Никола Юн
Слънцето също е звезда (6)

Айрийн

Една история

Наташа не е напълно права за Айрийн. Айрийн обича работата си. Нещо повече — нуждае се от нея. Тя е, общо взето, единственият досег с хората, който има. Единственото, което успява да задържи пълната й, отчайваща самота на разстояние.

Всеки контакт с тези посетители спасява живота й мъничко. В началото те едва я забелязват. Мятат вещите си в съда и гледат внимателно, докато минават през машината. Повечето от тях подозират, че Айрийн ще задигне дребните им пари, химикалка, ключове или нещо такова. Обикновено посетителите изобщо не биха й обърнали внимание, ала тя прави така, че да я забележат. Това е единствената й връзка със света.

Така че тя задържа всяко легенче с една облечена в ръкавица ръка. Забавянето е достатъчно дълго, че да накара посетителя да вдигне поглед и да срещне нейния. Наистина да види човека срещу себе си. Повечето измърморват едно неохотно добро утро и думите я изпълват мъничко. Някои я питат как е и тя се разтваря още повече.

Айрийн никога не отговаря. Не знае как. Вместо това отново навежда очи към легенчето и внимателно изучава всеки предмет, търсейки улики, каквото и да било късче информация, което да скъта в ума си и по-късно да разгледа.

Повече от всичко й се иска да свали ръкавиците и да докосне ключовете и портфейлите, и дребните монети. Иска й се да плъзне върховете на пръстите си по всяка повърхност, да я запомни и да остави вещите от живота на другите да се пропият в нея. Само че не може да бави опашката прекалено дълго. Накрая винаги е принудена да отпрати всяко легенче и неговия собственик от себе си.

Миналата нощ бе особено тежка за нея. Нетърпимо гладната паст на самотата й искаше да я погълне цяла. Тази сутрин тя се нуждае от човешки контакт, за да спаси живота си. Откъсва очи от отдалечаващото се легенче и поглежда към следващия посетител.

Същото момиче, което идва всеки ден тази седмица. Не може да е на повече от седемнайсет години. Като всички останали, момичето не откъсва очи от легенчето. Приковало е поглед в него, сякаш не може да понесе раздялата с яркорозовите си слушалки и мобилния телефон. Айрийн улавя съда с облечената си с ръкавица ръка, за да му попречи да се изплъзне от живота й и да продължи напред.

Момичето вдига очи и нещо в Айрийн оживява. То изглежда почти толкова отчаяно, колкото се чувства и самата тя. Айрийн почти му се усмихва. Във въображението си наистина му се усмихва.

Добре дошла отново. Радвам се да те видя, казва Айрийн, ала само във въображението си.

В действителност вече е свела поглед и изучава калъфа на телефона й. На него има снимка на дебело бяло бебе, напълно потопено в бистра синя вода. Бебето е разперило ръце като крила и сякаш не плува, а лети. Устата и очите му са отворени. Пред него, закачена на кукичка, виси доларова банкнота. Снимката не е прилична и всеки път щом я види, Айрийн усеща как си поема допълнителна глътка въздух, сякаш самата тя се намира под вода.

Ще й се да намери причина да конфискува телефона, ала такава няма.