Каролайн Кепнес
Ти (43)

43

Хубаво е, че си направих скрийншот на есемеса ти Обичам те. Нещо се промени след онази вечер. Сякаш стоя толкова близо до платно в стила на поантилизма^[1], че виждам само точките, не и цялата картина. Ти все още си ми гадже. Но…

Не отговаряш на имейлите ми веднага, което нямаше да е проблем, ако не си измисляше разни извинения:

Съжалявам, бях на лекции.

Съжалявам, говорех по телефона с Чана…

Съжалявам, мразиш ли ме?

Опитвам с всякакви възможни отговори:

Няма проблем, Б. Искаш ли да вечеряме заедно?

Без извинения. Освен ако не си си сложила халата…

Да те мразя? Обичам те, Б.

Ала никой отговор не е правилният, защото, веднага след като го изпратя, очакването започва отново. Мислите ми стават мрачни, съзнанието ми се рее в бежовата бърлога на Ники, пълна с рокендрол и похот. Но ти не се виждаш с него. Иначе все щеше да кажеш на някого или да му пишеш, а нищо такова не се е случило. Старият ти телефон е още у мен и проверявам пощата ти и твоя Фейсбук. Ти ме обичаш. И някой ден ще намеря начин да те накарам да признаеш, че майка ти продължава да плаща сметката за телефона, който си загубила преди месеци. Ще стигнем и дотам. Ала те обичам толкова много, че не мога по своя воля да прекратя достъпа до комуникациите ти. Когато се притеснявам, че се отдалечаваш от мен, а аз наистина се притеснявам, взимам телефона ти в ръце и пожелавам да си пак моя. Звучи налудничаво, обаче действа. Сега ни трябва всичката помощ, която можем да получим. Понякога се случва така във връзките, знам го. Но ми е позволено да съм объркан. Твоята дума е „съжалявам“, моята — „не“, и къде отиде времето, когато нашата дума беше всичковръзка? Етън ми повтаря да не се тревожа.

Тя е луда по теб, Джо! Блайд казва, че пише порно разкази в час.

Етън е единственият, който би се изразил така, „порно разкази“. Той не се чуди кога и къде да вечеря, това го решават заедно с Блайд. Как е възможно тяхната просто връзка да изглежда по-здрава от нашата всичковръзка?

Четката ми за зъби е суха. Ти не я използваш вече и мога с точност да посоча момента, в който спря. Ако ти предложа да гледаме заедно „Перфектният ритъм“, се оправдаваш, че си изморена или че току-що си гледала откъси от филма в метрото. Поканя ли те да излезем на пица, се оказва, че си яла пица на обяд. А когато искам да правим секс, ми казваш да изчакам малко.

— Нека само да свърша с този абзац. Толкова закъснявам с материала. Зле е, знам.

— Още няколко минутки… Ядох фалафел по-рано и не мисля, че беше добра идея.

— Не сега. Занесох халатите в пералнята и трябва да отида да ги взема.

Давам ти „Там тече река“^[2] и „Нещата, които носеха“^[3], понеже не знаеш нищо за тези книги освен заглавията им. Пиша посвещение на всяка от тях, но не ти казвам. Минават четири дни, а те са все още на плота. Няма любовни петна от шоколад, няма подчертани пасажи, няма отбелязани страници. Явно произведенията не ти харесват, чужди са ти и понякога се чувствам като натрапник.

Аз: Тъкмо гледах снимката на онази част от бедрото ти.

Ти: Чакай малко. Връзката е слаба.

Аз: Върши си работата. Ще ти звънна после.

А след това изобщо не ми пишеш и полудявам бавно, защото

Какво,

По

Дяволите,

Става?

Не говориш лошо за мен пред Лин и Чана. Не ми изневеряваш, не би могла да го скриеш при достъпа, който имам до пощата ти. Знам и че нямаш много задачи в университета. А да съберем Етън с Блайд наистина беше кофти идея, той идва на работа и ми разказва как са се забавлявали предната вечер на игрището за миниголф, не те бъзикам. Докато ти дори не ми отговаряш, когато ти предлагам да поклюкарстваме за странното чифтосване между Етън и Блайд.

Нараняваш ме, Бек. Не знам как да тълкувам твоята резервираност. Не си ми сърдита, познавам те достатъчно добре, за да усетя кога си яхнала метлата. Но също така изглежда, че не си щастлива с мен. Питам те дали искаш да си сложим халатите, а ти ме целуваш и ми казваш, че вече сме минали фазата на халатите. Гушкаш се и ме прегръщаш, ала какво точно значи това?

Вече сме минали фазата на халатите.

Все още имаме нашата всичковръзка, защото все още правиш някои неща за мен. Поне веднъж седмично ме събуждаш със свирка. И все още ми казваш, когато безпричинно си мислила за мен:

солипсистка (същ.) — мислеща си за теб и за готиното ти тяло.

Обясняваш възторжено, като си пишеш с майка си:

Това е различно, мамо. Той е на моето ниво. Въпреки че, строго погледнато, не би следвало да е, понеже водим съвършено различен начин на живот. Но щом нещо се получава… то просто се получава. Надявам се, че ме разбираш.

Майка ти няма търпение да се срещне с мен. Затварям очи и си представям нас двамата в Нантъкет, влюбени. Дори те питам една вечер, когато си се схванала и лежиш на леглото:

— Мислиш ли да отидем в Нантъкет през лятото?

Разсмиваш се и аз пламвам. Не би трябвало да е смешно и ти го усещаш.

— Джо, скъпи, не, не. Не се смеех на това. Естествено, че можем да отидем до Нантъкет. Но не се казва в Нантъкет, а на Нантъкет.

Не се сещам нищо умно да ти отвърна, докато преди успявах. Може би Етън е прав. Молиш ме да отида до аптеката и да ти купя ибупрофен и аз тръгвам. Пердетата не са спуснати и виждам как отваряш лаптопа си и започваш да отговаряш на някакъв имейл. Знам, че сега, когато сме заедно, не бива да следя пощата ти толкова често, но нощта е студена, има доста път до аптеката и рифрешвам папката с изпратените ти писма.

Нищо.

Поглеждам и в черновите.

Нищо.

Това не е възможно, нали със собствените си очи те видях да пишеш имейл. Купувам ти ибупрофен, поемам обратно и решавам да те питам директно, ала когато влизам в апартамента — ти ми даде ключ преди няколко седмици, — теб те няма. Викам те, но си излязла и изпадам в паника. След това обаче чувам как пускаш водата, надниквам в банята и ти си топла и мокра, ти си моя.

— Ела при мен — прошепваш и аз идвам.

Чукаме се като животни, слагаме си халатите и повече не мисля за онзи имейл. Може би не бях прав, може и да си го изтрила веднага. Тази нощ сме близки, а на сутринта се събуждам и ти вече си излязла. Пиша ти:

Аз:

Беше невероятно. Събудих се с мисълта за теб под душа.

Ти:

Добре, добре.

Аз:

Кажи ми кога да дойда пак. Усещам, че трябва да го повторим.

И тогава това се случва, най-страховитият отговор на света, по-изразителен от всяка дума, по-възпиращ от „не“ и напълно забранен за хора, така обичащи езика и словото, като теб и мен.

Ти:

ОК.

Получавам страховитото ОК и моля Етън да ме замести до края на деня, ала той не може. Часовете текат бавно, не съм в състояние да се контролирам, гледам твои снимки и съм нетърпелив с клиентите. Затварям по-рано и ти се обаждам, но попадам на гласова поща и ти оставям съобщение с въпрос кога да дойда. Вече съм се прибрал, най-после отговаряш и, както се оказва, има нещо по-лошо от страховитото ОК.

Ти:

Дълго е за разказване, скъпи, само че днес няма да мога. Ще ти звънна утре.

Разплаквам се и гледам „Перфектният ритъм“ и припявам на „Бардън Белас“. Не искам да съм човек, който си пада по песните на акапелна група във филм за колежанки, ала ето какво направи любовта с мен. След като филмът свършва, мастурбирам под душа, подобно на множество нещастно женени мъже по света. И се разплаквам още по-силно, защото ние с теб дори не сме женени. Все още не.