Никола Юн
Слънцето също е звезда (5)

Наташа

Слагам телефона, слушалките и раницата си в сивото легенче, преди да мина през детектора за метал. Служителката от охраната (табелката с името й твърди, че се казва Айрийн) спира легенчето с нещата ми, както прави всеки ден.

Вдигам поглед към нея и не се усмихвам.

Тя навежда очи към легенчето, обръща телефона ми и се взира в калъфа, както прави всеки ден. Калъфът е с обложката на албума „Nevermind“ на „Нирвана“. Всеки ден пръстите й се задържат върху бебето на обложката и всеки ден на мен не ми харесва това, че тя го докосва. Вокалът на „Нирвана“ беше Кърт Кобейн. Гласът му, измъчеността в него, това, че не е съвършен, начинът, по който можеш да усетиш всичко, което е почувствал той някога, начинът, по който гласът му изтънява толкова, че ти се струва, че ще се прекърши, ала той не се прекършва, са това, което ми помага да не полудея в този кошмар. Неговото страдание е толкова по-страшно от моето.

Тя се бави, а аз не мога да пропусна часа си. Поколебавам се дали да не кажа нещо, но не искам да я ядосам. Тя вероятно ненавижда работата си. Не искам да й да дам причина да ме забави още повече. Тя ме поглежда отново, но с нищо не издава, че ме е разпознала, въпреки че идвам тук всеки ден през изминалата седмица. За нея аз съм поредното анонимно лице, поредният просител, поредният някой си, който иска нещо от Америка.