Никола Юн
Слънцето също е звезда (34)

Наташа

Разказва ми за някакво изследване, с лаборатория и въпроси, и любов. Изпълнена съм със съмнения и му го казвам. Освен това съм мъничко заинтригувана, но не му го казвам.

— Кои са петте ключови съставки на влюбването? — пита ме той.

— Не вярвам в любовта, забрави ли? — Вземам лъжичката и разбърквам кафето си, въпреки че не е нужно, тъй като е само кафе.

— За какво тогава се пее в любовните песни?

— Много ясно — отвръщам. — За физическо желание.

— Бракът?

— Е, физическото желание отслабва, а има деца, които да се отгледат, и сметки, които да се плащат. В един момент то се превръща в приятелство с взаимен личен интерес, който облагодетелства обществото и следващото поколение. — Песента свършва в мига, в който млъквам, и за момент единственото, което се чува, е тракането на чаши и пенещо се мляко.

— Хм. — Той се замисля над думите ми.

— Често го повтаряш — отбелязвам.

— Надали бих могъл да се съглася по-малко с теб. — Оправя опашката си, без да позволи на косата да падне пред лицето му.

Емпирично доказуем факт: Искам да видя как косата пада пред лицето му.

Колкото по-дълго говорим, толкова по-сладък става. Харесва ми дори това, колко е сериозен, а обикновено не обичам прекалено сериозните хора. Секси опашката май ми размътва мозъка. Това е просто коса, казвам си. Функцията й е да топли главата и да я предпазва от ултравиолетовите лъчи на слънцето. В нея няма нищо изначално секси.

— За какво говорехме? — пита той.

Казвам наука в същия миг, в който той казва любов, и двамата се разсмиваме.

— Какви са съставките? — пита отново.

— Взаимен личен интерес и социално-икономическа съвместимост?

— Имаш ли изобщо душа?

— Не съществува такова нещо.

Засмива се, сякаш се шегувам.

— Е — казва, след като осъзнава, че говоря сериозно. — Моите съставки са приятелство, интимност, морална съвместимост, физическо привличане и факторът X.

— Какво е факторът X?

— Не се притеснявай, ние вече го имаме.

— Радвам се да го чуя — казвам през смях. — Въпреки това няма да се влюбя в теб.

— Дай ми един ден. — Изведнъж става сериозен.

— Това не е предизвикателство, Дейниъл.

Той просто ме гледа с онези свои блеснали кафяви очи и чака отговор.

— Мога да ти дам един час — отвръщам.

Той се намръщва.

— Само един час? Какво ще стане после? Да не се превърнеш в тиква?

— Имам ангажимент, а после трябва да се прибера у дома.

— Какъв ангажимент?

Вместо да му отговоря, се оглеждам наоколо. Един от служителите извиква поредица от готови поръчки. Някой се смее. Някой друг се препъва.

Отново разбърквам кафето си напълно ненужно.

— Няма да ти кажа — заявявам.

— Окей — отвръща той невъзмутимо.

Решил е какво иска и онова, което иска, съм аз. Имам чувството, че може да бъде решителен и търпелив. Почти му се възхищавам за това. Само че той не знае онова, което знам аз. Утре ще бъда жител на друга държава. Утре няма да бъда тук.