Каролайн Кепнес
Ти (12)

12

Имаше едно момиче, дето го уволних преди няколко години. Казваше се Саре, което бе дразнещо. Рожденото й име било Сара, но тя искала да бъде оригинална и разните му там глупости. Саре беше кошмар. Държеше се така, сякаш ни прави услуга, че изобщо идва на работа. Препоръчваше книгите на Мег Уолицър^[1] на всички, даже на възрастни азиатци. Когато връщаше ресто, с неохота предлагаше шепа монети и клиентът трябваше да се протегне през щанда, за да ги вземе. Хората мразеха Саре. Поръчваше кафетата горещи и поне три пъти седмично прескачаше обратно до „Старбъкс“ да се оплаква, въпреки че горещите кафета очевидно няма как да са все още горещи след десетминутна разходка в студа. Косата й бе в стил „расти“, макар тя самата да беше бяла. Винаги държеше книга на плота, та всеки да разбере, че чете Едуидж Дантикат^[2] (или някоя друга популярна в момента писателка от малцинствата, от която всички би трябвало да са много заинтересовани). И четеше „Ню Йоркър“, което означаваше, че 98,9 процента от разговорите й, докато почистваше, започваха с „Видя ли онази статия в «Ню Йоркър»…“. Никога не пускаше водата в тоалетната, като пишкаше, твърдейки, че родителите й са я учили да пази природните ресурси. Но пикнята й вонеше, понеже беше вегетарианка и се хранеше предимно с аспержи. Носеше тъповати очила, имаше гадже в медицинското училище и когато бе на касата, винаги се свиваше на кълбо и покриваше тялото си с развлечена вълнена жилетка, което караше клиентите да се чувстват, все едно й се натрапват.

Като я уволних, й оставих бележка, че чекът с последното й плащане е в тоалетната. И го оставих в тоалетната, пълна с пикнята й с мирис на аспержи. След това тя изобщо не се появи повече. Сега работи за някаква благотворителна организация и се е омъжила за онзи доктор, който трябва да е вторият най-досаден човек на света, защото се е оженил за нея. Що се отнася до абсолютната досада, никой от познатите ми не може да се сравнява със Саре Уърдингтън, защитничката на околната среда, родена в Портланд, Мейн, при все че цял живот бе искала да е от Портланд, Орегон. Тая кучка просто е трябвало да се премести там.

Но аз й завиждах, наистина. Беше толкова спокойна, толкова невъзмутима. Никога нищо не я впечатляваше. Случвало се е да получим книга с автограф на Джеймс Джойс и тя само да свие рамене. Караше ме да мисля твърде много за себе си. Мразех това, че се стремях да я впечатля, и се ненавиждах, задето се впечатлявам прекалено лесно, като мириша мъртвото мастило в книгата на Джеймс Джойс. Сега съм впечатлен, седейки в таксито с теб. И не мога да повярвам, че пожела да ме вземеш със себе си на купон в дома на твоя приятелка. Струваше ми се, че е рано да се запознавам с приятелите ти, ти обаче настоя. Въпреки всичко съм нервен, защото не си падам по партита, и съм още по-нервен, понеже не отиваме в някаква случайна къща. Ние се движим към Селинджъровата къща на твоята приятелка Пийч. Таксито ни друса, все още не сме свикнали да се возим заедно в такси и аз се опитвам да се успокоя, но ти не си момичето от „Бистрото на ъгъла“. Много съм горд с работата си върху Бенджи (господин Муни и Къртис и представа си нямат!) и не искам неволно да почна да се хваля колко добре се оправям с хората. Изригвам като заблуден загубеняк:

— Селинджър! Това вече е нещо.

— Да — отвръщаш съвършено невъзмутимо ти. — Тя му е роднина. Така е.

Саре не би била нервна, ако трябва да се появи на парти в дома на Селинджър, но аз се треса от нерви. Ще ме запознаеш с една от роднините на Дж. Д. Селинджър още на втората ни среща. Когато ти се обадих да се разберем да се видим отново, планирах да те грабна и да отидем в планетариума, където да се натискаме на задните редове. Ти обаче ме отряза.

— Канена съм на купон — каза. — Искаш ли да дойдеш с мен?

Отвърнах „да“. Бих отишъл навсякъде с теб. Ала колкото повече приближаваме, толкова по-нервен се чувствам. Страх ме е, че ще предизвикам омраза у всички, и ти също се плашиш. Личи си, Бек. Нервна си. Доста. А когато аз съм нервен, ставам гаден. Това е проблем.

— Значи, Дж. Д. й е чичо?

— Никой не го нарича така — отговаряш троснато.

Когато си нервна, ти също ставаш гадна.

— Какви точно роднини са тогава?

— Просто си го знаем — въздъхваш. — Не питаме такива неща. Той е бил много затворен човек.

Поемам дъх и трябва да си припомня как ме описа в имейла си до Пийч днес:

Различен. Секси.

Покани ме на това парти, защото съм Различен. Секси.

Но какво, ако прецакам всичко? Чувствам се все по-неуверен с всяко следващо кръстовище. Отиваме в страната на Уди Алън, където винаги съм искал да живея. Аз продавам Селинджър, а твоята приятелка е част от фамилията Селинджър и ти все още си слагаш грим, въпреки че вече съм те видял. Мацаш се с нещо черно под очите от Четиринайсета улица насам и аз трябва да се подготвя за битка. Трудно ми е с колежаните, особено с тези от „Браун“. Ядосваш се на шофьора:

— Казах Горен Уест Сайд, не Горен Ийст Сайд.

Ти имаш чанта „Прада“ и блестиш ослепително, а аз се чувствам, все едно съм избрал погрешната Бек. Сигурно можеш да четеш мисли, защото се изчервяваш извинително.

— Съжалявам. Не исках да звуча като кучка. Ама съм нервна.

Е, нека да те подразня:

— И аз. Притеснявам се, че приятелите ти няма да те харесат.

Ти ми се наслаждаваш, спираш да търсиш каквото търсеше в чантата си и започваш да ми говориш. Не просто ми разказваш история, а я преживяваш. Докато ми разправяш за най-доброто парти за рожден ден, което си имала, когато твоят баща ти е позволил да вземеш ферибота до сушата заедно с две приятелки и да гледате „Наистина любов“, и си срещнала едно момче, аз разбирам, че мога да изпитвам завист към тринайсетгодишен хлапак. Разговорът с теб е като пътуване във времето и ти въздъхваш:

— Той значеше много за мен.

— Все още ли контактуваш с него?

Усмихваш ми се.

— Имах предвид Хю Грант.

Иска ми се да убия шибания Хю Грант.

— Аха.

— Знаеш ли, Джо, Хю Грант работи в книжарница в един от филмите си.

— Наистина ли? — възкликвам и вече няма да убивам Хю Грант. Едва не се целуваме, усещам го, но телефонът ти вибрира, получаваш ново съобщение.

— От Пийч е — казваш. — Ако не реагирам веднага, полудява.

— И тя ли е луда като чичо си Дж. Д.?

Не се смееш на шегата ми и Пийч трябва да знае каква късметлийка е, че си й приятелка. Сега се обажда, все едно си имала време да отговориш на съобщението й.

— Ние почти стигнахме — обясняваш й и след това я чувам да крещи по телефона:

— Ти не си ние, Бек.

Затваряш, ала тръпката помежду ни е изчезнала. Не се смееш, когато подхвърлям, че племенницата на Дж. Д. изглежда шантава. Не, Джо. Тя не му е племенница. Не ми харесва как произнасяш името ми и трябва да млъкна, но не го правя; инстинктивната ми омраза към Пийч надделява.

— Просто не го разбирам. Вие двете сте толкова добри приятелки, а тя дори не ти казва каква роднина е на един от най-известните писатели в света.

— Всичко опира до границите.

Отблъскваш ме на втората ни среща, въпреки че съм различен. Секси.

Боиш се от любовта, това е жалко и на мен не ми се ще да влизам в стая, пълна с непознати. Ала вече сме тук и съм твоят придружител. Портиерът отваря вратата на таксито и ти му позволяваш да ти подаде ръка. Всъщност предпочитах аз да го сторя.

— Хайде — подканваш ме. — Да не закъснея.

Ако Пийч не се беше обадила, щеше да кажеш ние да не закъснеем.

* * *

Асансьорът е малък и двамата сме съгласни, че мирише на лавандула. Тапетите са с цветя. Теменужки, струва ми се. Това е стар асансьор и има малка пейка, а ние стоим един до друг и гледаме как копчето светва при преминаването през съответния етаж.

— Мансарден апартамент, а?

— Да — отвръщаш и преместваш своята „Прада“ на дясното си рамо, между нас. — Много съм доволна, че се сетих да си сменя чантата. Пийч ми подари тази за рождения ден миналата година. Щях да се чувствам ужасно, ако бях забравила да я взема.

Няма начин да си говорим за чанти, преди да правим секс, така че се преструвам на любопитен.

— И Пийчиз ли е учила в „Браун“?

— Името й е Пийч — казваш и облизваш пръста си, за да загладиш очната линия. Ти си нервна, а асансьорът е бавен и защо просто не можем да натиснем червеното копче и да останем тук?

— Ах.

— Въобще не е Пийчиз — изричаш с толкова сериозен глас, та човек би решил, че говорим за политика. — Е, всъщност не е съвсем вярно. Второто й име е Изабела, така че понякога се шегуваме, сещаш се, Пийч Из^[3].

— Аха.

— Схвана ли? „Из“ е съкратено от Изабела.

Поглеждам те, защото знам, че си мислиш, че съм Различен. Секси.

Не искам позволение, за да те докосна, вдигам ръка до бузата ти и изтривам петънце от очния ти грим с палеца си. Преглъщаш. Усмихваш се. Очите ти са пълни с желание. Извръщам поглед пръв. Сега си ми паднала.

— Както и да е — казваш, — тя е стара приятелка. Семейството й прекарваше летата на Нантъкет и се знаем от деца. Пийч е гений.

— Това е яко.

— Беше подготве с Чана в „Найтингейл“ и ме познаваше от ваканциите, а Лин й беше съквартирантка през първата година в колежа. Тя е като свързващо звено.

Разсмивам се и ти се изчервяваш.

— Какво?

— Ти току-що използва думата „подготве“.

— Разкарай се.

— Това е недостатък, млада госпожице.

— И какво, ако имам и други недостатъци? — вирваш брадичка и аз съм на крачка от това да те притисна към стената и ти си на крачка от това да ме награбиш. Колкото повече се приближаваме до купона, толкова повече ти се иска да посегнеш към червеното копче и да го направим тук и сега.

Трябва да те целуна, но вече сме почти на етажа, обозначен с М, мансарден. Преместваш чантата си на другото рамо; сега ме желаеш. Прокарвам леко лявата си длан по вдлъбнатината на гърба ти и ти почти изстенваш. Връхчетата на пръстите ти драскат по крака ми, докато асансьорът вибрира. Плъзгам ръката си по-надолу. Ти си в очакване. Отпускаш пръсти, готова си. И когато ръката ми най-после доближава твоята, въздъхваш леко, разтваряш пръсти и ги вплиташ в моите. Хванали сме се за ръце и потта ти се смесва с моята. Еба си.

Време е да се целунем и аз искам да те целуна, ала вратите се отварят и ние сме там. И аз съм безмълвен. Да не сме на мястото, където се развива действието в „Хана и нейните сестри“? Твоето желание е примесено със завист към всичко наоколо и хората те познават, но не и мен. Твоят свят е по-голям от моя и ти се прегръщаш с възпитаници на „Браун“ и някои от тях имат инструменти — майтапиш ли се с това шибано барабанче, все едно че е 1995-а? Изпълняват кавър на „Джейн казва“^[4] и пеят, сякаш знаят всичко за страстите и за слабостите. Стискаш ръката ми.

— Джо — обръщаш се към мен. — Това е Пийч.

Да, това е тя. Дори е по-висока, отколкото очаквах, с огромна къдрава коса, бухнала като торнадо над главата й. Прави те да изглеждаш твърде дребна, ти пък я правиш да изглежда твърде голяма. Вие сте от два различни свята и не би трябвало да стоите една до друга. Тя пляска с ръце, все едно се среща с петгодишно момиченце, а аз не обичам, когато момичетата са по-високи от мен.

— Здравей, Джоузеф — казва, произнасяйки името ми прекалено отчетливо. — Аз съм Пийч и това е моят дом.

— Приятно ми е да се запознаем — отговарям и тя ме оглежда от горе до долу. Путка.

— Вече ми харесваш, защото не си превзет — казва. — И искам да ти благодаря, че не донесе вино или нещо подобно. Това момиче е част от семейството. Никакви подаръци.

Ти, разбира се, си ужасена.

— Господи, Пийч, съвсем изключих.

Тя те поглежда отвисоко, в буквалния смисъл.

— Мила, току-що споменах, че ми харесва. Освен това последното, от което имаме нужда, е още евтино вино.

Държиш се, все едно си извършила углавно престъпление, а тя ме гледа, все едно че съм момчето разносвач, чакащо си бакшиша.

— Ще открадна нашето момиче за две минутки, Джоузеф.

Позволяваш й да те открадне, а аз вероятно наистина изглеждам като някой шибан разносвач, както стоя тук, без да познавам никого и без никой да ме познава. Никакви момичета не се приближават към мен и може би не ми е тук мястото. Единственото сигурно нещо е, че мразя тази Пийч, точно колкото си мислех, и тя ме мрази не по-малко. Знае как да те работи, Бек. Ти се извиняваш, че не сме донесли вино, че не си довела Лин или Чана, че не си се грижила по-добре за чантата си. А тя е всеопрощаваща, гали те по гърба, казва ти да не се притесняваш. За теб аз съм невидим в нейно присъствие, както са невидими и всички останали. Пийч Из… застанала на пътя ни. Оглеждам се наоколо, но никой не иска да ми рече здрасти. Сякаш те успяват да разберат, че съм завършил обикновено училище. Една кльощава индийка се е вторачила със зъл поглед в мен, преди да започне да шмърка адерал^[5] или кокаин, и аз изваждам телефона си и изпращам туит от Бенджи:

Всичко в умерени дози, особено умерените дози. „домашнасода хайдебулдози пушимарихуанавсекиден“

Поглеждам тоя апартамент на сайта за недвижими имоти. Това място струва цели двайсет и четири милиона долара и намирам и статия за вътрешния му дизайн в един блог. Майката на Пийч изглежда още по-зла и по-висока и кой знае? Може би е трудно да се появиш на този свят и да пълзиш по килими, които струват сто хиляди. Пийч се е научила да свири на пиано на чисто ново черно „Стайнуей“ и е ходила в планетариума когато е пожелаела. Естествено, тя приема блясъка на Горен Уест Сайд за даденост. Естествено, обича да й се подмазваш за чантата „Прада“. Виждам един ръчно изработен шкаф и се приближавам да го погледна по-отблизо. Това е великолепен образец, уникат. На една от вратите му има еврейска звезда, на друга — кръст, и може би ми се иска да пийна нещо в тази обстановка. Пийч е като мен, половин еврейка, половин католичка. Аз израснах без религия, а тя е имала всичката религия. Тя празнува всичко, а аз не празнувам нищо, и ти се връщаш при мен заедно с нея.

— Разкошен е — казваш и се облягаш на шкафа.

— Великолепен е — съгласявам се. — Знаеш ли, Пийч, аз също съм от семейство на еврейка и католик.

— О, Джоузеф — поправя ме тя, усещам го. — Аз не съм католичка, а методистка, но ти въпреки всичко си сладък.

— Това е яко — изричам и ми се иска да се прибера вкъщи. Също така искам да й кажа, че съм Джо, не Джоузеф, копелето изчадие на Алма Голдбърг и Рони Пасеро.

Прокашляш се фалшиво и погледът ти се плъзга от мен към нея и обратно и гласът ти звучи високо:

— Вие и двамата сте от Ню Йорк.

Пийч говори бавно, сякаш съм на изпит по английски за чужденци:

— От кой квартал си?

Путка.

— От Бед-Стай.

— Четох, че много хора са почнали да се местят там — казва тя. — Надявам се, че облагородяването няма да разруши самобитността на района.

Единствената причина, поради която все още не съм размазал главата й, е, че ти изглеждаш прекалено нервна от срещата ни и не забелязваш неуважителното й отношение към мен. Не съм я питал с какво се занимава, но по някаква причина тя заговаря за работата си.

— Аз съм архитект — заявява. — Проектирам сгради.

Знам какво правят шибаните архитекти и няма архитекти в реалния живот, само по филмите. И ти ли й каза, че съм тъп? Опитвам се да запазя самообладание.

— Това е яко.

— Не, яко е, че ти не си ходил в колеж — изригва тя. — Аз съм толкова последователна. Родителите ми са учили в „Браун“, така че и аз отидох в „Браун“.

Усмихвам се.

— Моите родители не са учили в „Браун“, така че и аз не отидох в „Браун“.

Поглежда те.

— Той е забавен, Бек. Нищо чудно, че си хлътнала толкова по него.

Усмихваш се. Изчервяваш се. Аз съм окей.

— Доста е добър, да.

Тя с увлечение говори колко „удивително е, че изцяло съм се въздържал от формално образование“.

Това не е комплимент, ала все пак й благодаря. Стяга шала около врата си и те подканва да си запалиш цигара, докато някакъв задник си прави бонг на една ръка разстояние от нас.

Засега е приключила с мен и те пита дали скоро си се чувала с Лин и Чана. Ти се извиняваш. Притесняваш се какво ще си помисли за теб и на мен ми се ще да мога да те отмъкна от тук и да те заведа в моя квартал. Тя е лицемерка, шибано кошмарно подобие на човек, много по-зле е, отколкото си представях. Ти си мека, а тя е груба и носи впити тесни червени джинси, каквито ти никога не би облякла. Тя е анорексичка и има няколко татуировки, с гъста оръфана коса и с голяма червена уста за свирки, с усмивката на Джокер и с дълги, вретеновидни, космати ръце, които завършват с остри, нелакирани нокти, изгризани до живеца. Ти излъчваш радост, а тя е жива рана, невъздържана и бледа, недоебана и необичана. Тя определено те иска за себе си и аз определено не искам да те затруднявам, така че вмъквам между другото:

— Извинявайте, момичета, къде е банята?

Ти ми посочваш най-близката баня и аз се запътвам натам с облекчение. Изобщо не съм изненадан, че Лин и Чана не дойдоха. Ако тя беше куче, застрелването й щеше да е хуманен акт. Но не бих успял точно да я застрелям. Мога обаче да се разходя и да намеря библиотеката, която видях в онзи блог. Дъхът ми спира, щом пускам светлините вътре. Библиотеката е толкова шибано великолепна. Семейство Селинджър не са се помайвали и аз се протягам за първото издание на „Жертвата“^[6], втория роман на Сол Белоу. Подвързията на бедничкия Белоу е разкъсана. Родителите на Пийч знаят как да купуват книги и да правят бебета, ала явно не са били особено добри в грижата за покупките и за произведенията си. Възпитаниците на „Браун“ пеят „Хей, Джуд“^[7] отново (колко оригинално!) и ти ми липсваш. Връщам скъсания Белоу на мястото му, когато ти и Пийч влизате в библиотеката. Замръзвам на място. Надявам се, че не съм загазил.

— Ние предположихме, че ще те намерим тук — смее се Пийч, все едно че вие двете сте ние, а аз съм си просто аз. — Бих ти дала някоя книга назаем, само че родителите ми са толкова собственически настроени към децата си.

— Няма никакъв проблем — казвам и всъщност никога не съм искал назаем никаква шибана книга. — Но благодаря.

Подаваш ми ръка и усещането е приятно и ти въздъхваш.

— Не е ли невероятно, Джо?

— Да — кимвам. — Мога да прекарам цяла година тук.

Пийч отново се намесва:

— Знаеш ли, понякога ми се струва, че колежът съсипа удоволствието ми от четенето.

— И при мен е така — казваш и ръката ти не е вече свързана с моята. — Джо, обзалагам се, че си прочел повече книги от тези тук в сравнение с мен.

Пийч одобрява:

— Добрият търговец трябва да познава стоката си, нали?

Мразя Пийч по-силно от Саре. Тя ме нарече търговец, а в дневната възпитаниците на „Браун“ си ръкопляскат, че знаят текста на „Хей, Джуд“, сякаш това не е една от най-популярните песни на света. Пийч киха и вади кърпичка от джоба си. Вероятно е алергична към мен и ти ме зарязваш и се спускаш към нея с любов.

— Да не си настинала?

— Предполагам, реагираш на праха тук — подхвърлям. — Навярно не си свикнала с него.

— Уместен коментар — отбелязваш и Пийч е замлъкнала, временно, докато ти ни водиш обратно на купона. Никога през живота не ми се е искало толкова много да си пийна и минаваме покрай възпитаниците на „Браун“, които се дерат на „Мила Вирджиния“^[8]. Получаваш есемес от Чана. Тя няма да дойде. Пийч е оскърбена.

— Знаеш ли, ако бях на мястото на Чана, и на мен щеше да ми е неудобно да се покажа тук. Има ли някой мъж в тази къща, с когото да не е спала? Прости невежеството ми, Джоузеф.

Мразя се, че съм толкова благодарен, задето ме е удостоила с вниманието си, и ти ми се усмихваш (урааа!) и Пийч ни избутва към трапезарията да поздравим някои от гостите. Има още високи тавани и още високи възпитаници на „Браун“, които си разменят любезности и разпускат на най-дългата маса, която съм виждал в живота си. Шмъркат кокаин от разноцветни чинии. А напитките… Те са в изобилие.

— С какво ще се тровиш, Джо? — настоява да разбере Пийч. — Бира?

— С водка — отговарям аз и се усмихвам, но не и тя.

— С лед?

— Само ако е на малки парченца — отвръщам.

Тя поглежда към мен, към теб, после обратно към мен и се кикоти.

— Прощавай?

— Натрошеният лед е по-добър за водка от кубчетата.

Това го научих от Бенджи. Пийч скръства ръце, а ти тършуваш в чантата си, вместо да кажеш нещо, и си толкова далече от мен и аз трябва да се справя, трябва да се отърва от нея и се пробвам:

— Какъвто и лед да имаш, ще стане.

— Много мило от твоя страна, Джоузеф. Миличка, ти какво ще искаш?

— Водка със сода.

— Бързо и лесно — казва Пийч и се маха.

Някакъв пич се появява с торбичка с кокаин, те му ръкопляскат и все повече възпитаници на „Браун“ се тълпят в трапезарията. Чувствам се като Бен Стилър в „Грийнбърг“, съвсем не на мястото си по един лош начин. Твърде много мъже са спали с теб. Разбирам го по погледите им, които преминават през теб; ти си като ресторант, в който е лесно да влезеш и да си поръчаш. И всички тези хора говорят. Непрекъснато:

Помниш ли онази пролетна ваканция на остров Търкс? Трябваше да слушаш Том Уейтс, когато беше трезвен. Помниш ли онзи пролетен уикенд, като те заключиха в „Пембрук“? Трябваше да слушаш Том Уейтс, когато беше напушен. Помниш ли онова ходене до гробището, когато правихме онзи излет и ядохме онези гъби? Трябва да дойдеш на Търкс с нас. Всички ходят там.

Аз не говоря този език и е голямо облекчение да получа напитката си. Пийч пристига с престорена усмивка.

— Е, Джоузеф, ледът достатъчно малък ли е за теб?

— Да, да, просто се бъзиках.

Тя ни премества в кухнята и това е най-голямата кухня, в която някога съм бил, и усилено се опитвам да не гледам наоколо така, сякаш е най-голямата кухня, в която някога съм бил. Като кухнята в онзи филм, където злият богаташ Майкъл Дъглас се опитва да организира убийството на Гуинет Полтроу, защото тя си пада по един беден актьор. Всичко е от неръждаема стомана или от мрамор и кухненският остров в центъра е с размерите на малък автомобил. Не си спомням дали беднякът получаваше Гуинет в края на филма, а това изглежда от огромно значение сега. Не мога да намеря място за погледа си. Или се вторачвам в Пийч, което не е добре, или се вторачвам в теб, още по-зле. Изпод „Таймс Бук Ривю“ стърчи един диск. Саундтракът на „Хана и нейните сестри“, слава богу.

— Добра музика, Пийчиз — отбелязвам. Не съм в състояние да контролирам гласа си, не и в стая, която е толкова шумна и с толкова много миризми, и тя ме поглежда, все едно съм просяк.

— Пийч — казва.

— Пийч — казваш и ти и понякога разбирам защо господин Муни се е отказал да се занимава с жени.

— Съжалявам.

— Значи си голям почитател, Джоузеф?

Взимам шибания й диск.

— Това е един от любимите ми филми. Той е неговият най-добър филм.

Пийч пренебрегва моята прокламация в полза на една от възпитаничките на „Браун“, която не е виждала цяла вечност. Не ми е забавно да те деля с всички тези хора и ти пиеш действително бързо, твърде бързо. Харесваш ли ме? Искаш ли да съм по-скоро като онези сплесканите в трапезарията, с мозъци, повредени от коката, с тениски с „Аркейд Файър“ и с високи скули? Това ли искаш? Господи, надявам се, че не, и стискам кутията с диска на „Хана“ толкова силно, че тя се напуква. Оставям я. Пийч я взима. Усмихваш ми се, ти наистина ме харесваш и аз изперквам.

— Аз също обичам „Хана“, Джоузеф — въздъхва Пийч. — Гледала съм го хиляда пъти.

— Аз съм го гледал милион пъти — отвръщам и защо ли изобщо се състезаваме?

Тя признава, че печеля, и те стрелва одобрително. Ти си щастлива, че богатите и бедните деца в крайна сметка могат да се разберат, и на мен почти ми се иска да се изплюя в острото лице на Пийч, за да докажа шибаната си правота. Би могла да се държи добре с мен от самото начало. Не беше нужно да ти причинява всичките тези притеснения. Но тя все още настоява да говорим за „Хана“.

— Най-добрият филм на Уди Алън — казва. — Всяка една сцена.

— Всяка една песен — додавам и посягам към диска. Пийч го стиска, сякаш аз съм ужасно опасен, и ние сме обратно в началото и ти отново докосваш ръката ми.

— Коя е любимата ти сцена, Джо?

— О, накрая. Сещаш се, когато Даян Уийст му казва, че е бременна — отвръщам. — Аз съм романтик и си го признавам.

Харесваш ми такава пийнала и как си се вторачила в мен. Пийч е отвратена.

— Шегуваш се, нали?

Тя ми се присмива, а ти вече не ме поглеждаш. Доста е язвителна тази Пийч. Няма никаква топлота, освен ако не броим малките косъмчета навсякъде по дългото й тяло.

— Джоузеф, не говориш сериозно.

— Напълно сериозен съм. Обожавам този кадър с тях двамата в огледалото. Начина, по който се целуват, когато тя му казва, че е бременна.

Но Пийч драска с изгладнелите си пръсти по току-що напуканата кутия на диска и клати глава. Ти ме докосваш лошо, сякаш искаш да спра, и певците от „Браун“ знаят текста на „Мили мой боже“^[9] и някой е изнамерил едно шибано дайре и някъде в главата ми се мержелее, че синът на Джордж Харисън е учил в „Браун“, и никак не ми е приятно да се сетя за това тъкмо в този момент.

— Е, Джоузеф, странно е, че спомена точно тази сцена, защото, нали знаеш, че Уди всъщност не я е искал — изнася ми лекция тя.

Уди.

— Това не може да е вярно.

— Вярно е. Такава е истината.

— Не се засягай, ама малко се съмнявам. Мисля, че щяха да му позволят да я махне, ако толкова е бил против.

— Дядо ми работеше в студията и казал на Уди, че иска щастлив край. И Уди, понеже си е Уди, възразил, но дядо ми, той бил шефът, нали разбираш? Шефът.

— Значи, дядо ти не е Дж. Д. Селинджър — подхвърлям аз, понеже ми се ще да я пратя на майната й, пронизва те с поглед и ти въздъхваш, а тя още не е приключила.

— Все едно — махва с ръка. — Странно е, че любимата ти сцена от филма е тъкмо онази, която той не е искал.

— Пийч — казва Бек. — Да ти се намира някаква клуб сода?

— Има един стек от домашната в хладилника — отговаря тя със самодоволна усмивка, пробожда ме с очи и знае точно какво, по дяволите, прави.

Вдигам чашата си.

— За дядо ти.

Не отвръща на наздравицата.

— За чудовището на Холивуд, който е наплескал сантиментални щастливи краища на всички филми, дето някога си гледал, и е отбягвал децата си като чумата, и със собствените си ръце е унищожил духа на някои от най-значимите картини на Америка? Не. Не, Джоузеф. Не би искал да вдигнеш тост за този човек.

Ти практически си допълзяла до огромния хладилник и се обзалагам, че си мислиш за Бенджи, и то не по начина, по който аз си мисля за него, и се появяваш с твоята чаша — сега червена, избрала си сок от червена боровинка, избрала си мен. И най-сетне ти я поправяш, казваш й, че съм Джо, не Джоузеф, и аз ти благодаря и вдигам чашата си още по-високо, защото вече мога да й дам това, което иска, след като ти си я поправила, след като си избрала моята страна.

— За теб, Пийч — изричам с почтителен глас, който обикновено пазя за сприхавите бабки. — За това, че ми разказа нови неща за любимия ми филм.

Поглежда те. Ти свиваш рамене, сякаш искаш да й кажеш да, той е толкова добър, и тя обръща очи към мен. Аз подслаждам момента.

— Съвсем сериозно, Пийч, бих могъл да човъркам мозъка ти с часове. Обичам Уди Алън.

Не отпива след тоста и въздъхва.

— Това е единственото хубаво нещо в колежа. Да седим по цяла нощ и да говорим за филми. На теб много би ти харесало, Джоузеф.

Вместо да я ударя в лицето, аз вдигам чашата си за следващ тост. Тя свежда поглед към лайняната си сангрия и те пита дали си казала на Чана, че някой си Ленард е тук. Отстъпваш настрани от мен, за да търсиш телефона си. Отново се извиняваш и Пийч ти прощава и това парти никога, ама никога няма да свърши. Твърде пийнала си, за да пуснеш есемес, и изръмжаваш объркано.

Пийч повдига едната си вежда, вероятно го е усвоила на някой от летните курсове по актьорско майсторство, на който родителите й са я изпратили с надеждата, че ще се превърне в Гуинет Полтроу, през същото лято, когато е овладяла до съвършенство изкуството на булимията и се е научила как да обижда хора като мен.

И след това те поглеждам и що да видя? Ти си гушнала телефона си и се усмихваш. Трябва да разбера какво те е завладяло и Пийч вече не съществува. Никой не съществува. Като заставам зад теб и надничам в телефона ти, зървам клип от „Хана и нейните сестри“, тази част, в която героят на Уди отива да гледа филм с братя Маркс. Значи, всичко си е струвало и аз слагам ръцете си на раменете ти. Гледаме остатъка от епизода заедно и Бог да благослови Граучо Маркс.

* * *

Щом се качваме в асансьора в края на нощта, която заплашва никога да не свърши, ти не чакаш вратите да се затворят. Откакто те хванах, че гледаш моята „Хана“, искаше да си по-близо до мен. И ето че сега си. Още не съм натиснал копчето и пускаш чантата си на пода. Придърпваш лицето ми към своето и го задържаш. Спираш за момент. Ти ме подлудяваш и тогава… И тогава… Твоите устни са направени за моите, Бек. Заради теб имам устни, заради теб имам сърце. Ти ме целуваш, когато хората все още могат да ни видят, когато ние все още можем да чуем Боби Шорт — Отново съм влюбен и обичам, обичам, обичам^[10], накара Пийч да пусне саундтрака на „Хана и нейните сестри“, защото изпитваш желание да знаеш каквото аз знам и да слушаш това, което аз обичам да слушам. Езикът ти е с вкус на боровинки, не на клуб сода, във всеки случай не и сега. Щом вратите на асансьора се затварят и оставаме сами, започваш да се отдръпваш. Но аз дърпам косата ти и ние се озоваваме лице в лице. Знам как да те накарам да искаш още. И го правя.