да заплача точно сега. Ставам, събирам си нещата и се отправям към вратата. Трябва да повикам на помощ цялата си сила, за да продължа да не бъда от онези, които плачат. В главата ми отеква гласът на майка ми.

Не позволявай на гордостта да те победи, Таша.

Обръщам се.

— Значи, наистина с нищо не можете да ми помогнете? Наистина трябва да напусна страната? — Гласчето ми е толкова слабо, че сама едва го чувам. Господин Барнс обаче го чува без никакъв проблем. Да слуша тихи, нещастни гласове, влиза в служебните му задължения.

Той потропва с пръсти по затворената папка.

— Шофирането в нетрезво състояние на баща ви…

— Си е негов проблем. Защо трябва аз да плащам за неговата грешка?

Баща ми. Едничката му нощ на слава доведе до шофиране в нетрезво състояние, което доведе до това, да ни разкрият, което доведе до това, аз да изгубя единствения дом, който съм познавала някога.

— Вие все така сте тук незаконно — казва той, ала гласът му не е толкова корав, колкото преди малко.

Кимам, но не отговарям, защото сега вече наистина ще се разплача. Слагам си слушалките и отново се отправям към вратата.

— Бил съм във вашата страна. Бил съм в Ямайка — казва той. Усмихва се на спомена за пътуването си. — Прекарах си добре. Всичко там е айри. Всичко ще бъде наред.

Психиатрите съветват да не потискаме чувствата си, защото, рано или късно, те ще изригнат. И са напълно прави. От месеци насам съм ядосана. Имам чувството, че съм ядосана от началото на времето. Ядосана съм на баща си. Ядосана съм на Роб, който едва миналата седмица ми каза, че трябвало да можем да си останем приятели, въпреки „всичко“, с други думи — въпреки факта, че ми изневери.

Дори Бев не избегна гнева ми. Цяла есен се тревожи в кои колежи да кандидатства в зависимост от това, къде ще кандидатства гаджето й Дерек. Непрекъснато проверява часовата разлика между различните колежи. Успяват ли връзките от разстояние, пита през няколко дни. Последния път, когато ми зададе същия въпрос, й отговорих, че навярно не би трябвало да планира цялото си бъдеще на основата на сегашното си гадже от гимназията. Тя не го прие добре. Смята, че двамата ще останат заедно завинаги. Аз смятам, че ще останат заедно, докато завършим. Може би и през лятото. Седмици наред трябваше да й пиша домашното по физика, докато ми се отсърди.

А сега един мъж, който едва ли е прекарал повече от седмица в Ямайка, ми казва, че всичко ще бъде айри.

Свалям си слушалките.

— Къде бяхте? — питам го.

— Негрил — отвръща той. — Много хубаво място.

— Излязохте ли от територията на хотела?

— Щеше ми се, ала…

— Ала жена ви не искаше, защото я беше страх, нали? Според пътеводителя е най-добре да си останете на територията на курорта.

Отново сядам.

Той отпуска брадичка върху опакото на сключените си длани. За първи път от началото му, разговорът не е под негов контрол.

— За безопасността си ли се притесняваше тя? — Описвам кавички във въздуха около думата безопасност, сякаш това не е нещо, за което човек трябва да се притеснява. — Или просто не искаше да си развали ваканционното настроение, като види колко бедни са всички?

Гневът, който потискам от толкова време, се надига и изпълва гърлото ми.

— Слушали сте Боб Марли, един от барманите ви е намерил марихуана и някой ви е казал какво означава айри, и ето че си мислите, че знаете нещо. Видели сте тикибар, плаж и хотелската си стая. Това не е държава. Това е курорт.

Той вдига ръце, сякаш се защитава, сякаш се опитва да отблъсне думите обратно към мен.

Да, държа се ужасно.

Не, изобщо не ме е грижа.

— Не ми казвайте, че всичко ще бъде наред. Аз не познавам онова място. Тук съм от осемгодишна. Не познавам никого в Ямайка. Нямам акцент. Не познавам роднините си там, не и така, както би трябвало да познаваш роднините си. В последната година на гимназията съм. Ами абитуриентският бал и приятелите ми?

Искам да се тревожа за същите глупави неща, за които се тревожат и те. Дори започнах да попълвам документите за кандидатстване в Бруклинския колеж. Мама спестява в продължение на две години, за да може да отиде във Флорида и да ми купи „добра“ социалноосигурителна карта. „Добра“ карта е тази, на която е напечатан истински откраднат номер, а не някой измислен. Според мъжа, който й я продаде, по-евтините карти с фалшиви номера не минават през проверките на досието и молбите за постъпване в колеж. С картата мога да кандидатствам за финансова помощ. Ако успея да получа и стипендия към нея, току-виж съм успяла да си позволя да разгледам и други училища в щата.

— Ами колежът? — Вече плача. Сълзите ми са неудържими. Толкова отдавна чакат да бъдат отприщени.

Господин Барне побутва кутията с кърпички още по-близо до мен. Изваждам шест-седем наведнъж, използвам ги и си вземам още шест-седем. Отново си събирам нещата.

— Имате ли представа какво е да не принадлежите никъде?

И този път го казвам прекалено тихо, за да ме чуе. И този път той ме чува.

Вече съм до вратата, с ръка върху бравата, когато той казва:

— Госпожице Кингсли. Почакайте.