Никола Юн
Слънцето също е звезда (92)

Наташа

Тази част обаче не разказвам на адвокат Фицджералд — как съпругата и децата му са онова, за което баща ми най-много се разкайва, защото сме попречили на живота, който се е виждал да води в мечтите си.

Вместо това казвам:

— Няколко седмици след като го арестуваха, получихме призовка от Министерството на вътрешната сигурност.

Адвокат Фицджералд преглежда един от формулярите, които попълних по-рано, и вади бележник от чекмеджето на бюрото си.

— Когато се явихте, доведохте ли адвокат със себе си?

— Родителите ми отидоха без мен — отвръщам. — И без адвокат.

С мама дълго го обсъждахме преди това. Дали да наемем адвокат, когото не можем да си позволим, или да изчакаме да видим какво ще стане на изслушването. Прочели бяхме в интернет, че за първото явяване не ти трябва адвокат. По онова време баща ми все още настояваше, че всичко ще се разреши като по чудо. Не знам. Може би ни се искаше да вярваме, че наистина е така.

Адвокат Фицджералд поклаща глава и си записва нещо в бележника.

— И така, на онова изслушване съдията им казва, че могат да приемат доброволно отстраняване или да подадат молба за отмяна на отстраняването. — Отново свежда поглед към моите формуляри. — По-малкият ви брат е американски гражданин?

— Да — казвам и гледам как той си записва и това. Питър се роди девет месеца след като се преместихме тук. Родителите ми все още бяха щастливи един с друг по онова време.

На онова изслушване баща ми не прие доброволното отстраняване. Същата вечер с мама четем за отмяната на отстраняване. За да отговаряме на изискванията за нея, баща ми трябва да е живял в Съединените щати през последните десет години, да е демонстрирал добър морал и да е в състояние да докаже, че депортирането би навредило сериозно на неговата съпруга, родител или дете, които са американски граждани. Мислехме, че гражданството на Питър ще ни спаси. Наехме най-евтиния адвокат, когото успяхме да намерим, и отидохме на следващото изслушване, въоръжени с тази стратегия. Оказва се обаче, че е страшно трудно да се докаже, че нещо би „навредило сериозно“ на някого. Връщането в Ямайка няма да изложи живота на Питър на опасност, а никой не го е грижа за психологическата вреда от това, да откъснеш насила едно дете от дома му.

— И на това изслушване съдията отхвърля искането ви и баща ви приема доброволно отстраняване. — Адвокат Фицджералд го казва напълно безстрастно, сякаш този изход е бил неизбежен.

Аз кимам, вместо да отговоря на глас. Не съм сигурна, че съм в състояние да говоря, без да заплача. Всяка надежда, която имах, се стопява.

Опитала се бях да настоя да обжалваме решението на съдията, но адвокатът ни посъветва да не го правим. Каза, че нямаме никакви основания и че не ни остава друга възможност. Предложи да си тръгнем доброволно, така че в досието ни да не бъде записано, че сме били депортирани. Така бихме имали надежда един ден да се върнем.

Фицджералд оставя химикалката на бюрото и се обляга в стола си.

— Защо отидохте в Службата за американско гражданство и имиграция днес? Това дори не попада под тяхната юрисдикция.

Трябва да преглътна сълзите, напиращи в гърлото ми, преди да отговоря.

— Не знаех какво друго да сторя.

Истината е, че макар да не вярвам в чудеса, се надявах на такова.

Той дълго мълчи.

Най-сетне не съм в състояние да издържам повече.

— Всичко е наред — казвам. — Ясно ми е, че не са ми останали никакви опции. Дори не знам защо дойдох тук.

Понечвам да се изправя, но той ми дава знак да остана на мястото си. Отново сплита пръсти пред себе си и се оглежда наоколо. Аз проследявам погледа му към неразопакованите кутии до стената вдясно от бюрото. Зад него върху една празна етажерка е облегната сгъваема стълба.

— Тъкмо се нанасяме — обяснява той. — Строителните работници трябваше да свършат още преди седмици, но знаете ги какви са с графиците. — Усмихва се и докосва лепенката на челото си.

— Добре ли сте, господин Фиц…

— Нищо ми няма — уверява ме, разтърквайки лепенката. Взема една снимка в рамка от бюрото си и я поглежда. — Това е единственото, което съм разопаковал досега.

Обръща снимката към мен, така че да мога да я видя. На нея са той и жена му, и две деца. Изглеждат щастливи.

Усмихвам се любезно.

Той я връща на мястото й и ме поглежда.

— Човек никога не остава без никакви опции, госпожице Кингсли.

Отнема ми миг, докато разбера, че отново говорим за случая ми. Привеждам се в стола си.

— Да не искате да кажете, че можете да оправите това?

— Аз съм един от най-добрите имиграционни адвокати в града — отвръща той.

— Но как? — Слагам ръце на бюрото и притискам пръсти в дървото.

— Нека се видя с един мой приятел съдия. Той може да успее да отмени доброволното отстраняване, така че поне да не се наложи да напуснете още тази вечер. След това можем да подадем молба за обжалване. — Поглежда си часовника. — Дайте ми само час-два.

Отварям уста, за да поискам още факти и подробности. Те ми действат успокояващо. А после се сещам за онова стихотворение: „Надеждата е малка птица“, и затварям уста. За втори път днес се отказвам да поискам подробности. Може би не се нуждая от тях. Толкова хубаво би било да оставя някой друг да поеме този товар за известно време.

„Надеждата е малка птица.“ Усещам я как пърха в сърцето ми.