Никола Юн
Слънцето също е звезда (29)

Наташа

Изправям се и изтупвам прахта от себе си. Този ден не би могъл да стане по-ужасен. Рано или късно, все трябва да свърши.

— След мен ли вървеше? — питам го.

Не би трябвало да съм толкова кисела и раздразнителна с някой, който току-що ми спаси живота.

— Човече, знаех си, че точно това ще си помислиш.

— Искаш да ми кажеш, че просто случайно си се озовал зад мен? — Играя си със слушалките, мъчейки се да наместя възглавничката, но знам, че е обречена битка.

— Може би ми е било писано да ти спася живота днес.

Не обръщам внимание на думите му.

— Е, благодаря ти за помощта — казвам, приготвяйки се да си тръгна.

— Поне ми кажи името си — избъбря той.

— Червена вратовръз…

— Дейниъл.

— Окей, Дейниъл. Благодаря ти, че ме спаси.

— На това му се казва дълго име. — Очите му не се откъсват от моите. Няма да се откаже, докато не му отговоря.

— Наташа.

За миг си помислям, че отново ще се ръкува с мен, но вместо това той натиква ръце в джобовете си.

— Хубаво име.

— Толкова се радвам, че го одобряваш — отвръщам с най-саркастичния тон, на който съм способна.

Той не казва нищо, просто ме гледа, леко смръщен, сякаш се опитва да разбере нещо.

Най-сетне не съм в състояние да го понеса повече.

— Защо си ме зяпнал?

Той отново се изчервява и сега аз съм тази, която го зяпва. Изведнъж си представям колко забавно би било да се закачам с него, за да го накарам да се изчерви. Оставям очите си да се плъзнат по изваяните равнини на лицето му. Той е класически красив, направо изтънчен. Докато го гледам да стои пред мен, издокаран в костюм, ми е лесно да си го представя в някоя черно-бяла холивудска романтична комедия, как разменя остроумни забележки с главната героиня. Очите му са светлокафяви и дълбоко разположени. Незнайно откъде съм сигурна, че се усмихва много. Гъстата му черна коса е прибрана в опашка.

Емпирично доказуем факт: опашката го превръща от красив в страшно секси.

— Сега ти си ме зяпнала — заявява той и ето че е мой ред да се изчервя.

Прокашлям се.

— Защо си с костюм?

— По-късно съм на интервю. Искаш ли да идем да хапнем нещо?

— За какво? — питам го.

— „Йейл“. Интервю за прием.

Поклащам глава.

— Не, исках да кажа, защо искаш да отидем да хапнем нещо.

— Гладен съм? — отвръща той така, сякаш не е съвсем сигурен.

— Хммм. Аз пък не съм.

— Кафе тогава? Чай? Газирана напитка? Филтрирана вода?

— Защо? — питам, давайки си сметка, че той няма намерение да се откаже.

Свива рамене, но не и очи.

— Защо не? Освен това съм сигурен, че ми дължиш живота си, след като току-що го спасих.

— Вярвай ми — казвам — не искаш моя живот.