Никола Юн
Слънцето също е звезда (35)

Дейниъл

Показвам й телефона си и двамата спорим за това, кои въпроси да изберем. Определено нямаме време за всичките трийсет и шест. Тя иска да зарежем четирите минути, преди които се гледаме сантиментално в очите, ала не е познала. Това с очите е най-силният ми коз. Всичките ми бивши приятелки (е, добре, една от бившите ми приятелки… е, добре де, имал съм само една приятелка, сега бивша приятелка) страшно харесваха очите ми. Според Грейс (гореспоменатата изключително единствена бивша приятелка) те приличали на скъпоценни камъни, и по-точно — на опушен кварц (изработването на бижута й беше хоби). Целувахме се в стаята й, когато го каза за първи път, и спря насред целуването, за да ми покаже как изглежда.

Както и да е, очите ми са като кварц (от опушения вид) и момичетата (или поне едно от тях) ги харесват.

Въпросите попадат в три категории, всяка от тях — по-лична от предишната. Наташа иска да се придържаме към най-малко личните въпроси от първата категория, но аз не се давам толкова лесно.

От категория № 1 (най-малко интимната) избираме:

1. Ако можеш да си избереш от всички на света, кого би поканил на вечеря?

2. Би ли искал да си известен? С какво?

7. Имаш ли тайно предчувствие как ще умреш?

От категория № 2 (средно интимна):

17. Кой е най-скъпият ти спомен?

24. Какво мислиш за отношенията с майка ти?

От категория № 3 (най-интимната):

25. Измисли три верни изречения, започващи с думата „ние“. Например: „Ние и двамата сме в тази стая, чувствайки…“.

29. Сподели с партньора си смущаващ момент от живота си.

34. Къщата ти, съдържаща всичко, което притежаваш, пламва. След като спасиш хората, които обичаш, и домашните си любимци, разполагаш с достатъчно време, за да влезеш за последен път и да спасиш още нещо. Какво ще бъде то? Защо?

35. От всички хора в семейството ти, мисълта за чия смърт ти се струва най-разстройваща? Защо?

В крайна сметка се получават десет въпроса, защото Наташа смята, че за номер двайсет и пет трябва да говорим за отношенията си както с майка си, така и с баща си.

— Защо винаги винят най-много майките за това, че са навредили на децата си? Бащите също могат здравата да навредят на децата си.

Звучи така, сякаш говори от личен опит.

Отново проверява колко е часът.

— Трябва да вървя. — Бута стола си назад и става прекалено бързо. Масата се олюлява. Част от кафето й се разлива.

— Мамка му. Мамка му. — Реагира прекалено бурно. Наистина ми се иска да я попитам за този неин ангажимент, както и за баща й, но знам, че сега не е моментът.

Изправям се, грабвам няколко салфетки и избърсвам разлятото.

Погледът, който тя ми отправя, е нещо средно между благодарност и раздразнение.

— Да се махаме от тук — казвам.

— Да, окей. Благодаря.

Гледам я как заобикаля опашката от зажаднели за кафе хора, за да излезе навън. Навярно не би трябвало да се взирам в краката й, но те са страхотни (третите най-страхотни крака, които съм виждал). Искам да ги докосна почти толкова, колкото искам да продължа да говоря с нея (може би мъничко повече), само че няма обстоятелства, при които тя би ми позволила да го сторя.

Или се опитва да се отърве от мен, или, без да съм разбрал, сме се озовали в състезание по спортно ходене. Шмугва се между двама размотаващи се минувачи и минава от външната страна на едно строително скеле, за да не й се налага да забави крачка заради другите.

Може би трябва да се откажа. Не знам защо все още не съм го направил. Вселената определено се опитва да ме спаси от самия мен. Бас държа, че потърся ли знаци, че е най-добре да се разделим, ще ги открия без проблем.

— Къде отиваме? — питам я, когато спираме на едно кръстовище. Подстригването ми ще трябва да почака. Почти съм сигурен, че допускат и хора с дълга коса в колежа.

— Аз отивам на срещата си в центъра, а ти си се лепнал за мен.

— Да, така е — отвръщам, без да обръщам внимание на далеч неделикатния начин, по който натъртва думите.

Пресичаме улицата и в продължение на няколко минути вървим мълчаливо. Утрото е в разгара си. Вратите на няколко магазина са подпрени, за да стоят отворени. Прекалено студено е за климатик и прекалено топло за затворена врата. Сигурен съм, че баща ми е направил същото и в нашия магазин.

Минаваме покрай невероятно добре осветената и изключително пълната витрина на магазин за електроника. Върху абсолютно всички изложени продукти е лепнат червен етикет с надпис НАМАЛЕНИЕ. В града има стотици от тези магазини. Не разбирам как успяват да не фалират.

— Кой изобщо пазарува тук? — чудя се на глас.

— Хора, които обичат да се пазарят — отвръща тя.

След около половин пресечка минаваме покрай друг, буквално идентичен магазин. И двамата се разсмиваме.

Изваждам телефона си.

— Е, готова ли си за онези въпроси?

— Ти си неумолим — казва, без да се обърне.

— Настоятелен — поправям я.

Тя забавя крачка и ме поглежда.

— Наистина ли мислиш, че няколко дълбоки, философски въпроса ще ни накарат да се влюбим? — Описва кавички във въздуха (о, колко ненавиждам кавичките във въздуха!) около думите дълбоки, философски и влюбим.

— Приеми го като експеримент — заявявам. — Какво каза по-рано за научния метод?

Това ми спечелва малка усмивка.

— Учените обикновено не експериментират върху себе си — възразява.

— Дори и в името на висшето благо? За да разширят познанието на човечеството за себе си?

Това ми спечелва голяма порция смях.