Каролайн Кепнес
Ти (53)

53

Пощата, която обикновено получавам, е скучна и свързана с пари — банкови извлечения, сметки, ваучери за намаления, изобщо всякакви боклуци. Ала днес, почти три месеца след смъртта ти, пристига първата в живота ми покана за сватба. Пликът е толкова голям, че пощальонът трябваше да се качи до горе, за да го достави. Не разбирам много от тези неща, но поканата е великолепна, Бек, и съм я взел с мен в книжарницата. Очарован съм от триумфиращата романтика на плътния релефен картон в съчетание с изящния златен курсив. Кой да знае, че Етън и Блайд били кралски особи? Доста неща се случват за три месеца. Етън Удивителния знак и Блайд се сгодиха и ме канят на сватбата си в Остин, Тексас. Доста неща не се случват за три месеца. Обявата, че си търся помощник, още виси на витрината. Етън си намери работа в някаква фирма, бракът е скъпо удоволствие.

Поканата обаче промени погледа ми върху нещата. Не съм се чувствал толкова обнадежден, откакто излязох от кабинета на доктор Ники, откакто влязох в теб. Заради нея бъдещето отново съществува. Тя налага да отбележа дата в календара. Приятно е да прелистя календара в телефона си напред. Преди да дойде тази покана, адресирана до господин Джо Голдбърг, с пояснението: Важи за двама, го прелиствах само назад, към отминалите месеци, измисляйки юбилейни дати за живота ни, който си отиде. Ти най-добре знаеш колко е важно да продължиш, ти харесваш нови неща, харесваше нови неща. Животът не е книга от Дан Браун, ти си мъртва и няма да се върнеш. Ала животът е по-хубав от книга на Дан Браун, защото най-сетне има нещо, което да очаквам, сватба. Необходимо е да избера между меню с пържола и меню с риба и съм наистина раздвоен, а трябва да взема решение в идните четирийсет и един дни според указанието в картичката за отговор.

Камбанката на вратата издрънчава в този муден ден, нито летен, нито есенен. Незабележим мъж с къси панталони пита за „Доктор Сън“. Насочвам го към Белетристика К-У и си мисля за мига, когато те видях до рафта М-У, и за това колко глупав бях в следващите дни. Пренаредих книгите, не можех да гледам М-У. Искрено вярвах, че така ще ми е по-лесно да живея в свят без теб, в света, дето създадох с двете си ръце, в света, в който не си позволявах да ти кажа, че знам, че ти си откраднала халатите „Риц“ от Пийч. Все още ми се явяват спомени. Още се свивам от болка. Отново ям, ала само защото мразя да припадам от изтощение. Всичко ми костваше огромни усилия досега. Винаги ще съм задължен на Американските пощи, на Етън, на Блайд. И никога вече няма да подценявам силата на очакването. Не съществува по-добър стимул в настоящето от една покана за бъдещето.

Самотникът си купува Стивън Кинг и си тръгва, а аз ще трябва да си купя костюм. Чудесно е да имаш перспектива и го ознаменувам с посещение на онлайн гнездото на Чет и Роуз. От онази ужасна нощ в гората насам ми се струва, че ги познавам прекрасно. Иска ми се да им кажа за поканата. Обсебен съм от Чет и Роуз. Та как да не бъда? Те се бяха събрали там да се оженят, за да мога аз все още да вярвам в любовта. Обичам ги. Гледах стотици пъти снимките от медения им месец. Бяха качени за мен. Какъв точен избор на момента. Пусках си ги и си представях, че ние сме на меден месец в Кабо Сан Лукас. Напоследък съм по-малко изпълнен с горчивина. Знам, че не може всички да сме Чет и Роуз. Неоспорим факт е, че някои хора получават любов, женят се и отиват на сватбено пътешествие в Кабо. Други не. Някои четат сами на дивана, други четат заедно в леглото. Такъв е животът.

Вероятно ще си умра сам. Карън Минти сигурно ще умре омъжена, в крайна сметка мнозина харесват „Царят на квартала“. И съм се примирил със съдбата си. Решението да ти спестя болката от живота беше мое. Освобождавам те. Прощавам ти. Не е твоя вината, че така непохватно носеше демоните си в онази голяма чанта „Прада“, в онези огромни употребявани халати от „Риц“ на Пийч. Ти беше отровна, не лоша, и мъжете, които са те напуснали, преуспяват. Оня пич Хешър си има телевизионно предаване, което не е никак зле. Според онлайн регистър баща ти скоро пак ще става баща. Някои хора получават всичко, наистина.

Мисля, ще си доволна да разбереш, че гласът ти все още се чува. Аз съм единственият читател на „Книгата на Бек“. Притежавам кратките ти разкази подвързани. Но милиони хора погълнаха историята на живота ти. Всеки знае за извратения психоаналитик, който те уби. Така и не успя да публикуваш в „Ню Йоркър“, ала след смъртта си намери място на страниците на „Ню Йорк Поуст“.

Ти ме промени, Бек. Няма да остарея самотен като господин Муни. Имам Етън и Блайд. Също и много момичета, които непрекъснато ми се натрапват. Те винаги са ужасни, бледи и покровителстващи или повърхностни и глупави. Аз съм като Хю Грант в „Наистина любов“, без любовта, което всъщност не е толкова зле, когато разбереш, че в истинския живот Хю Грант е сам, точно като мен. А и не на всички животни е отредено да се чифтосат. Да, знам, че ние сме устроени да общуваме, Господ ни е дал думите. Трябва да говорим, трябва да слушаме. Понякога чукам — момичета от интернет, от книжарницата. През повечето време обаче предпочитам да съм сам. Вече не ще се отварям, листенце по листенце, и беше права, Бек. Ти не си момичето, което мислех, че си, и Барбара Хърши не беше за Елиът в „Хана и нейните сестри“. Камбанката на вратата отново издрънчава и аз вдигам поглед от снимка на Чет и Роуз на сърф и виждам едно момиче, изглежда ми познато. Облечено е със суитшърт от университета „Питсбърг“ и с джинси. Помахва ми стеснително. Иска ми се да бях пуснал някаква музика. Последния път музиката ми й хареса.

— Забелязах обявата на витрината — започва тя и преглъща. — Все още ли търсите човек? Понякога просто не я махат, понякога работата е тъпа. Съжалявам, това май не биваше да го казвам.

Бях забравил за обявата, ала не и за Ейми Адам, за откраднатата кредитна карта, с която плати, за подвеждащото университетско облекло и за големите й кестенови очи. Да, все още търсим човек. Тя се приближава. Поглежда сватбената покана и кимва.

— Обожавам Остин.

— Е, как са нещата при теб? — питам предразполагащо. Аз съм джентълменът, приемащ ролята на този, който си спомня, за да може тя да е дамата, за която си спомнят. Толкова е любезна, че почти прави реверанс. Поласкана и щастлива е. Вторачила се е в мен, очите й ме карат да се чувствам добре. Подава ми автобиографията си.

— Преди работех в една малка книжарница в Уилямсбърг, но държа да кажа, че не се получи заради недалновидната им политика относно това, което те наричат кражба. — Изсумтява. — Сякаш не е позволено да си взимам книги за вкъщи. И как изобщо е възможно да четеш книга, без да си отбелязваш? — Повишава глас. — Съжалявам, ама не съм от онези ултрамодерните с Киндъл, на мен ми харесва мастилото, хартията, истинските страници, които можеш да откъснеш и да пипнеш. — Поклаща глава. — И ако някой си купи книга и открие бележки в полетата, нима не би му харесало? То си е направо бонус. — Не очаква отговор от мен и примигва. — Съжалявам, отклонявам се, но трябваше да го кажа.

Нужно й е одобрението ми и аз се усмихвам.

— Не е необходимо да се извиняваш.

Сега е неин ред и изрича закачливо:

— Сигурно звуча като луда. Наемате ли луди?

Казвам й, че наемаме само и единствено луди, и тя смята, че съм забавен. Смее се весело и й харесва с мен. Ще бъде моя касиерка и мое гадже и следващия път, когато получа покана за сватба, ще е адресирана до Джо Голдбърг и Ейми Адам и не ще ме тревожи безличното „Важи за двама“, защото ще има с кого да отида. Теб те няма, завинаги, а тя е тук, сега.