Каролайн Кепнес
Ти (27)

27

Много ми е хубаво, че си тук. Работата с теб ме кара отново да заобичам книжарницата на Муни. Ние сме очарователна двойка, пасваме си отлично и ти е приятно, когато някой го спомене. Няма вече срещи. Само ти и аз. Идваш преди началото на смяната и ме целуваш за „здрасти“. Повечето тъпи двойки си взимат куче, за да разберат дали биха могли да отгледат дете заедно, но ние имаме тази пълна с книги книжарница. Споделяме натоварването и се смеем с клиентите и закачливо спорим каква музика да пуснем и сме като онези двойки от петдесетте, съвсем сексистки, защото аз ръководя, на теб пък ти харесва така. Ти си играеш с мен, постоянно се опитваш да заобиколиш правилата. Сякаш живееш, за да ме възбуждаш. Лесно ни е да се смеем. Нося шапката на Холдън на работа и си я слагам, когато не ме гледаш, а ти избухваш в смях, щом ме видиш.

— Господи, Джо, нека да махна това.

Игриво се боря с теб.

— Не можеш да вземеш шапката ми на Холдън Колфийлд!

Смееш се.

— Не, онова, което не мога, е да те оставя да се показваш пред хората с нея. Явно изобщо не съм мислила, като я купих.

Харесва ми отпратката към времето, което прекарахме при младите курви, и ти позволявам да грабнеш шапката ми. Дори не съм махнал етикета и ти си доволна, когато го зърваш.

— Сега ще се постарая да ти избера нещо по-добро.

И не мога да повярвам колко неестествено се чувствам, макар да ми е приповдигнато и да усещам, че светът е на моя страна; толкова е щастливо в книжарницата на Муни! Етън и Блайд вече се срещат, което е невероятно, а аз си лягам с мисълта с какво ще си облечена на следващия ден, чудя се кога химията между нас ще избие на маратонско чукане в леглото, дето ти сглобих. Ние все още не сме правили секс, понеже ти каза, че това е нещо специално. И то наистина е.

Всеки ден е Коледа и днес ти пристигаш с предизвикателен размъкнат сив пуловер, който е провиснал от рамото ти и превръща ключицата ти в надървящ порнокадър. Нагъваш малки морковчета. Казвам ти да се прибереш вкъщи и да се преоблечеш.

Отговаряш ми с пълна уста:

— Никога не си ми споменавал, че тук има дрескод.

— Това се подразбира.

— Как така се подразбира? — сопваш се ти. — Ами провлечените суичъри на Етън?

— Успокой се.

— Спокойна съм, Джо. Само те моля да ми обясниш какъв е този дрескод.

— Представи си, че става дума за университета. Не би отишла там с тия дрехи.

Хвърляш морковите на щанда и скръстваш ръце.

— Именно от университета идвам.

— Просто се покрий малко — отвръщам и ми се ще да ти кажа, че тъкмо заради това момчетата от твоя курс мислят, че им е позволено да ти се натискат и да те изчукат.

— Какво по-точно да покрия? — питаш и едва се сдържам да не те награбя и да ти дам урок. Проблемите с баща ти са много дълбоки, Бек.

— Ами ключицата си.

— Мога да сложа жилетката ти отгоре.

Оставям те да пробваш черната ми жилетка и тя те обгръща, а на мен ми иде да те хвана за ключицата и да те замъкна до М-У сектора, където се спря първия път, когато дори не знаеше какво търсиш (всъщност търсеше мен), и мога да го направя, защото аз съм шефът и ти искаш да го направя, аз също искам, но няма. Харесва ми колко силно го искаш сега и така ще си остане без ответ. Поклащам глава и с жест те приканвам да свалиш жилетката ми и ти се ядосваш и мрънкаш, а курвенският ти пуловер се изхлузва заедно с нея, докато я теглиш през главата, и някакъв перверзник гледа откъм рафта със справочниците и аз се протягам и дърпам пуловера ти надолу.

Сепваш се, радиаторът съска, саундтракът на „Хана и нейните сестри“ разпръсква инструментални изпълнения на стари любовни песни, донесла си ми кафе като примерно момиче и ми подаваш жилетката.

Взимам я и сядам на столчето при касата, ти примигваш срещу мен, онзи перверзник все още зяпа и трябва да се погрижа за него.

— Когато се върнеш — казвам, повишавайки глас, — по-добре е да си със сутиен.

Ти се изчервяваш и се опитваш да не се усмихваш, вмъкваш се в куртката си, грабваш чантата си с всичките боклуци вътре и кимваш.

— Какъв цвят?

Няма да мине много време и ще се чукаме и аз свивам рамене.

— Какъвто решиш.

— Червен?

— Чудесно.

— Черен?

— Тръгвай — подканвам те и ти тръгваш, а аз обръщам глава по посока на перверзника и произнасям високо и хладно: — Мога ли да ви помогна, господине?

— Ами не, просто разглеждам.

— Добре, ако все пак имате нужда от помощ, кажете — отговарям и спирам музиката от „Хана“, пускам „Бийсти Бойс“ и те чакам да се върнеш, а ти ще се върнеш, понеже много ти харесва с мен, и споменах ли, че това беше най-добрата ми идея? По време на първата си смяна тук ти бе абсолютно бедствие, прецака продажбите, маркираше ги или повече, или по-малко и беше облякла шибания си суитшърт от университета „Браун“, сякаш всички трябваше да знаят, че тази работа е под нивото ти. Казах ти никакви такива суитшърти и ти се изчерви, разбра, че си сгафила. Извратенякът от сектора със справочниците ме пита дали имаме тоалетна, аз го отрязвам с остро „не“, а той дори не казва „довиждане“, когато си тръгва. Използвам възможността да сляза в мазето и да си направя една бърза, защото да работя с теб и да те чакам всеки ден да дойдеш, за да мога да усетя уханието ти, да те виждам и да съм близо до теб, ме надървя като осмокласник при вида на секси учителка по заместване.

Телефонът ми вибрира. Ти си чевръста и си ми пуснала есемес:

Чук-чук.

Добавила си и снимка, на която си с червен сутиен. Пращаш ми нов есемес:

Това подходящо ли е за работа?

Аз ти отговарям:

Не.

Януари е най-мъртвият месец и мога по цял ден да седя тук и да разглеждам сутиени. Ти го знаеш и отвръщаш веднага:

Чук-чук.

Пиша ти:

Да?

И отново си ти, снимка без лице, само циците ти в дантелен розов сутиен, зърната ти са твърди и това ми идва в повече, свършвам, а ти ми пишеш пак:

Да?

Отказвам да ти дам кура си по този начин и започваш да разбираш, пращаш ми още една твоя снимка. Без сутиен. Ще ти дам каквото искаш. Отговарям ти:

Лошо момиче. Идвай. Сега.

Реагираш със скоростта на светлината:

Да, шефе

Без никакви препинателни знаци, само „да“, универсалният евфемизъм за ИЗЧУКАЙ МЕ СЕГА, и „шефе“, универсалният евфемизъм за ПОДЧИНЯВАМ СЕ. Почиствам се, качвам се по стълбите и намирам книгата на Пола Фокс, която се преструвам, че чета всеки път, щом се появиш, спирам „Бийсти Бойс“ и пускам песните на Бек — това вече се случва постоянно, имаме си шегичка, ние сме двойка с таен речник от песни, книги, погледи и ястия, — и когато се връщаш, е почти време да затваряме, а аз дори не съм проверявал пощата ти с дни, дотолкова си ме обсебила. Измъкваш се от куртката си, носиш дантелен прозрачен потник и ми се усмихваш.

— Това неподходящо ли е?

Затварям книгата на Пола Фокс и започва една от песните на Бек, „Закони на секса“^[1], ода за белезници и за нелогично велико чукане. Ти и аз ще си направим наша песен за чукане. Нагласявам се, така че да съм с лице към теб. Вратата не е заключена и табелата показва, че е отворено, улиците се изпразват (януарски понеделник е все пак). Музиката от „Хана“ беше любовна игра, есемесите бяха първата база и ти бавно се приближаваш към мен и аз леко разтварям краката си. Стъпила си върху куртката с твоите чукай-ме ботуши, не мога да издържам повече и избухвам.

— Закъсня, вече ще затваряме.

— Съжалявам, шефе. Кога затваряме, шефе?

— Сега.

— Ох.

— Да — казвам аз, твърд като скала, а ти не носиш никакви бикини под полата, курва такава, накланяш малката си глава, разрошваш малката си коса и е невероятно как най-простото нещо на света може да бъде толкова секси — полуголо момиче в книжарница, което се протяга, за да вземе дъвчаща пръчица, дъвче я бавно и безмълвно се моли за секс.

— Добре, може би има нещо друго, което мога да направя за теб — изгукваш ти, аз поклащам глава и ти давам знак да се приближиш веднага. Дъвчащата пръчица виси от устата ти, слагаш ръце на коленете ми, навеждаш се и пръчицата се полюлява пред устата ми.

Захапвам я. Най-накрая.