Каролайн Кепнес
Ти (24)

24

Когато отварям вратата, замръзвам на място. Ти си тук, на прага на моя дом, с пепелявосиви кадифени панталони и късо кожено яке. Искаш да влезеш и това е опасно. Всичко твое, което съм събирал, е вътре и не бива да го виждаш. Все още миришеш на себе си, миришеш на рай и изглеждаш, сякаш си плакала. Пристъпваш към мен и аз стискам все по-силно дръжката на вратата.

— Бек.

Ти въздъхваш.

— Разбирам. Значи, не ти се обаждам известно време и после ти звъня петдесет пъти и се появявам на вратата ти като някоя шибана луда преследвачка.

И сега ми става ясно. Вече мога да пусна дръжката. Не си ме видяла на корабчето. Погледът ти е мек и ти си спокойна. Искаш да влезеш.

Решавам да си поиграя с теб.

— Ти не си някоя луда преследвачка.

— Е, малко съм луда — казваш. — Трябваше да насиля момчето в книжарницата да ми даде адреса ти.

Твърде си дребна, за да насилиш когото и да било да направи каквото и да било, и аз ще убия Къртис наистина. Косата ти е разчорлена и не ми остава друго, освен да отстъпя и да те пусна да влезеш. Когато вече си вътре, изглеждаш разколебана, сякаш си попаднала в най-отвратителната тоалетна в някое кино, и ми се ще да бях почистил. В мивката има отворена консерва със сардини, която не би била там, ако знаех, че ще идваш. Ама пък няма и да е хубаво да привлека вниманието ти към шибаната риба.

— Харесва ми тениската ти — казваш. — „Нирвана“.

— Благодаря — избъбрям. — Но тя беше на майка ми.

Ти кимваш и, по дяволите, какво всъщност можеш да отговориш на това?

— И-искаш ли да отворя прозореца? — заеквам аз.

— Не — поклащаш глава. — Ще свикна.

Шибаният Къртис. Сканирам дневната за сутиени, бикини или имейли. Нищо. Направо чудо. Махаш коженото яке, сваляш циповете на ботушите си и се отпускаш на дивана ми, като че всичко тук е твое. Едно добро нещо — ти си толкова вглъбена в себе си, че явно не забелязваш апартамента ми. Издухваш носа си и изглеждаш смутена, а аз сядам на стола, който намерих на пресечката до книжарницата преди няколко седмици. И докато го мъкнех насам в метрото, си рекох, че никой няма да го види повече, че това е последният ден на този стол за пред хората.

— Знам, че мина време — подхващаш ти. — Но се нуждаех от някого и си помислих за теб и… ти не отвърна на обажданията ми.

— Съжалявам — казвам аз и осъзнавам, че е трябвало да ти дам шанс. Ако бях смел, този разговор щеше да се води в твоя апартамент.

Ти обгръщаш коленете си и се полюляваш.

— Все едно, дори не знам какво става в момента. Толкова съм объркана.

— Всичко наред ли е? — Поклащаш глава в знак на отрицание. — Някой да не те е наранил?

Очите ти се навлажняват и ме поглеждаш, сякаш си прикривала някого твърде дълго, сякаш винаги си казвала „не“, когато отговорът е трябвало да бъде „да“, и едва промълвяваш:

— Да.

И се разреваваш. Приближавам се до теб и те оставям да плачеш и известно време ти не продумваш. Прегръщам те и те оставям да плачеш. Сълзите ти капят по тениската ми и се чувствам като някой преследвач, който никога няма да изпере тези дрехи. Тялото ти се тресе от мъка и скоро ще те накарам да си пак щастлива, съвсем скоро. Потупваш ме по гърба.

— Добре съм, добре съм.

Усещам, че имаш нужда от пространството си, и се връщам на своя стол, а ти въздишаш дълбоко.

— Случвало ли ти се е да криеш тайна? Тайна в смисъл на лъжа. И един ден просто да не можеш повече. И да трябва да разкажеш за това?

Понякога гледам по телевизията шибания брат музикант на Кандис и ми се иска да строша екрана и да кажа на тоя тип, че сестра му не се е удавила по време на бодисърфинг. Кимвам.

— Да, разбирам.

Очите ти шарят наоколо и накрая се спират върху мен.

— Това е дълга история, Джо, но ето за какво става дума. Излъгах те, излъгах и всички останали. Баща ми не е мъртъв. Той си е жив и здрав и живее на Лонг Айлънд.

— Еба си — изстрелвам аз.

Ти избра мен.

— Не можех повече да тая това в себе си — казваш. — Трябваше да го споделя с някого.

— Разбирам — отговарям ти.

И наистина разбирам. И си мисля, че не си избрала просто някого, избрала си мен. И това значи нещо, Бек. Ти ме преследва и ме залови. Мен.

— А знаеш какви са момичетата — продължаваш. — Ако бях казала на Пийч или на Чана, или на Лин, или на която и да е, те щяха да кажат на някой друг и той щеше да каже на още някой и накрая някой щеше да пусне някакъв загадъчен туит и не ми се мисли какво можеше да се случи. Затова се доверих на теб. Сигурна съм, че ще си остане между нас.

— Разбирам те — кимвам.

И наистина те разбирам. Пазя много тайни, сега имам и твоята.

— И, честно казано, знаеш ли, всъщност не лъжа, защото той всячески е мъртъв за мен, Джо — не спираш ти. — Но работата е там, че в момента е женен за адвокатка, тя е богата и той има пари, а аз нямам нищо. И, естествено, няма просто ей така да ми даде, не. Трябва да се размятам в някаква шибана рокля от времето на Дикенс с разглезените му деца, за да получа нещичко от него.

— Това е твърде много информация — отбелязвам. — Чарлс Дикенс?

Разсмиваш се и ми разказваш за фестивала. Гледам да съм внимателен и се държа, сякаш никога не съм чувал за подобно нещо, и те оставям да споделиш всички подробности, реакциите ми са съвсем последователни и накрая поклащам глава.

— Действително е прекалено. Струва ли си? Да се примиряваш с всичко това за няколко долара?

— Е, нужни са пари, за да се живее — казваш и скръстваш ръце. — Щом може да купува захаросани органични ябълки на новите си деца, трябва да го прави и за старото си дете.

— Разбирам — отвръщам аз.

И наистина разбирам. Баща ти и жена му профукаха навярно четиристотин долара за дикенсовски костюми, горещо какао и захаросани ябълки. А ти не си момиче, което би се захванало да работи като прислужница. Приятелките ти не се притесняват за пари. Защо ти трябва да се притесняваш?

Приключваш с изпращането на някакъв есемес, отпускаш ръце и сваляш краката си по-ниско. Когато животните се разкрият така, значи, че искат да се чукат. Ти си моето животно, на моя диван и хвърляш поглед наоколо.

— О, май действително харесваш стари неща.

— Всичко това съм го намерил на улицата — отвръщам ти гордо.

— Виждам — изричаш с отвращение.

Ти предпочиташ нови, стерилни неща от ИКЕА и въпреки това пъхаш употребяваните носни кърпички в мизерната си чанта. Ех, жени! Шаваш с пръстите на краката си и отново се връщаш на темата за баща ти.

— Знаеш ли, разводът е някак различен, ако си от по-бедно семейство. Баща ми срещна Рони на острова, когато тя беше на почивка. Представи си, Джо, той се запозна с нея в бара, в който работеше сестра ми. А и ми беше доста трудно да започна колеж като момиче, израснало там, където всички други отиват на почивка. Не исках да казвам на хората, че моят градски баща е забягнал с туристка. Вече си имах достатъчно грижи на главата, сещаш се.

— Не е честно — отбелязвам.

— Не е — отговаряш и никога не съм те виждал толкова развълнувана. — Едно е да си градско момиче от Бръшляновата лига, съвсем друго е да си градско момиче с отсъстващ баща. Заеби. Това е клише.

— Разбирам — повтарям отново.

И наистина разбирам. Обичам те, защото си такъв горделив, агресивен малък боец. Ти си силна; можеш да убиеш някого. Ти си брутална.

— Реших, че като се преместя тук, ще започна отначало, но не го обмислих добре — въздъхваш и поклащаш глава. — Всички от училище са тук и ако кажа на приятелите си за баща ми, ще се наложи да си понеса последствията, сещаш се.

— Сещам се — заявявам. — Хората се държат осъдително в такива случаи и човек трябва да е внимателен.

— Никой не знае за това — натъртваш и очите ти са големи, очите ти са мои. — Никой.

— Освен мен — отвръщам и ти се изчервяваш.

— Освен теб — повтаряш и почти се усмихваш, а след това се натъжаваш. — Съзнавам, че не бива да съм толкова несигурна, но той не само си тръгна, разбираш ли? Той си създаде ново семейство с по-млада и по-сладка жена и с по-млади и по-сладки деца.

— Онези деца не са по-сладки от теб, Бек.

Слава богу, не си настроена подозрително и се усмихваш, смятайки, че аз просто предполагам за децата.

— Всички деца са по-сладки от възрастните, Джо — въздъхваш. — Такава е злата същност на майката природа.

— Ами майната й тогава — махвам с ръка и ти се разсмиваш. — Ти си свършила твоето. Видяла си се с него и със семейството му. Той помогна ли ти с някакви пари?

Протягаш ръце към тавана, а после се извръщаш надясно и забелязваш дупката в стената точно зад теб.

— Господи! — възкликваш. — Това е огромна шибана дупка.

Преглъщам нервно.

— Беше се спукала някаква тръба и трябваше да стигнат до нея.

— Е, очевидно са успели — казваш и вече започваш да се приспособяваш към средата.

Виждаш Лари, счупената ми пишеща машина, върху масичката за кафе. Поглеждаш към мен за позволение да го докоснеш. Кимвам. Ти лъжеш. Аз складирам пишещи машини. Ние сме различни, ние сме секси.

— Името му е Лари — пояснявам. Ще бъда честен като теб.

— На всичките пишещи машини ли си дал имена? — питаш ти.

— Не — отговарям. — Не ги кръщавам. Те сами си казват имената, като ги прибера вкъщи.

Забавно е да се бъзикам с теб и ти не можеш да решиш дали съм позьор, или съм луд, и не мога да определя дали си сладка, или звучиш снизходително, когато се засмиваш:

— Правилно.

— Бек, разбира се, че им давам имена. Просто се шегувах.

— Е, Лари е красавец — подхвърляш и се навеждаш към него да му кажеш „здрасти“ и да си поиграеш с клавишите му.

Зървам бикините ти. Ти ме питаш:

— Мога ли да го подържа?

— Той е тежък, Бек.

— Можеш да го сложиш в скута ми.

Носиш розови безшевни бикини, малък размер, от колекцията „Викторияс Сикрет Ейнджълс“. Взимам Лари и го слагам в скута ти и се моля да не забележиш, че бикините ти са абсолютно същите като онези, дето са напъхани между възглавниците на дивана. Казвам ти, че Лари е счупен, защото е паднал (ха-ха-ха), и ти го галиш, което е доста сладко.

— Е, Джо, Лари може да е счупен, но иначе е голям красавец.

— Той е единствен по рода си — заявявам.

Ти разучаваш Лари.

— Липсва му А-то.

Трябва да те излъжа, не мога да те оставя да търсиш проклетото А наоколо.

— Така си беше, като го взех.

Поглеждаш ме.

— Имаш ли нещо за пиене?

Нямам нищо за пиене. Шибаният Къртис. Отново се съсредоточаваш върху пишещата машина и искаш да надзърнеш между възглавниците на дивана и да провериш дали липсващото А не е там, ала тогава ще откриеш бикините и ще познаеш, че са твои, ако имаш по-изострено обоняние, каквото ми се струва, че имаш. Като малко дете си, на което трябва да му се отвлече вниманието, и аз грабвам едната дъвчаща пръчица, а ти взимаш последната.

— Намират ли ти се още от тези? — питаш ме.

— Опасявам се, че не — отговарям и съм притеснен, защото спираш да дъвчеш и погледът ти се фиксира върху нещо в спалнята ми. Присвиваш очи.

— Това да не е италианският Дан Браун, който ти подарих?

Искам да затворя вратата на спалнята, ала би изглеждало странно, затова се обръщам и проследявам погледа ти и разбирам, че ти всъщност гледаш специалната поставка, която направих за италианския Дан Браун. Можеше да е и по-зле; можеше да бях написал Книгата на Бек на рафтчето.

— Мисля, че е твоята книга — лъжа аз.

Отново погалваш Лари и се подхилваш.

— Това е много сладко, Джо.

Гълтам остатъка от пръчицата си и трябва да те изкарам оттук.

— Искаш ли да отидем да си вземем още дъвчащи пръчици?

— Да, по дяволите — казваш и се приближавам до теб, а ти изглеждаш още по-дребна с Лари в скута си и го потупваш. — Вдигни го, моля.

Вдигам го и пепелявосивите ти кадифени панталони имат нови протрити ивици от него. Поставям го на обичайното му място на пода, ти обуваш ботушите, слагаш късото си кожено яке и прекосяваш стаята, отдалечавайки се от доказателствата за моята привързаност, от твоите бикини и сутиени. Толкова съм облекчен, когато отварям вратата и те извеждам от моя дом и пред мен е един нов свят, в който си и ти. Спираш се на стълбището и посочваш едно петно на стената.

— Кръв ли е това? — прошепваш, жизнена и духовита, моята кожена нимфа, и след като ти кимам в знак на потвърждение, ти вдигаш вежди: — Кръвта на Лари?

Шляпвам те по задника и на теб ти харесва и припкаш надолу по стълбите. Аз съм единственият, който знае за баща ти, и скоро ще дойде време и за червената дървена лъжица. Отваряш входната врата, която отварях сам почти петнайсет години. Отиваме до кръчмата и ти буквално подскачаш по пътя.

— Това ли е онази част, дето се опитват да превърнат в исторически район? — питаш ме. — Бях чела някъде.

— Не — отговарям ти. — Става дума за другата част на Бед-Стай.

Моят квартал ти напомня за „Улица Сезам“ и за песните на Дженифър Лопес и всички в кръчмата искат да те чукат, но ти си с мен. Харесва ти да си обградена с мъжко внимание, казваш ми, че се чувстваш като знаменитост, и се кикотиш. Плащам за дъвчащите пръчици и за бутилката „Евиан“ и ти пъхваш пръчиците в задния си джоб, като да има нужда да привлечеш повече погледи към задника си. Значи, ето така би изглеждало, ако живееше тук с мен. Ще бъде хубаво, задушевно. Преди да се усетим, сме отново под козирката на входа ми.

Сядаме един до друг и разкъсваме опаковките с дъвчащи пръчици и си поделяме бутилката „Евиан“. Няколко тийнейджърки минават покрай нас и те гледат заплашително как пиеш „Евиан“ и ти ставаш сладка, отбранителна и ме уверяваш, че пиеш „Евиан“ само защото Пийч твърди, че тази вода е алкална. Не носиш сутиен, също както и първия път, когато се видяхме в книжарницата, и определено се усеща като ново начало.

Погалваш ме по косата с малката си студена длан.

— Искаш ли да се качим горе?

— Да — казвам и наистина, ама наистина искам да се бях подготвил за теб, да бях скрил нещата ти, да си бях взел душ и да си бях сложил еднакви чорапи.

Ала ето че ти си тук, качваш се по стълбите бавно и ме възбуждаш с всяка преднамерена малка стъпка.

След това потъвам в мъгла. Лайняният ми диван се превръща в хамак на пустинен остров от реклама на „Корона“, но без бирата. Не ни трябва бира, не ни трябва нищо, сега аз имам теб и ти имаш мен. Прегърнал съм те, а ти ме държиш по начин, който би зарадвал Ерик Кармен. Целуваме се до изнемога и после си разказваме различни неща. Ти ми разправяш всичко за Дикенсовия фестивал, за караницата с баща ти за цигарите, за онова чудовище мащехата ти и за лайняния мотел, за ужасните им деца, за твърде скъпите захаросани ябълки. Искаш да знаеш повече за мен и аз ти казвам, че много ми харесваш. Отново почваме да се целуваме. Това продължава дълго и ти си изтощена и топла. Когато най-сетне заспиваш, малкото ти тяло е отпуснато. Не знам дали изобщо бих могъл да заспя, щом си толкова близо до мен. Не можеш да лъжеш в съня си и ми се струва, че на моменти се усмихваш леко и се приближаваш до мен.

Единствената причина, поради която знам, че всъщност мога да спя толкова близо до теб, е, че на следващата сутрин ще се събудя от шума на душа и вече не ще си в прегръдките ми, гола, мокра, ти ще си тук.