Каролайн Кепнес
Ти (10)

10

Четвъртък сутрин е и срещата ни довечера ще е моята награда за последните три дни. Да бъда бавачка на Бенджи не е шега работа, Бек, дори не знам колко пъти съм заключвал и отключвал и пак заключвал вратите на мазето и колко пъти съм се качвал и слизал. Къртис е наясно, че не му е позволено да ходи долу, а и няма ключ. Ръката ми е схваната от стискането на ключа, сякаш той е спасителното ми въже. И наистина е.

А съм изморен, Бек. Отне ми цял час да повдигна фалшивата дъска на пода, под която държа мачетето си. Трябваше да взема влака и да измина целия път до Ню Хейвън, за да изтегля пари от картата му, без да предизвикам подозрения. Не казвам, че не си струваше, и измислих добър план. Реших да използвам телефона на Бенджи, за да създам правдоподобен разказ. Знам, че това е адски брилянтен план. Понеже го следваш в Туитър, ще станеш свидетел на неговото затъване в наркотици и идиотия. Всичко започва в Ню Хейвън, където изтеглих две хилядарки от сметката му и туитнах снимка на лайняния булдог, талисман на „Йейл“:

Оригиналният „булдог“ се завръща. „квоставанюхейвън азимоли“

Сега вече всички (ти) ще си мислят, че Бенджи се е върнал в своята алма-матер за гуляй. Ако има нещо, което да съм научил за възпитаниците на университетите от Бръшляновата лига, то е, че вие наистина обичате да се връщате там за срещи на випуска. Това е добър план и не мога да позволя въображаемите коремни болки на Бенджи да ме разколебаят. Ти сякаш усещаш, че изобретателността ми се изчерпва, и ми пишеш:

Хей ти. Събудих се по-рано. Не знам защо. Какво ще правим довечера?

Бенджи излайва:

— Бек ли е? Джо, ако я искаш, тя си е само твоя.

Това вече го играхме. Около час след като дойде, тъпакът ме разпозна, сети се за оная нощ и за таксито. И сега си мисли, че ме е разкрил. Мисли си, че съм обсебен от теб. Мисли си, че съм го вкарал в капана заради теб. Истината обаче е много по-сложна, а самодоволни сноби като него не проумяват, че винаги е по-разумно да са тихи, когато са заключени. Той слага картите си на масата и говори за теб, сякаш си негова. Но ти не си ударено беемве, не си негова, за да те дава просто ей така.

Изръмжавам в отговор:

— Направи си теста.

— Джо — обажда се той и е толкова тъпо, защото всеки път, когато казва името ми, това ми напомня, че го знае, което е очевидно усложнение за в бъдеще. Събирам мислите си и ти пиша:

Добро утро, поспаланке. Надявам се, че си спала добре. Да се срещнем в 8:30 на стълбите на Юниън Скуеър. Като се стъмни, ще отидем някъде другаде.

Натискам ИЗПРАЩАНЕ. Нямам търпение да те видя и взимам списъка с петте любими книги на Бенджи, защото ни чака работа:

„Дъгата на гравитацията“^[1] на Томас Пинчън. Той е претенциозен тъпак и лъжец.

„Подземен свят“^[2] на Дон Де Лило. Той е сноб.

„По пътя“ на Джек Керуак. Той е разглезен тъпак на ниво осми клас.

„Кратки интервюта с ужасни хора“^[3] на Дейвид Фостър Уолъс. Стига толкова.

„Червеният знак на храбростта“ на Стивън Крейн. Във вените му тече кръвта на първите заселници.

Бенджи вече се провали на теста върху „Дъгата на гравитацията“ (пфу!) и „Подземен свят“. Продължава да твърди, че би направил различен списък, ако предполагаше, че това е тест. Така си мислят привилегированите хора: Лъжи, освен ако знаеш, че ще те хванат. Ти изобщо не си като него и ми пращаш усмивка.

Няма никакъв начин да отговоря на усмивка, а и, така или иначе, не мога, защото принцеса Бенджи иска соево лате, „Ню Йорк Таймс“, крем за кожа, шибаната си минерална вода „Евиан“ и пастата си за зъби. Казвам му да се оправя с каквото му давам: кафе от гръцкия ресторант, „Ню Йорк Поуст“, малка тубичка вазелин и лъжичка хлебна сода от вековната кутия в тоалетната за персонала.

Ти пишеш отново:

Къде ще отидем, след като се стъмни?

Не мога да ти се сърдя, очевидно си твърде секси за мен. Нямаше да повтаряш думите ми, ако не беше развълнувана, и аз ти отговарям:

Ще разбереш, когато му дойде времето. Намигване.

Намигването може и да беше грешка и ми става гадно.

— Виж, Джо, не мога да полагам тест върху книга, към която не съм посягал от гимназията, освен ако не съм поел солидна доза кофеин.

Решавам да приключим, не издържам повече да го слушам.

— Зарежи „По пътя“. Скъсай теста. Достатъчно за днес.

Той вдига глава и ме поглежда, сякаш съм Бог.

— Благодаря ти, Джо. Никога не съм чел „По пътя“, благодаря ти.

Той ми благодари, задето го карам да си признае, че е абсолютен, тотален лъжец. Дори и когато се бори за живота си, пак лъже. Искам това момче да разбере и опитвам:

— Не си чел „По пътя“?

— Не съвсем.

— Но я сложи в списъка.

— Така е.

— Казах ти да направиш списък с любимите си книги.

— Знам.

— Невероятно. Не проумяваш ли, че си в мазето на книжарница? Че си в клетка? Не може да дойдеш в книжарницата ми и да ме лъжеш. Просто не може.

— Не се ядосвай.

Той вдига поглед за секунда. Знае за мачетето. Нямам избор. Трябва да го взема. Бавно прекосявам помещението. Протягам ръка. И го държа. И съм с гръб към него.

— Не искаш да направиш това — хленчи той.

Преди да кажа нещо, раздалечавам краката си. Заемам колкото се може повече място.

— Отделих от времето си да подготвя тестове за теб, тестове върху книги, които ми каза, че си чел. А ти не си чел нито една от тези шибани книги. Което значи, че ми губиш времето. И искаш да не се ядосвам. Мислиш, че така стават нещата?

— Аз съм измамник, окей?

Обръщам се. Той кръстосва крака, провесил е глава и прокарва ръка по твърде дългата си руса коса. Какъвто е чевръст и слаб, току-виж се разпадне всеки момент. Все още държа мачетето, което изглежда съвсем ненужно предвид състоянието му. Кимам, сякаш да му кажа: „Продължавай, тъпак. Продължавай“.

Удивително е как можеш да видиш парите в хората. Гладките му като на мацка ръце са били омекотявани векове преди да се роди, а гъстата му коса никога не е изтънявала и оредявала от нощи навън на вятъра, от дни на изриване на сняг или на пясък, или на пепел. Има нещо в косата му, нещо в наклона на носа му, което доказва, че животът е несправедлив.

— В своя защита ще кажа, че книгата ми харесва по един постмодерен начин и винаги съм усещал, че съдържа нещо, с което съм свързан. Мисля, че е от онези книги, които отразяват моите убеждения и чувства, и винаги съм установявал добри отношения с хора, дето са я чели, а също така съм писал за нея. Знаеш ли, завършил съм съвременна литература и е възможно, много е възможно даже, да прочетеш книга, без всъщност да си я прочел по традиционния директен начин. Можеш просто да прочетеш за нея, Джо. Разбираш ли какво имам предвид? Разбираш ли?

— Да, Бенджи, разбирам.

— Ето, знаех си, че си способен да разбереш.

— Да, не съм завършил „Йейл“, но детекторът ми за глупости е отличен. Направо изключителен.

Започвам да се качвам по стълбите, а той започва да ми държи реч какъв задник съм и какво ще ми направи баща му, след това ме моли:

— Дай ми Дейвид Фостър Уолъс! Ще го прочета! Ще го прочета и после може да направиш тест, заклевам се! Джо! Джо!

Мазето е звукоизолирано. Господин Муни похарчи доста пари, за да го превърне в наистина уединено място. Бенджи може да си крещи колкото си иска и никой няма да го чуе, както никой не ме чу и мен, а ти ми пращаш съобщение:

Забавен си, Джо.

Намигването не ме е вкарало в твоя списък на тъпаците и слънцето грее и аз заключвам вратата на мазето и ти пускам съобщение:

Трябва да продавам книги. Бъди на южните стълби на Юниън Скуеър. Точно в 8:30.

И изключвам телефона си. Казах ти къде да бъдеш и кога и ако си мислиш, че мога да ти отделя повече време днес, след като ти отне нощта ми, значи заслужаваш нещо друго.

* * *

Денят е против мен. Забравих, че Стивън Кинг има нова книга, „Доктор Сън“, дългоочакваното продължение на „Сияние“. Нов Стивън Кинг означава тълпи, дори седмица или две след излизането на заглавието — хората са лениви, — както и орди от купувачи, тръпнещи в транс да се свържат отново с Дани Торънс. Но аз искам теб, Бек. „Доктор Сън“ превръща книжарницата ми в шибана църква на Стивън Кинг и няма място да мисля за теб, да се подготвям за теб. Затрупани сме с фенове на Стивън Кинг, с двойки, които се опитват да спасят брака си, като се запишат в Клуба на книгата, с по-възрастни почитатели, чакали цяла вечност, с млади пънкари, които искат да се отбележат във Фейсбук от независима книжарница, с изроди, дето подчертават лошите части и копнеят да ги пресъздадат, с необщителни идиоти, жадуващи за компанията, обещана от така жадуваното четиво, с жени, които желаят от една книга повече, отколкото биха могли да получат от задъхано чукане с отбягващ връзките банкер. Всички обичат Стивън Кинг, а аз обичам теб и днес трябва да си мисля как да среша косата си и дали ще си оближеш пръстите, докато вечеряме, или не. Вместо това говоря за шибания Дани Торънс, вече пораснал! Обичам Стивън Кинг, както обичам американците, които пият червен ром, но се чувствам засегнат, че аз, книжарят, съм негова кучка.

Ти следваш магистратура по изящни изкуства и довечера бихме могли да си говорим за литература. Доколкото те познавам, току-виж бъдеш толкова нервна и потънеш в мъгла от преструвки и започнеш да ми хвалиш някоя лайняна книжка с експериментален наратив. И какво ще ти отвърна? Можеш ли да повярваш, че Дани Торънс е пораснал толкова? Книгите не могат да станат по-комерсиални и по-несимпатични, отколкото шибания Стивън Кинг (освен ако не споменем Дан Браун, не бива обаче да ги сравняваш двамата, защото Дан Браун не е литература). И в случай че господин Кинг беше тук, щеше да бъде на моя страна; той знае, че първата среща изисква усилие. Той също харесва книги, които не са негови, и щеше да се гордее с тези хора, ако те прочетат нещо, за което не са чували в „Добро утро, Америка“ (но не книжка с експериментален наратив). Пък и господин Кинг ми е длъжник, аз продавам шибаните му романи! Естествено, той не е тук и слънцето се движи бавно, и касата се задъхва, и водих един и същ разговор осемдесет и пет хиляди пъти днес.

— Видяхте ли онзи отзив в „Ню Йорк Таймс“?

— Разбира се.

— Нямам търпение да я прочета. Джак Никълсън беше толкова страшен в първата!

Тия са такива еснафи! Блъскам касата, когато заяжда за пореден път, и я удрям, защото времето едва се влачи. Липсваш ми и те искам, и най-сетне ето една жена, която не си купува Стивън Кинг. Купува си готварските книги на Рейчъл Рей^[4] и се държи, все едно съм ударил нея, а не касата. Изпуска пасивно-агресивна въздишка и започва да блъска с пръсти на Туитър апликацията на телефона си:

Кофти обслужването на клиенти е най-лошото нещо! „редкитекнигинамуни“

Определено иска да го видя и оставя курсора да мигне и добре, госпожо, добре. Извинявам се за лошите си обноски и й казвам, че Рейчъл Рей е недооценена, и тя изтрива туита си, слава богу. Винаги се стига до момент, когато вселената трябва да застане на твоя страна или да ходи да се ебе, и вселената влиза в час. Отделям малко време да изпратя туит от акаунта на Бенджи:

Домашна сода и абсент? Да. „петчасанякъде“

Следващият задник тършува в портфейла си за кредитната карта, за да купи своя Стивън Кинг и да може (ох, дано) да прочете за някой побъркан, който върши побъркани неща, понеже той самият е твърде голяма путка, за да направи всичките побъркани неща, които желае, неща, дето сигурно е искал да направи още от дете.

Има проблем с тази безкрайна стоножка от леминги, Бек. Знаеш, че те всичките са путки, всеки един от тях. Купуват си тези книги, за да се изплашат, защото животът им е твърде лесен. Колко жалко е това?

— Казват, че краят бил невероятен, просто не можеш да го предвидиш.

— Да, така е. В брой ли ще плащате или с карта?

Мислиш си, че Бенджи е бил труден пич за гадже? Добре, пробвай да водиш един и същ разговор отново и отново, докато той е в клетката и се опитва да си прокопае тунел до Китай. Да, Бек, ти си се примирявала с глупостите му, но заключвала ли си го някога в клетка и слушала ли си го да мрънка непрекъснато, сякаш има колики? Човекът е алергичен към глутен и към фъстъци, и към мая, и към прах, и към захар, и към капки за очи. Купих му фъстъчено масло и той се нахвърли върху мен и ми рече, че самата миризма може да го убие.

О, моля ти се.

Знаеш ли към какво действително е алергичен този шибаняк? Към истинския живот. Правя му услуга на момчето. Когато излезе, ще бъде ядосан, че е бил заключен, но също така ще ми благодари, че съм го превърнал в мъж.

— Имам всички книги на Стивън Кинг, които е написал.

— Това е чудесно. Струва си да се гордеете.

Но прочел ли си ги, тъпако?

И честно казано, Бек, представяш ли си колко ми е трудно да спя в книжарницата — ами ако господин Муни намине късно през нощта да погледа порно от седемдесетте в мазето? Да отговарям на въпроси за шибания Стивън Кинг, когато знам, че се налага да купя ябълки и мед за оня путьо в клетката — и трябва да се моля през цялото време, докато съм навън с теб довечера, Къртис да е твърде надрусан, за да бъде любопитен, и Муни да е твърде стар и мързелив, за да гледа порното си. Бек, обичам те, наистина те обичам, но ти не знаеш за всичките проблеми. Трябва да съм нащрек за далечната възможност, че ето, аз излизам и Къртис поема смяната и някакъв случаен дъртак с банка решава, че тъкмо днес ще кихне шест хилядарки за книга с автограф на Хемингуей, и Къртис се обажда на Муни и Муни довтасва и те тримата слизат в мазето и превръщат най-лошия ден от живота на Бенджи в най-добрия. Имам си проблеми. Съвсем реални.

— Виждате ли какво правят всички тези хора? Мислех си, че само аз купувам хартиени книги!

— Никой не купува хартиени книги — отговарям на клиент 4356, който е абсолютно копие на клиент 4343 и на всеки от останалите. — Освен ако не са на Стивън Кинг.

Ти си въобразяваш, че ти имаш проблеми. Знаем какво имаш. Дори и с Бенджи в клетката, знам. Ти имаш крайни срокове и трябва да четеш лайняни разкази от други кандидати за слава в твоя курс, и си мислиш, че фризьорката ти е прецакала косата, Чана пък смята, че е бременна, въпреки че пичът едва й го вкара, Лин казва, че ако забременее, ще се върне у дома и ще роди, а ти заявяваш, че ако някога родиш, ще го кръстиш „всичкодругононеиБенджи“, и на приятелките ти им е писнало да се оплакваш от Бенджи, като използваш всеки повод да споменеш името му. Какво очакваш, Бек? Това са момичета. По някаква причина ти трябват петдесет и два имейла, за да разбереш основното от тая лайняна бъркотия:

Чана не е бременна, което е логично, понеже не се е ебала докрай с никого.

Лин е мъртва отвътре.

Ти не си го преживяла Бенджи, ама и това ще се случи, след като излезеш с мен.

Добре, имаш един истински проблем. Майка ти пише имейли пияна през нощта, тъжна е, иска да говори с теб, иска да крещи, но, Бек, ако знаеше какво преживявам заради теб, нямаше да отделяш толкова време да мрънкаш за проблемите си и щеше да прочетеш разказите, които е трябвало да прочетеш в гимназията, и да се гушкаш със зелената си възглавница и да благодариш на Бога, че не се занимаваш със седемдесет и пет килограмова принцеса, заключена в мазето ти, която да те пита дали пилето в шибания сандвич е отгледано на свобода.

Тоя май се майтапи.

— Сигурно обичаш Стивън Кинг?

— Че кой не го обича?

Той не е глупав. Признавам му го. Разбира изражението на лицето ми и то не му харесва, ама си изяде пилешкия сандвич. И знаеш ли какво? Не повърна след това. Но е невротична развалина и мърляч, не уцелва тоалетната чиния, когато пикае, и на два пъти оповръща цялата тоалетна. И на два пъти трябваше да го заключвам с белезници в клетката и да чистя подир него. Голяма гадост си е да чистя телесните течности на тоя педал, след като току-що за трети път в рамките на един шибан ден съм подреждал рафтовете и витрината с новия Стивън Кинг, докато се занимавам с тия хора, които го боготворят и атакуват книжарницата за Великата нова книга на Стивън Кинг, дето на всички им трябва в един и същ шибан ден, защото пази боже, ако случайно си отворят очите за някой по-малко известен автор. Хора. Нищо не можеш да направиш, нали?

Алармата на телефона ми звъни, шест следобед е и това е краят. Единствените книги, които продадох днес, освен Стивън Кинг, са готварските на Рейчъл Рей и не се учудвам, че Бенджи никога не е чел, която и да е от любимите си книги, тъй като повечето хора вече не четат и не искам да е така, когато съм на по-малко от три часа от мига, в който ще седна с теб на стълбите.

— Казват, че това е най-добрата му книга досега.

— Да се надяваме.

Къртис ще пристигне след десет минути, трябваше да дойде в шест, само че никога не идва навреме, защото е част от Бенджи поколението, непрекъснато зает с фалшивия си живот, с шибаните си джунджурии, тиндърок-купидон-инстаграм-туитър-фейсбук-вайн-тъпотии-нарцисизъм-онлайн-петиции-шибани-фантазии-футбол. Много бих искал да го уволня, но той ме уважава, затова го държа, въпреки че ме накара да му запазя романа на Стивън Кинг и въпреки че слуша Еминем с ненужно големи слушалки и че му отнема около година да прочете една шибана книга.

— Прочетохте ли вече тази?

— Тя току-що излезе днес.

— Ми трябва да ги изпращат един ден по-рано. Не ми казвайте, че не сте прочели поне първата глава.

— Не, не съм я прочел. В брой ли ще платите или с карта?

Чакам. Депресираните купувачи на книги след работно време прииждат непрестанно, за да се приберат после в тъмниците си вкъщи и Стивън Кинг да ги разсее от техния жалък, самотен живот. Ние сме страхотни късметлии, Бек. Голяма част от Америка — включително и Бенджи, понеже съм готин и му дадох една книга да чете, преди да изляза — ще се захване сериозно със Стивън Кинг довечера, ала ти и аз ще сме навън и ще живеем живота си заедно. Жал ми е за тези хора.

— Имате ли нещо против, ако отида да си взема още една книга?

— Виждате опашката, а и вече маркирах покупката на картата ви.

И няма как да ядосам цялата опашка, за да може тая тъпачка да си избере някоя книга на Кандис Бушнел, тъй като е твърде тъпа да разбере, че не харесва Стивън Кинг. Тя просто си го купува, защото и тълпата го купува. Това е първоначалният вирус, такава тъпотия.

Вече е 6:06 и знам с какво се занимаваш. Слагаш си очна линия, та да имаш очите на близначките Олсън, каквито си мислиш, че ти трябват, за да изглеждаш секси, но всъщност това не ти е нужно. Пуснала си силно Дейвид Боуи, „Рядко и добре направено“^[5] — музиката, която слушаш, преди да отидеш на среща, тя те кара да се чувстваш готино, за нея може да говориш, когато се усещаш несигурна, — и избираш кое малко потниче най-добре ще върви с кой малък сутиен и в крайна сметка ти идва в повече и ти си на зелената възглавница, понеже единственият начин да разрошиш косата си е да легнеш и да се изчукаш сама. Вярно е онова, което казват, че мацките са по-големи мръсници от нас пичовете, ти поне си. Все още следя имейлите ти и чакам плащанията с кредитните карти и вие, момичета, си пишете за всичко, дето се случва с телата ви. Това е толкова невикторианско. Ти си момиче на Боуи, футуристична^[6] в клиничния контрол на кожата си и миглите, пришити в Чайнатаун^[7], много е тъпо, че казваш на приятелките си, че ще мастурбираш преди срещата ни.

Ще мастурбираш.

— Извинете…

— Това ли е всичко?

— Да. Ще ми дадете ли торбичка за книгата, или трябва да платя допълнително?

6:08 е и следващият на опашката си купува новия Стивън Кинг и „Сияние“, за да покаже колко е смел — нарича „Сияние“ предистория и ми се иска да му размажа лицето, — и колко е ужасен светът, Бек. Какво чудо е, че ти дойде тук толкова щастлива, когато повечето хора, които идват, са толкова нещастни, всички освен теб, мен и Къртис, който придържа вратата за господин Сияние и веднага започва с тъпотиите си.

— Пич, метрото закъсня.

— Поеми касата.

— Петнайсет минути чаках. Нищо не дойде.

— Тази вечер продаваме само Стивън Кинг, така че можеш да затвориш, щом свърши.

— Става. Но наистина ми е нужно да изработя тия часове.

6:11 е и тоя боклук иска да изработи тия часове и само си губя времето, а трябва да съм секси и да съм чист за теб. Облепям срязаното от хартия по кожата си, измивам си зъбите с новата органична паста (благодаря, Бенджи!) и скърцам със зъби, но Къртис е тъп и не разбира какво значи изражението на лицето ми, понеже главата му е забита в телефона му през повечето време.

— Просто затвори, като свърши книгата на Стивън Кинг.

— Добре, еба си и шибания град, където дори влаковете не са навреме, нали, братле?

— Все пак се опитай да изпратиш съобщение следващия път, когато закъсняваш.

— Изглеждаш изтощен, синко. Тръгвай. Аз поемам.

Малкият шибан фен на „Бийсти Бойс“ закъсня, аз съм му шеф, а той ме нарича синко и последното, от което се нуждая, е това дребно лайно да ми казва, че изглеждам изморен.

— Имаш право, Къртис — отвръщам и щом излизам навън, далече от мазето, далече от книгите, се усмихвам без причина при мисълта как ти, също като мен, се приготвяш. Вероятно си на зелената възглавница, защото вече почти е време и за пръв път от толкова отдавна се отправям към къщи с интелектуалната и сантиментална музика на „Саймън и Гарфънкъл“ в главата, понеже Денят на Книгата на Стивън Кинг е свършил, Бек. Нощта е наша.