Никола Юн
Слънцето също е звезда (115)

Наташа

Сега, когато слънцето залезе, въздухът е много по-студен. Трудно е да не си представиш, че зимата е зад ъгъла. Ще трябва да изровя обемистото си черно палто и ботушите. Увивам се по-плътно в якето и обмислям дали да не вляза във фоайето, където е топло. Тъкмо отивам натам, когато Дейниъл излиза през въртящата се стъклена врата.

Вижда ме и аз очаквам да се усмихне, ала лицето му е мрачно. Колко ли зле е минало интервюто му?

— Какво стана? — питам в мига, в който стигам до него.

Представям си най-лошото — как се е скарал с интервюиращия и сега му е забранено да кандидатства в който и да било колеж, и бъдещето му е съсипано.

Той слага ръка на лицето ми.

— Наистина те обичам — казва.

Не се шегува. Това няма нищо общо с глупавия ни облог. Казва го така, както го казваш на човек, който умира или когото не очакваш да видиш отново.

— Дейниъл, какво не е наред? — Свалям ръката му от лицето си, но я задържам в своята.

— Обичам те — повтаря той и улавя лицето ми с другата си ръка. — Не е нужно да ми го кажеш в отговор. Просто искам да го знаеш.

Телефонът ми иззвънява. Кантората на адвоката.

— Недей да вдигаш.

Естествено, че ще вдигна.

Докосва ръката ми, за да ме спре.

— Моля те, недей — повтаря.

Сега вече се притеснявам. Не вдигам.

— Какво се случи с теб там?

Той стиска очи. Когато отново ги отваря, в тях има сълзи.

— Не можеш да останеш тук — казва.

В началото не го разбирам.

— Защо? Да не би да затварят за през нощта? — Оглеждам се наоколо за служители на охраната, които идват, за да ни помолят да си вървим.

По бузите му се стичат сълзи. Нежелана увереност разцъфва в ума ми. Изтръгвам ръка от неговата.

— Как се казваше онзи, който те интервюира? — прошепвам.

Той кима.

— Онзи, който ме интервюира, беше твоят адвокат.

— Фицджералд?

— Да.

Вадя телефона си и отново поглеждам номера, все така отказвайки да разбера какво ми казва.

— Чаках го да се обади. Да не би да говорихте за мен?

Вече знам отговора. Знам го.

Отнема му няколко опита, докато успее да изрече думите.

— Не е успял да отмени заповедта.

— Но той каза, че може да го направи — настоявам.

Дейниъл стиска ръката ми и се опитва да ме притегли към себе си, но аз не му позволявам. Не искам да ме утешават. Искам да разбера.

Отстъпвам назад.

— Сигурен ли си? Защо изобщо сте говорили за мен?

Той прокарва ръка по лицето си.

— Ставаше нещо странно с него и юридическата му сътрудничка, а случаят ти беше върху бюрото му.

— Това все още не обяснява…

Отново улавя ръката ми. Този път я изтръгвам със сила.

— Престани! Просто престани! — крещя.

— Съжалявам — казва той и ме пуска.

Правя още една стъпка назад.

— Просто ми кажи какво точно ти каза.

— Че заповедта за депортиране си остава и че ще е най-добре със семейството ти да си тръгнете тази вечер.

Извръщам се и изслушвам съобщението на гласовата си поща. Той е: адвокат Фицджералд. Иска да му се обадя. Имал неприятни новини.

Затварям и се взирам безмълвно в Дейниъл. Той понечва да каже нещо, ала искам единствено да спре. Искам целият свят да спре. Има твърде много движещи се части, които са извън моя контрол. Струва ми се, че съм в някое от особено сложните изобретения на Руб Голдбърг^[1]. Не знам как се задейства то. Не знам какво следва сега. Знам само, че всичко е на път да рухне и че започне ли веднъж, нищо не може да го спре.