Никола Юн
Слънцето също е звезда (7)

Дейниъл

Знам точния момент, в който Чарли престана да ме харесва. Беше лятото, когато станах на шест години, а той навърши осем. Караше лъскавото си ново колело (червено, с десет скорости, страхотно) заедно с лъскавите си нови приятели (бели, на десет години, страхотни). Въпреки че през цялото лято имаше предостатъчно намеци, аз все още не бях осъзнал, че съм понижен до положението на Дразнещ по-малък брат.

Онзи ден той и приятелите му отпрашиха с колелата си без мен. Аз карах след него в продължение на цял куп пресечки, викайки името му, убеден, че просто е забравил да ме покани с тях. Въртях педалите толкова бързо, че се уморих (шестгодишните не се уморяват от каране на колело, така че това казва всичко).

Защо просто не се отказах? Естествено, че ме чуваше как го викам.

Най-сетне той спря и скочи от колелото. Бутна го на земята, майната му на лостчето за подпиране, и зачака да го настигна. Видях, че е ядосан. Ритна пръст върху колелото си, така че у никого да не остане и помен от съмнение.

— Хьон — започнах аз, използвайки думата, с която по-малките деца се обръщат към по-големите си братя.

Разбрах, че съм допуснал огромна грешка, в мига, в който го направих. Той почервеня — бузите, носът, връхчетата на ушите му, цялото му лице. Направо пламна. Очите му се стрелнаха настрани, където приятелите му ни гледаха, сякаш бяхме телевизионно предаване.

— Как те нарече току-що? — попита по-ниският от тях.

— Това да не е някакъв таен корейски шифър? — обади се и по-високият.

— Какво правиш тук? — озъби ми се Чарли, без да им обръща внимание. Толкова беше бесен, че гласът му пресекваше.

Нямах отговор на това, но той и не се нуждаеше от такъв. Онова, което искаше да направи, бе да ме удари. Видях го в начина, по който свиваше и разпускаше юмруци. Видях как се опитва да прецени точно колко ще загази, ако наистина ме удари насред парка, пред момчета, които почти не познава.

— Защо не си намериш свои приятели и не престанеш да се влачиш подире ми като някакво бебе? — попита вместо това.

По-добре да ме беше ударил.

Вдигна колелото си от земята и се метна отгоре му с толкова яростно изражение, че си помислих, че ще се пръсне и аз ще трябва да съобщя на мама, че по-големият й и по-съвършен син е експлодирал.

— Името ми е Чарлс — заяви той на онези момчета, предизвиквайки ги да посмеят да кажат още нещо. — Е, идвате ли?

Не ги изчака, нито погледна назад, за да види дали тръгват. Те го последваха в парка и в лятото, и в гимназията така, както с течение на времето го последваха още много хора. Незнайно как, аз превърнах брат си в крал.

Никога вече не го нарекох хьон.