Каролайн Кепнес
Ти (6)

6

Шофьорът на таксито отначало не беше особено навит да ни качи. Предполагам, че на негово място и аз не бих бил. И двамата изглеждаме шантаво от близостта със смъртта. Ти си ужасно раздърпана. А аз съм толкова чист, че е чак смущаващо, моето е сутеньорски чисто в сравнение с твоето курвенско мръсно. Изобщо ние сме двойка един път.

— Работата е там — подхващаш ти, разсъждавайки върху последните събития. Подвила си крака и размахваш ръце, докато говориш. — Работата е там, че в крайна сметка не бих могла да продължа да живея, ако онзи пич не спреше да пее. Знам, че сигурно съм изглеждала луда.

— Луда работа.

— Ама имах кофти вечер и в един момент трябва да наложиш правила, разбираш ли? Трябва да кажеш: Не желая да се примиря с това. Ще умра, но няма да живея в свят, в който този пич ще продължава да пее и да замърсява общата ни околна среда.

Въздъхваш и те обичам, задето се опитваш да го извъртиш като някакъв вид протест срещу самодоволството. Страшно забавно е човек да си играе с теб.

— Все пак ти беше доста пияна.

— Мисля, че щях да направя същото и ако бях трезва.

— Ами ако той пееше версията на Роджър Милър^[1]?

Смееш се, не знаеш кой е Роджър Милър, но повечето хора от нашето поколение не го знаят. Присвиваш очи и потупваш брадичката си и ето пак, за четвърти път. Да, броя ги наистина.

— Окей, прекарвал ли си някога лятото, работейки на ферибот?

— Не — поклащам глава.

Убедена си, че се познаваме отнякъде. Вече ме пита дали не е от колежа, от университета, от бар в Уилямсбърг и сега пък ти хрумна за ферибота.

— Но кълна се, че се познаваме. Сигурна съм, че те познавам отнякъде.

Свивам рамене, ти ме изследваш с поглед и ми е толкова приятно как очите ти ме търсят.

— Просто ти се струвам близък, защото бях там, когато падна.

— А ти беше там, нали? Имах късмет.

Не биваше да извръщам глава, ала го сторих. Не мога да измисля какво да кажа и ми се иска шофьорът на таксито да се включва в разговора ни от време на време.

— И какво прави тази нощ? — питаш ме ти.

— Работих.

— Барман ли си?

— Да.

— Това сигурно е много забавно. Да слушаш историите на хората.

— Така е — потвърждавам аз, внимавайки да не се издам, че знам, че пишеш разкази. — Забавно е.

— Разкажи ми най-добрата история от тази седмица.

— Най-добрата?

Ти кимаш и ми се ще да те целуна. Да те сложа на релсите, преди локомотив, локомотив номер 9 да спре и да те погълне, и да те изчукам, докато бързият влак за Ню Йорк не ни погълне и двамата. Тук е твърде топло, а навън е твърде хладно и мирише на бурито и на свирки, това е Ню Йорк посред нощ. Обичам те е всичко, което искам да ти кажа, така че се почесвам по главата.

— Знаеш ли, трудно ми е да избера най-добрата история.

— Окей, виж — казваш ти и преглъщаш, захапваш устната си и се изчервяваш. — Не исках да те шашкам и да бъда като някоя побъркана, дето си спомня всяка малка дребна социална ситуация, в която попада, но те излъгах. Наистина знам откъде те познавам.

— Вярно ли?

— От книжарницата.

И се усмихваш с онази усмивка на Портман, а аз се преструвам, че не се сещам коя си, и ти размахваш длани, тези толкова малки длани.

— Говорихме за Дан Браун.

— За него говоря през повечето дни.

— Пола Фокс — добавяш ти и кимаш гордо и леко докосваш ръката ми с дланта си.

— Аха — поклащам глава. — Пола Фокс и Сполдинг Грей.

Пляскаш с ръце и сякаш понечваш да ме целунеш, но не го правиш. Отпуснала си се на седалката с кръстосани крака, възстановяваш се.

— Сигурно си мислиш, че съм ненормална, нали? Навярно говориш с поне петдесет момичета на ден.

— Не, за бога.

— Благодаря — казваш.

— Говоря с най-малко седемдесет момичета на ден.

— Ха! — И завърташ очи. — Значи, си мислиш, че съм някоя луда преследвачка?

— Не, съвсем не.

Учителят ни по здравни въпроси в средното училище ни разправяше, че може да поддържаш визуален контакт за десет секунди, преди да изплашиш или да съблазниш някого. Броя наум и мисля, че мога да кажа какво се случва.

— Точно така. В кой бар работиш? Току-виж намина някой път за по едно питие.

Няма да те съдя, че се опитваш да ме принизиш до някой, който те обслужва и маркира покупките ти в книжарницата и ти сервира шотовете с кисел сок.

— Просто замествам един приятел там. Иначе основно съм в книжарницата.

— Бар и книжарница. Яко.

Таксито намалява на Западна четвърта улица.

— Тук ли живееш? — питам и моята почтителност ти харесва.

— Всъщност — отвръщаш и се навеждаш напред — живея точно зад ъгъла.

Облягаш се пак, поглеждаш ме и аз се усмихвам.

— Банк Стрийт. Не е особено занемарен район.

Ти играеш.

— Аз съм наследница.

— На какво?

— На бекон — отговаряш наперено и тук много момичета биха угаснали.

Ето ни пред твоето жилище. Търсиш телефона в чантата си, която е на седалката между нас, по-близо до мен, отколкото до теб, и шофьорът превключва скоростите. Паркираме.

— Отново аз и изчезващият ми телефон.

Някой почуква по вратата на колата. Това ме изненадва неприятно. Копелето всъщност чука по прозореца. Бенджи. Усещам аромата ти. Туршия и цици.

— Бенджи, Господи, този светец ми спаси живота.

— Добра работа си свършил, пич. В шибания Грийнпойнт, нали? Нищо хубаво не се случва там.

Вдига ръка за поздрав „дай пет“, ръката ми среща неговата, ти се изплъзваш и всичко се обърква.

— Не мога да повярвам, ама мисля, че си загубих телефона.

— Отново? — казва той, отдръпва се и си запалва цигара, а ти въздъхваш.

— Изглежда, че се държи като задник, но трябва да го разбереш, аз си губя телефона непрекъснато.

— Какъв ти е номерът? — питам на един дъх, а ти поглеждаш през прозореца към Бенджи и след това обратно към мен. Той не ти е гадже, ала го оправдаваш, все едно че ти е гадже.

Аз съм спокоен.

— Бек — настоявам, — трябва ми номерът ти или имейлът ти, или каквото и да е, в случай че намеря телефона ти.

— Съжалявам — отвръщаш, — бях се изключила. Мисля, че все още съм изплашена. Имаш ли химикалка?

— Не — казвам и, слава богу, че когато вадя телефон от джоба си, това е моят, а не твоят.

Оставяш ми имейла си. Сега вече ти си моя, а Бенджи се провиква:

— Идваш ли, или не?

Въздъхваш.

— Ужасно много ти благодаря.

— За теб по всяко време.

— Харесва ми как го рече. По всяко време. Вместо винаги. Отбелязвам си го.

— Е, това исках да кажа.

Първата ни среща приключва, качваш се по стълбите и се чукаш до полуда с Бенджи, но вече няма значение, Бек. Телефоните ни са заедно и ти знаеш, че аз знам къде живееш, и аз знам, че ти знаеш къде можеш да ме намериш.