Никола Юн
Слънцето също е звезда (30)

Дейниъл

Вървим доста дълго по Девето авеню, подминавайки поне три кафенета. Две от тях са част от една и съща национална верига (някога виждали ли сте някой да си потапя^[1] поничката в кафето?). Аз избирам независимото, непринадлежащо към никоя верига кафене, защото ние, малките семейни заведенийца, трябва да се подкрепяме.

Мястото е пълно с махагон и мебели от тъмно дърво и мирише точно така, както бихте могли да очаквате. Освен това всичко в него е мъничко попресилено. И като казвам мъничко, имам предвид, че на стената висят няколко картини, на които с маслени бои е нарисувано по едно зърно кафе. Кой да предположи, че имало такова нещо като портретна живопис на зърна кафе? Кой да предположи, че те биха могли да изглеждат толкова печални?

Вътре няма почти никой и тримата служители зад щанда изглеждат доста отегчени. Опитвам се да внеса малко колорит в живота им, като си поръчвам особено сложна напитка, която включва малка доза кафе, млека с най-различно маслено съдържание, карамел, както и ванилов сироп.

Те все така изглеждат отегчени.

Наташа си поръчва черно кафе без захар. Трудно ми е да не разчета характера й в поръчката й. Почти казвам нещо, но после осъзнавам, че думите ми може да бъдат разтълкувани като шега на расова основа, което би било гаден (по скалата от Гадно до Изключително гадно; цялата скала включва Гадно, Донякъде гадно, Относително гадно, Много гадно и Изключително гадно) начин да започнем тази връзка.

Тя настоява да плати, твърдейки, че това е най-малкото, което би могла да стори. Моята напитка струва $6,38 и аз давам да се разбере, че спасяването на един живот струва поне две сложни кафеени напитки. Тя дори не се усмихва.

Избирам маса в дъното, възможно най-далеч от разгара на бездействието. В мига, в който сядаме, тя вади телефона си, за да провери колко е часът. Той все още работи, въпреки пукнатините на екрана. Тя прокарва палец по тях и въздъхва.

— Ангажимент ли имаш? — питам я.

— Да — отвръща и го изключва.

Изчаквам я да продължи, но тя очевидно няма такова намерение. Лицето й ме предизвиква да я попитам още нещо, ала аз вече покрих дневната си норма от дръзки постъпки (1 = да последвам едно сладко момиче, 2 = да се развикам на бившето гадже на едно сладко момиче, 3 = да спася живота на едно сладко момиче, 4 = да поканя едно сладко момиче на среща).

Седим в неловко мълчание в продължение на трийсет и три секунди и аз съм обзет от онова суперсмущаващо състояние, в което изпадаш, когато си с някого, с когото току-що си се запознал и наистина искаш да те хареса.

Виждам всичките си движения през нейните очи. Дали този жест с ръката ме кара да изглеждам като задник? Веждите ми не се ли опитват да изпълзят от лицето ми? Това секси полуусмивчица ли е, или изглеждам така, сякаш получавам удар?

Нервен съм, така че пресилвам всичко, което правя. ДУХАМ кафето си, ОТПИВАМ от него, РАЗБЪРКВАМ го, играя ролята на истински тийнейджър, който пие истинска напитка, наречена кафе.

Духам прекалено силно и късче от пяната на кафето ми полита във въздуха. Не бих могъл да бъда по-готин. Самият аз определено бих излизал със себе си (как ли пък не!). Трудно е да съм сигурен, но тя като че ли се усмихва почти незабележимо на полета на пяната.

— Все още ли се радваш, че ми спаси живота? — пита ме.

Отпивам прекалено голяма глътка и си изгарям не само езика, но и пътечка по гърлото. Исусе Христе. Може би това е знак, че трябва просто да се откажа. Очевидно не ми е писано да впечатля това момиче.

— Трябва ли да се разкайвам? — питам на свой ред.

— Е, не може да се каже, че съм особено мила с теб.

Говори направо, така че решавам и аз да сторя същото.

— Вярно е, само че нямам машина на времето, с която да се върна назад и да разваля стореното — заявявам напълно сериозно.

— Би ли го направил? — Тя се смръщва лекичко.

— Естествено, че не — отвръщам. За какъв задник ме има?

Тя се извинява и отива в тоалетната. За да не си седя на мястото и да изглеждам безинтересен, когато се върне, изваждам бележника си, за да поработя над стихотворението си. Все още пиша, когато тя се връща.

— О, не — простенва, докато се настанява на масата.

— Какво?

Тя махва към бележника ми.

— Не ми казвай, че си поет!

Очите й се усмихват, ала въпреки това аз бързо го затварям и го прибирам в сакото си.

Може би идеята не беше толкова добра. Какви са тези глупости с обратното дежавю? Просто отлагам бъдещето. Точно както искат родителите ми, един ден ще се оженя за прекрасно момиче от корейско-американски произход. За разлика от Чарлс, аз нямам нищо против корейските момичета. Той твърди, че не са неговият тип, ала аз не разбирам идеята на това, да си имаш тип. Моят тип са момичетата. Всички те. Защо да ограничавам избора пред себе си?

Ще бъда страхотен лекар, с отлично отношение към пациентите си.

Ще бъда напълно щастлив.

Ала нещо у Наташа ме кара да мисля, че животът ми би могъл да бъде невероятен.

По-добре да се държи гадно и всеки от нас да поеме по своя път. Не мога да си представя как родителите ми (най-вече баща ми) ще приемат да излизам с чернокожо момиче.

Въпреки това правя един последен опит.

— Какво би сторила, ако имаше машина на времето?

За първи път, откакто седнахме, тя не изглежда раздразнена или отегчена. Сбърчва вежди и се привежда напред.

— Може ли да се върне в миналото?

— Естествено. Нали е машина на времето.

Тя ми отправя поглед, който сякаш казва, че има толкова много неща, които не знам.

— Пътуването назад във времето е сложна работа.

— Да кажем, че сме преодолели усложненията. Какво би направила?

Тя слага кафето си на масата и скръства ръце на гърдите си.

— И ще пренебрегнем парадокса на дядото?

— Абсолютно — отвръщам, преструвайки се, че имам някаква представа за какво говори, тя обаче ме изобличава.

— Не знаеш какво представлява парадоксът на дядото? — Звучи така, сякаш не вярва на ушите си, сякаш не съм наясно с някаква основна информация за света (като например как се правят бебета). Тя да не е луда на тема научна фантастика?

— Не. Не знам — признавам си.

— Окей. Да кажем, че имаш зъл дядо.

— Той е мъртъв. Срещал съм го само веднъж в Корея. Стори ми се симпатичен.

— Ти кореец ли си? — пита тя.

— Корейски американец. Роден съм тук.

— Аз съм от Ямайка. Родена съм там.

— Нямаш акцент.

— Е, тук съм от доста време. — Стиска по-здраво чашата си и аз долавям, че настроението й започва да се променя.

— Разкажи ми за този парадокс — подканям я, за да я отвлека от мислите й. Успявам и тя отново грейва.

— Окей. Да. Да кажем, че дядо ти е жив и е зъл.

— Жив и зъл — кимам аз.

— Толкова зъл, че ти изобретяваш машина на времето и се връщаш в миналото, за да го убиеш. Да кажем, че го убиваш, преди да е срещнал баба ти. Това означава, че един от родителите ти няма да се роди, така че и ти няма да се родиш, така че няма как да се върнеш в миналото и да го убиеш. Но! Ако го убиеш, след като е срещнал баба ти, ти ще се родиш и тогава ще изобретиш машина на времето, за да се върнеш в миналото и да го убиеш. Това въртене на времето в затворен кръг ще продължи до безкрай.

— Хм. Да, определено ще пренебрегнем тази част.

— Както и принципа за самосъгласуваност на Новиков, предполагам.

И преди си мислех, че е сладка, но сега е още по-сладка. Лицето й е оживено, косата й подскача, а очите й греят. Жестикулира, докато говори за учени от Масачузетския технологичен институт, вероятности и избягването на парадокси.

— Значи, теоретично няма да си в състояние да убиеш дядо си, защото пистолетът ще засече в критичния момент или пък ти ще получиш инфаркт…

— Или пък едно сладко момиче от Ямайка ще се появи в стаята и ще ми вземе ума.

— Да. Ще се случи нещо странно и невероятно и невъзможното ще бъде предотвратено.

— Хм — повтарям аз.

— Това е повече от „хм“ — казва тя с усмивка.

Действително е така, но не мога да се сетя за нищо умно или забавно, с което да й отговоря. Трудно ми е да говоря и да я гледам едновременно.

Има един японски израз, който харесвам: кой но йокан. Не означава „любов от пръв поглед“. По-скоро е нещо като любов от втори поглед. Усещането, което те обзема, когато срещнеш някого, че ще се влюбиш в него. Може би не го обикваш веднага, ала то неизбежно ще се случи.

Почти съм сигурен, че именно това изпитвам сега. Единственият дребен (вероятно непреодолим) проблем е, че съм почти сигурен и в това, че Наташа не изпитва същото.