Никола Юн
Слънцето също е звезда (104)

Дейниъл

— Искаш ли да чуеш нещо щуро? — питам, докато двамата влизаме обратно в сградата. — Интервюто ми също е тук.

— Я стига. — Тя се заковава на място за миг.

Усмихвам й се широко, изгарящ от нетърпение да разбера как ще се справи мозъкът й на учен с това епично ниво на съвпадение.

— Какъв е шансът?

Тя се смее.

— Забавляваш се, нали?

— Виждаш ли? Цял ден бях прав. Писано ни е било да се срещнем. Ако не се бяхме срещнали по-рано, може би щяхме да се срещнем сега. — Логиката ми е напълно оборима, но тя не ме оборва. Вместо това мушва ръка в моята и се усмихва. Като нищо съм я накарал да повярва.

Планът ми е да се качим на покрива, така че да можем да се целуваме на спокойствие. Записвам се за срещата си на бюрото на охраната и служителят ни насочва към асансьорите. Този, който вземаме, трябва да е бавният, защото спира на всеки етаж. Хора в костюми се качват и слизат, обсъждайки на висок глас Много Важни Неща. Въпреки онова, което Наташа каза по-рано, никога не бих могъл да работя в подобна сграда. Най-сетне стигаме до последния етаж. Слизаме, откриваме едно стълбище и го изкачваме, при което налитаме право на заключена сива врата с надпис ДОСТЪПЪТ ДО ПОКРИВА ЗАБРАНЕН.

Отказвам да го повярвам. Несъмнено от покрива ни дели само тази врата. Натискам бравата, надявайки се на чудо, ала тя е заключена.

Облягам чело до знака.

— Сезам, отвори се — казвам на вратата.

Като по магия, тя се отваря.

— Какво, по дяволите? — Политам напред и се блъскам в служителя на охраната от фоайето. За разлика от нас, очевидно е взел експресния асансьор.

— Не ви е разрешено да бъдете тук, малките — изсумтява той.

Мирише на цигари.

Аз издърпвам Наташа през вратата.

— Просто искахме да видим гледката — казвам с най-почтителния-си-с-едва-загатната-молба-но-не-и-хленчене глас.

Той повдига скептично вежди и понечва да каже нещо, но в този миг го завладява пристъп на кашлица, който го кара да се превие надве, удряйки с юмрук по гърдите си.

— Добре ли сте? — пита Наташа. Той вече се е поизправил, с ръце на бедрата. Наташа слага ръка на рамото му.

— Тази проклета кашлица — казва между отделните кашляния.

— Е, не бива да пушите.

Той се изправя напълно и си избърсва очите.

— Звучиш като жена ми.

— Тя има право — заявява Наташа.

Отправям й поглед, който казва: не спори със стария служител от охраната с белодробни проблеми, защото няма да ни позволи да останем тук и да се целуваме, но дори да е изтълкувала правилно изражението ми, тя не ми обръща внимание.

— Някога бях доброволка в белодробното отделение в болницата. Тази кашлица изобщо не звучи добре.

И двамата я зяпваме. Аз, защото си я представям в униформата на момичетата, които помагат в болницата, а после си я представям без нея. Почти съм сигурен, че това ще се превърне в новата ми нощна фантазия.

Не знам защо той я е зяпнал. Надявам се, че не е по същата причина.

— Дайте ми ги — казва тя и протяга ръка към кутията с цигари. — Трябва да престанете да пушите.

Нямам представа как успява да звучи едновременно загрижено и заповеднически.

Той изважда цигарите от джоба на сакото си.

— Да не мислиш, че не съм опитвал друг път? — пита.

Поглеждам го отново. Прекалено е стар, за да е на тази работа. Има вид на човек, който би трябвало да е пенсиониран и да глези внуците си някъде във Флорида.

Наташа остава с протегната ръка, докато той не й дава кутията с цигари.

— Внимателно с това момиче — казва ми той с усмивка.

— Да, господине.

Той си облича сакото.

— Откъде си сигурна, че просто няма да си купя нова кутия? — пита я.

Наташа свива рамене.

— Предполагам, че няма откъде.

Той я гледа в продължение на един дълъг момент.

— Животът невинаги се развива така, както си планирал — казва той.

Виждам, че тя не му вярва. Той също го вижда, но не казва нищо.

— Стойте далеч от ръба — казва и ни намига. — Приятно изкарване.