Никола Юн
Слънцето също е звезда (121)

Наташа

Странно е да бъда в моя квартал заедно с Дейниъл. Опитвам се да го видя през неговите очи. След сравнителната заможност на Манхатън, моята част на Бруклин изглежда още по-бедна. Много приличащи си магазини се издигат от двете страни на улицата, по която се прибирам вкъщи. Има ямайски заведения, китайски ресторанти с бронирани прозорци, магазини за дрехи с намаление и салони за красота. Пълно е със заведения, които са комбинация между деликатесен магазин и бакалия, витрините им са почти изцяло закрити от реклами на бира и цигари. Те всички са сбутани един в друг, борейки се за същото парченце недвижимо имущество.

Обзема ме благодарност, че е тъмно, така че Дейниъл не може да види колко запуснато е всичко. В следващия миг вече се срамувам от тази мисъл.

Той взема ръката ми в своята и в продължение на няколко минути вървим в мълчание. Усещам любопитни погледи върху нас. Минава ми през ума, че това би станало нещо нормално за нас.

— Хората ни зяпат — казвам.

— То е, защото си толкова красива — отвръща той незабавно.

— Значи го забеляза?

— Естествено, че забелязах.

Спирам пред осветения вход на една обществена пералня. Обгръща ни миризма на перилен препарат.

— Нали знаеш защо ни зяпат?

— Или защото аз не съм чернокож, или защото ти не си корейка. — Лицето му е в сянка, но аз долавям усмивката в гласа му.

— Говоря сериозно — казвам разгорещено. — Не те ли дразни?

Не съм сигурна защо настоявам толкова. Може би искам доказателство, че ако бяхме имали възможност да продължим, щяхме да издържим тежестта на тези погледи.

Той улавя и двете ми ръце в своите, така че сега стоим един срещу друг.

— Може би ме дразни — казва. — Но някак между другото, като муха, която бръмчи покрай мен. Дразнещо, но не и опасно за живота.

— Ала според теб защо го правят? — Наистина искам отговор.

Той ме придърпва за прегръдка.

— Виждам, че е важно за теб и наистина ми се иска да можех да ти дам основателна причина. Ала истината е, че не ме интересува защо. Може би съм наивен, но изобщо не ми пука какво мисли, който и да било за нас. Не ме е грижа дали родителите ти ще одобрят и наистина, ама наистина не ме е грижа дали моите ще го направят. Онова, за което ме е грижа си ти и съм убеден, че любовта е достатъчна, за да превъзмогне всички подобни глупости. А това наистина са глупости. Цялото това кършене на пръсти. Всичките приказки за сблъсъка на култури, за опазването на култури и за това какво ще се случи с децата. Това са стопроцентови глупости и отказвам да ме е грижа за тях.

Аз се усмихвам в гърдите му. Моят поет с дълга коса. Никога не бях предполагала, че да не те е грижа може да бъде такъв революционен акт.

Свиваме от търговската улица и поемаме по уличка с жилищни сгради. Все още се опитвам да видя квартала такъв, какъвто го вижда Дейниъл. Минаваме покрай редици долепени къщи с дървени фасади. Те са малки и застаряващи, и пъстроцветни, и обичани. Верандите ми се струват още по-претрупани с дреболии и висящи растения, отколкото си ги спомням.

Имаше време, когато майка ми отчаяно копнееше за такава къща. По-рано тази година, преди да започне цялата тази бъркотия, тя дори ни заведе, Питър и мен, да разгледаме една от тях, обявена за продажба. Имаше три спални и просторна кухня. Имаше и мазе, от което според мама бихме могли да припечелваме, като го даваме под наем. Тъй като обожава майка ни и знае, че не можем да си я позволим, Питър се престори, че къщата изобщо не му харесва. Намери й цял куп недостатъци.

— Задният двор е прекалено малък, а растенията са умрели — заяви. Не се откъсваше от нея и когато си тръгнахме, мама не беше по-тъжна, отколкото когато дойдохме.

Минаваме покрай още една пресечка с такива къщи преди кварталът отново да се промени. Сега сме заобиколени предимно от тухлени блокове. Апартаментите не са луксозни и са под наем.

— Разхвърляно е заради събирането на багажа — предупреждавам Дейниъл.

— Окей — кима той.

— И е малко.

Не споменавам, че има само една спалня. Много скоро ще го види с очите си. Освен това е единственият ми дом за още няколко часа напред.

Момиченцата от апартамент 2C седят на предните стъпала, когато пристигаме. Присъствието на Дейниъл ги прави срамежливи. Навеждат глави и не ме заливат с вълна от бърборене, както правят обикновено. Аз спирам до редичката метални пощенски кутии на стената. Нямаме писма, само меню за китайски ресторант, натъпкано във вратичката. То е от любимото място на татко, същото, от което поръча, когато ни даде билетите за пиесата си.

Някой винаги готви нещо и във фоайето ухае вкусно: масло и лук, и къри, и други подправки. Апартаментът ни е на третия етаж, така че се отправям към стълбището. Както обикновено, осветлението на първия и втория етаж не работи. Качваме се мълчаливо в мрака, докато не стигаме до третия етаж.

— Това е — казвам, когато стигаме до 3A.

В някои отношения е прекалено рано да доведа Дейниъл у дома и да го представя на родителите си. Ако разполагахме с повече време, преди да дойде тук, той вече щеше да знае всичките ми малки историйки. Щеше да знае за завесата в дневната, която разделя „стаята“ на Питър от моята. Щеше да знае, че звездната карта е най-ценното ми притежание. Че ако мама му предложи нещо за ядене трябва да приеме и да го изяде цялото, дори да се е натъпкал.

Нямам представа как да му предам цялата тази история. Вместо това казвам просто:

— Разхвърляно е.

Адски странно е да го видя да стои на прага ми. Едновременно пасва и не пасва. Винаги съм го познавала и все пак току-що се запознахме.

Историята ни е твърде сбита. Опитваме се да вместим цял живот в един ден.

— Да си сваля ли сакото? — пита той. — Чувствам се като идиот в този костюм.

— Няма защо да се притесняваш.

— Ще се запозная с родителите ти. Сега ако не съм нервен, кога? — Разкопчава сакото си, но не го съблича.

Аз докосвам наранената му устна.

— Хубавото е, че можеш да се издъниш колкото си искаш. Вероятно никога вече няма да ги видиш.

Той ми отправя мъничка, тъжна усмивка. Просто се опитвам да направя най-доброто от положението и той го знае.

Вадя ключа от раницата си и отварям.

Всички лампи са запалени, Питър е надул денсхол реге музиката си. Усещам ритъма в гърдите си. До вратата има три приготвени куфара. Встрани лежат още два, отворени.

Веднага виждам мама.

— Спри музиката — нарежда тя на Питър, когато ме забелязва. Той се подчинява и внезапната тишина е оглушителна. — Господи, Таша, звъня ти от…

Отнема й един миг, докато забележи Дейниъл. Млъква и дълго мести поглед между нас.

— Кой е това?