Никола Юн
Слънцето също е звезда (46)

Дейниъл

Приближава се към мен. Преди час-два бих казал, че лицето й е безизразно, ала започвам да ставам специалист по Наташа — лицето й само се опитва да изглежда безизразно. Ако трябваше да предположа, бих казал, че се радва да ме види.

— Какво стана с интервюто ти? — пита в мига, в който стига до мен.

Никаква прегръдка. Никакво „Толкова се радвам да те видя“. Май все пак не съм чак такъв специалист по Наташа.

Дали да избера фактите, или истината (интересно, те невинаги са едно и също)? Фактите са, че го отложих. Истината е, че го отложих, за да прекарам повече време с нея. Избирам истината.

— Отложих го, за да прекарам повече време с теб.

— Да не си луд? Става дума за живота ти.

— Не съм сринал всички мостове, Таш. Просто го отложих за по-късно.

— Кой е Таш? — пита, ала в крайчеца на устните й има усмивка.

— Как минаха нещата при теб? — Посочвам асансьорите с брадичка. Усмивката й се стопява. Отбелязвам си наум да не повдигам повече този въпрос.

— Добре. Трябва да се върна в три и половина.

Поглеждам си телефона: часът е единайсет и трийсет и пет.

— Изглежда, че ще можем да прекараме още време заедно — отбелязвам. Очаквам да извърти очи, но тя не го прави. Приемам го като малка победа.

Тя потреперва и разтърква ръце. Виждам как кожата й настръхва и ето че научавам нещо ново за нея: лесно й става студено. Вземам якето й и й помагам да го облече. Тя пъха първото едната, после другата си ръка и свива рамене, за да го намести. Аз оправям яката й.

Нещо съвсем малко. Отпускам ръка на тила й и тя се обляга на мен съвсем лекичко. Косата й погъделичква носа ми. Нещо съвсем малко, ала усещането е такова, сякаш го правим от много отдавна.

Тя се обръща и аз трябва да вдигна ръце, за да не я докосна много по-интимно. Накъдето и да отиваме, все още не сме стигнали до там.

— Сигурен ли си, че не рискуваш… — започва.

— Не ме е грижа.

— А би трябвало. — Тя млъква и ме поглежда с неспокойни очи. — Направил си го заради мен?

— Да.

— Защо си толкова сигурен, че си заслужавам?

— Инстинкт — отвръщам.

Нещо у нея ме кара да бъда безстрашен с истината.

Очите й се разширяват и тя потреперва леко.

— Невъзможен си — казва.

— Възможно е — отвръщам.

Тя се смее и черните й очи блещукат насреща ми.

— А сега какво ще правим? — пита.

Трябва да се подстрижа и да занеса торбичките за депозит на татко. Не искам да направя никое от тези неща. Онова, което искам, е да открия някое уютно местенце, в което да се сгушим заедно. Само че торбичките трябва да бъдат доставени. Питам я какво ще каже да отскочим до Харлем и тя приема. А всъщност това е последното, което би трябвало да направя. Ако има по-лоша идея от тази, не мога да си представя каква е тя. Баща ми само ще й изкара акъла. Тя ще се запознае с него, ще си представи, че аз ще бъда същият след петдесет години и ще си плюе на петите, както бих постъпил и аз на нейното място.

Баща ми е особен тип. И като казвам особен, имам предвид адски странен. Първо, той не говори с никого, освен с клиентите. Това включва мен и Чарли. Освен ако кастренето не се брои за говорене. Ако се брои, значи, това лято и есен той е казал на Чарли повече, отколкото през последните деветнайсет години. Може би преувеличавам, ала само мъничко.

Не знам как ще обясня за Наташа — нито на него, нито на Чарли. Е, за Чарли не ме е грижа, но баща ми ще я забележи. Ще разбере, че става нещо, така както винаги знае кой от клиентите ни се кани да открадне нещо, на кого може да продаде нещо на вересия и на кого — не.

По-късно, докато вечеряме, ще каже нещо на мама на корейски с онзи глас, който използва, за да се оплаква от американците. А все още не искам никой от тях да се намеси в това. Не сме готови за подобен натиск.

Наташа твърди, че всички семейства са странни, и действително е така. Ще трябва да я поразпитам за нейното семейство по-късно, след като приключим с това. Слизаме в метрото.

— Приготви се — казвам.