Никола Юн
Слънцето също е звезда (38)

Наташа

Преживяваме момент, който не искам да преживяваме.

Когато казват, че сърцето иска това, което иска, говорят за поетичното сърце — сърцето от любовните песни и монолози, онова, което може да се разбие, сякаш е крехко стъкло.

Не говорят за истинското сърце, онова, което се нуждае единствено от здравословна храна и аеробни упражнения.

Ала на поетичното сърце не може да се вярва. То е променливо и ще те отклони от пътя. Ще ти каже, че всичко, от което се нуждаеш, са любов и мечти. Няма да ти каже нищо за храна и вода, и покрив над главата, и пари. Ще ти каже, че човекът пред теб, човекът, привлякъл вниманието ти, по каквато и да е причина, е Единственият. И той е. И тя е. Единственият… в този момент, докато неговото или нейното сърце не поиска някой или нещо друго.

На поетичното сърце не може да се вярва, когато става дума за дългосрочни планове.

Знам всичко това. Знам го по начина, по който знам, че Полярната звезда всъщност не е най-ярката звезда в небето. Тя е едва пета.

И все пак ето ме тук с Дейниъл, застанала насред тротоара в онова, което почти сигурно е последният ми ден в Америка. Променливото ми, непрактично, немислещо за бъдещето, глупаво сърце иска Дейниъл. Не го е грижа, че той е прекалено сериозен, че не знае какво иска, нито пък че си мечтае да стане поет, професия, която води до разбито сърце и приюта за бедни.

Знам, че нищо на този свят не е „предопределено“, и все пак ето че се чудя дали не греша.

Затварям отворената си длан, която иска да го докосне, и продължавам напред.