Никола Юн
Слънцето също е звезда (122)

Дейниъл

Наташа ме представя на майка си.

— Това е един мой приятел.

Почти съм сигурен, че долавям колебание преди думата приятел. Майка й също го забелязва и сега ме изучава така, сякаш съм някакво непознато насекомо.

— Съжалявам, че се запознаваме при такива обстоятелства, госпожо Кингсли — казвам и й протягам ръка.

Тя стрелва Наташа с поглед (от вида как можа да ми го причиниш?), но после избърсва длан в роклята си и се ръкува с мен за миг, отправяйки ми още по-кратка усмивка.

С Наташа минаваме от тясното преддверие, където сме се натъпкали, в дневната. Или поне мисля, че е дневна. На пода има купчинка яркосин плат, дълга връв минава по протежение на стаята. А после забелязвам, че има по две от всяко нещо — разтегаемо легло, шкаф, бюро. Това е спалнята им. Наташа я дели с Питър. Когато каза, че апартаментът им е малък, нямах представа, че има предвид, че са бедни.

Все още има толкова много за нея, което не зная.

Брат й се приближава до мен с протегната ръка и усмивка. Има прическа раста и едно от най-дружелюбните лица, които съм виждал някога.

— Таша никога досега не е водила момче тук — заявява той.

Заразителната му усмивка става още по-широка.

Усмихвам му се в отговор и стискам ръката му. И Наташа, и майка й ни гледат неприкрито.

— Таша, трябва да говоря с теб — казва майка й.

Наташа не откъсва очи от Питър и мен. Чудя се дали си представя едно бъдеще, в което двамата ставаме приятели. Защото аз правя точно това.

Тя се обръща към майка си.

— За Дейниъл ли?

Присвитите устни на майка й едва ли биха могли да се присвият още повече.

— Таша… — Дори аз чувам предупредителния тон в гласа й, онзи, който казва: Мама е на път да се ядоса. Наташа не му обръща внимание.

— Защото, ако е за Дейниъл, можем да го направим тук. Той е моето гадже. — Хвърля ми бърз въпросителен поглед и аз кимам.

Баща й избира точно този момент, за да се появи през вратата насреща ни.

Благодарение на аномалия в пространствено-времевия континуум местните бащи цял ден се появяват в най-неподходящия момент.

— Гадже? — повтаря той. — Откога имаш гадже?

Обръщам се и го поглеждам изпитателно. Ето че вече знам на кого прилича Наташа. Тя е копие на баща си, само че под формата на хубаво момиче.

И без смръщването. Никога не съм виждал по-дълбоко смръщване от това, легнало върху неговото лице в този миг.

Ямайският му акцент е силен и аз осмислям думите му с мъничко закъснение.

— Това ли си правила цял ден, вместо да помогнеш на семейството си със събирането на багажа?

Освен малкото, което Наташа ми е казала, не знам нищо за връзката им, ала сега я виждам изписана върху лицето й. Гняв и болка, и неверие. И все пак миротворецът в мен не иска да ги види да се карат. Слагам ръка на кръста й.

— Добре съм — казва ми тя тихичко.

Усещам, че събира сили за нещо.

Изпъчва се пред него и заявява:

— Не. Цял ден се опитвах да поправя твоите грешки. Опитвах се да попреча семейството ни да бъде изхвърлено от страната.

— На мен не ми изглежда така — отвръща той, след което се обръща към мен и се намръщва още повече. — Знаеш ли ситуацията?

Прекалено съм изненадан от това, че говори на мен, за да отвърна, така че просто кимвам.

— В такъв случай знаеш, че сега не е моментът тук да има непознати.

Усещам как Наташа настръхва под ръката ми.

— Той не е непознат — отсича. — Той е мой гост.

— А това е моята къща. — Баща й се изпъва, докато го казва.

— Твоята къща? — Извисява глас, сякаш не може да повярва на ушите си. Каквито и задръжки да е имала до този миг, бързо се изпаряват. Отива в средата на дневната, разперва ръце и се завърта в кръг. — Този апартамент, в който живеем от девет години, защото ти вярваш, че часът ти всеки момент ще удари, е твоята къща?

— Миличка. Няма смисъл отново да предъвкваме същото точно сега — обажда се майка й от прага.

Наташа отваря уста, за да каже нещо, но после отново я затваря. Виждам как желанието за борба я напуска като балон, на който някой е изкарал въздуха.

— Добре, мамо — отвръща, отказвайки се от онова, което се канеше да изрече, каквото и да бе то.

Чудя се колко ли пъти го е правила заради майка си.

Очаквам това да е краят, но греша.

— А, не — заявява той. — Искам да чуя какво има да каже. — Изстъпва се с разкрачени крака и скръства ръце на гърдите си.

Наташа прави същото и те се изправят един срещу друг, като два огледални образа.