Каролайн Кепнес
Ти (13)

13

Прецаках всичко. В деня след срещата ни ти оставих гласово съобщение с предложение да те заведа на един филм в киноцентъра „Анджелика“. Такъв шибан аматьор съм. Ти ми отговори с есемес два часа по-късно:

Гледала съм го вече и всъщност имам малко махмурлук и много за писане. Но ще се видим скоро!

Истината е, че не беше гледала този филм, нямаше махмурлук, нито пък нещо за писане, освен ако под „писане“ не се разбира да пращаш имейли на приятелките си за Бенджи.

За шибания Бенджи.

Поглеждам телефона си и са минали петнайсет часа и два дълги дни, откакто се целунахме. Каза на Чана и Лин, че не си „готова“ за мен, защото „Бенджи е все още в мислите ми“. Не мога да убия Бенджи, докато ти самата не го убиеш, и се мъча да запазя спокойствие. Прекарах два дни, продавайки книги, грижейки се за Бенджи и спомняйки си за нашата целувка, нашата целувка. Ти ме описа на Лин и Чана:

Джо е наистина емоционален. Не знам, той може би е… Както и да е, смятате ли, момичета, че трябва да пиша на Бенджи?

Твоето може би ме нарани повече, отколкото Бенджи, и в целувката ни нямаше никакво може би. Аз печеля всеки път, когато се връщам към това в мислите си: Ти харесваш косата ми. Така каза в таксито. Ти ме сграбчи, Бек. Ние не бяхме пияни. Ти ме намираш за емоционален и това е комплимент. Действително е. Опитвам се да бъда спокоен. Не ще достигна определен статус, докато нямаш честта да приемеш кура ми. Но тази сутрин се събудих с този туит от теб:

От днес нататък никакво ходене в ИКЕА. „отлагане-счупенолегло“

Изритах една от пишещите си машини. Как можеш да изпратиш „счупенолегло“ на целия свят, когато знаеш, че ще го видя? Възнамеряваш да ме подлудиш ли? Чана ти писа веднага:

Счупено легло? Какво, по дяволите, е станало?

Ти й отговори:

Не е счупено, просто е старо и скърца. Предположих, че е по-вероятно някой пич да ми помогне, ако е счупено, нали? Ти би ли искала да ми помогнеш, ако ти сготвя вечеря или направя нещо друго за теб?

Чана не отвърна. Ти писа на няколко пичове от сайта за обяви, които сглобяват мебели срещу заплащане:

Поправяте ли мебели на ИКЕА и можете ли след това да ги върнете обратно в Ню Йорк, или само сглобявате на място?

След като установи, че дърводелците не са роби, в крайна сметка реши да се обърнеш към мен:

Харесваш ли ИКЕА? Познай за какво става дума.

Не е необходимо да казвам, че не харесвам ИКЕА. Ала, естествено, ти отговорих:

Обожавам този магазин. Ходя там всеки ден. Защо?

Не е никак романтично и си е среща посред бял ден, но разбирам, че увлечението ти по мен е толкова емоционално, та ти е нужно да си на безопасно разстояние. Затова ми отговаряш:

Искаш ли да се разходиш с мен на корабчето? Ще има и кюфтета.

* * *

„Кюфтета“ е дума, лишена от сексуален заряд, а корабчето всъщност е ферибот, който отива до ИКЕА. Пазаруването на мебели представлява неблагодарна задача, ти обаче промърмори „харесваш ми“ около хиляда пъти в таксито след партито на Пийч и тези промърморвания бият всичко друго, което бълваш към приятелите си в Туитър. Пиша ти:

Не ми трябват кюфтета, но ще дойда на корабчето с теб.

Така че този следобед ти и аз ще прескочим до ИКЕА, където няма никакъв шанс да правим секс. Ясно ми е как действате вие, момичетата, и знам правилото за трите срещи и всичките подобни глупости. Но също така съзнавам, че между нас има едно по-голямо препятствие — Бенджи. След като ме покани в ИКЕА, ти прати имейли на Лин и Чана и им каза да следят Туитъра на Бенджи:

Това почва да ме плаши. Загрижена съм за него.

Очевидно не се справям добре с туитовете на Бенджи. Те би трябвало да те отблъснат, а на теб все още ти пука. Лин и Чана те съветват да спреш:

Лин:

Бек… не е фатално да те зарежат. Случва се.

Чана:

Сигурна съм, че е на яхта на Сейнт Бартс с някоя курва от артистичните среди, на която разправя колко се безпокои за теб. Честно казано, Бек, караш ме да си мисля, че Пийч е права. А е ужасно човек да си помисли, че Пийч може да е права. Във всеки случай ти трябва. Да. Го. Забравиш.

Така е, но ти обичаш силно и моя е вината, че си толкова объркана, и обещавам да се справям по-добре с туитовете. Ти заслужаваш да прекъснеш връзката с Бенджи. И няма как наистина да хлътнеш по мен, ако се тревожиш за него.

И аз имам сърце също като теб, тъй че започвам да действам с размах. Набавям някои от любимите неща на принцеса Бенджи: веганско бурито, соево лате, кутия фалшив сладолед и „Ню Йорк Обзървър“. Реагира добре, с благодарност, и поглъща като животно буритото и скърби за загубата на Лу Рийд.

— Той е причината да направя толкова много добри и толкова много лоши неща.

— Коя е любимата ти песен?

— Всичките са еднакво жизнени, Джо — започва да ми чете лекция. — Не можеш просто да разделиш въздействието на даден творец върху културата, като цитираш определени песни или текстове. И не става дума кои са любимите. Става дума за стойността на цялостното творчество.

Това е типично за Бенджи и аз вече съм готов да изпратя поредния му туит, докато ближе капака на кутията от сладоледа. Той е вечно ненаситен. В него има празнота, която никога не може да бъде запълнена, празнота, която умело се е маскирала в началното училище, където липсата на воля се нарича творчески потенциал. Изключвам го и пускам туит вместо него:

Изпуших до филтъра, изгризах до кокала. „имаммарихуана имамметадон нищичкосинямам почивайвмирЛуРийд“

Натискам ТУИТ. Твърде тихо е. Поглеждам в клетката и, мамка му, Бенджи е докопал дрогата си, докато аз бях заровил глава в телефона му. Пакетчетата са на пода до картата му. Провиквам се:

— Бенджи!

Нищо. Това не беше част от плана ми. Приближавам се. Извиквам отново, ала той не помръдва. По горната му устна има прах и дрогата никога не е изглеждала толкова лишена от блясък. Знаех, че понякога опъва по някоя магистралка. Но не обръщах внимание, защото мразя наркотиците. Никога не съм взимал дрога. Дали това е наказанието ми, че не съм се дрогирал? Иска ми се да можех да направя снимка и да ти я пратя, да видиш в какво се превръща Бенджи, ала няма как. Най-сетне той идва в съзнание и аз съм толкова облекчен, че е жив, та бих могъл да го убия, което звучи като клише, и размахвам юмрук.

— Добре — продумва и потрепва. — Бенджи свърши. Убий Бенджи.

— Стига с драмите — казвам му. — Не съм в настроение.

И наистина не съм. Не е като да изпитваш наслада, че ще приспиш някого, дори ако на същия този някой толкова много му липсват кураж и въображение, че му е нужно да се натъпче с дрога точно в момента, когато би трябвало да се бори за живота си.

— Уби ли ме вече?

— Яж си шибания сладолед.

— Не е сладолед — смее се той. — А продукт без мляко.

Изръмжавам:

— Млъквай и яж!

Той се смее и това се нарича пляскане, понеже искам да го плесна, както маха с ръце насам-натам. Облизва кутията от не-сладоледа, такъв е боклук. Това ли нещо обичаш, Бек? Взима броя на „Обзървър“ и се опитва да го скъса на две, но е твърде замаян и краката му се преплитат.

— Сядай, Бенджи.

— Уби ли ме вече?

Той е зомби и е парализиран и отново проговаря:

— Джо, човече. Хайде. Нали не смяташ, че е смешно? Това момиче ме преследва от сто години и виж ме докъде съм стигнал. Мъртъв! Защото ти преследваш нея!

— Никой никого не преследва.

— С изключение на теб, Джо — срязва ме той. — Знаеш ли, тук нямам какво друго да правя, освен да мисля. И разбрах. Ти не си се озовал случайно в метрото през онази нощ. И, честно казано, ако я желаеш толкова силно, ако наистина не искаш да ми повярваш, че тя е луда, добре.

— Добре.

Изохква, за пореден път, и е типично за хора като Бенджи да те обвиняват, че си преследвачка. Слушам разни тъпаци из целия град как се хвалят, че са „преследвани“ от момичета, и това е такъв майтап, нали, Бек? Сякаш който и да е мъж изобщо може да се разтревожи от твоя интерес, а какво остава да се почувства застрашен. Преследвачка, каква тъпотия. Каква инфантилност. Понечвам да си тръгна. Но той се провиква:

— Чакай.

Пропълзява до решетките и хвърля на пода пластмасовата карта ключ от торбичката с дрога.

— Вземи я.

— Защо?

— Тя е от едно шкафче за съхранение на вещи — казва. — Аз съм клептоман, Джо.

— Имам си работа за вършене.

— Тази карта отваря шкафчето — отчаяно обяснява той. — Адресът е на обратната страна. И никой не знае за него. Аз съм Стивън Крейн.

— Ти не си Стивън Крейн.

— Стивън Крейн съм за човека, от когото наех шкафчето — усмихва се под влиянието на шибания хероин. — „Червеният знак на храбростта“. Това е единствената книга от списъка, която съм прочел.

Разбира се, че е единствената книга, дето е прочел. Типове като Бенджи си пишат домашните в средното училище, за да не им се налага да се опитват отново.

— Вземи всичко, което е там, Джо. Продай го. Остави го в заложна къща. Направи го. — Той хленчи и мога да си го представя в „Дисниленд“ как изпада в ярост от жегата. — Моля те, Джо. Има страшно много неща там, Джо. Започнах да крада от съвсем малък. Питай родителите ми. Здрасти, мамо.

Той кимва и по-добре да не умира. Пука ми за него, понеже на теб ти пука, и искам да умре достойно, когато му дойде времето. Не искам да умре надрусан, с напикани панталони и да осере навсякъде. Има още две пакетчета, които изскочиха от блейзъра му, и трябва да отида и да ги прибера, за да не вземе свръхдоза, докато сме в ИКЕА. Отново започва да пее и цветните момичета тръгват, ду ду ду^[1]. Удрям с мачетето си по клетката.

— Спри!

— Джо Джо е ядосан.

Лигите му текат и думите му са като разтопено масло, като мозъка му.

Пращаш ми есемес:

Скоро ли ще си готов?

Не знам какво да ти отговоря, а той ме гледа развеселен.

— Тя не си струва.

Пиша ти:

Трябва ми около час, имаме доста работа.

Бенджи вади една електронна цигара от шибания си блейзър и си свирка и някак си аз се чувствам затворен в клетка.

— Тя е луда, Джо.

Казвам му, че е надрусан, но гласът ми е слаб. Дърпа здраво от тази фалшива цигара, пристрастен е до мозъка на костите си. Сега той е разказвачът, а аз съм слушател, и мога да забия мачетето в крака си и нищо няма да се промени.

— Искаш ли да ти кажа за Бек? — пита и не изчаква да отвърна „да“. — Ще ти разкажа за Бек. Единственото, от което има нужда, са пари. Някой богат пич, който и да е, няма значение. Когато бях последна година в колежа, дойде у нас и се престори на домашна прислужница. Знаех, че не е, очевидно беше, но я пуснах да влезе. И не съм я карал да ми смуче кура, Джо. Също както и да ми чисти тоалетната. Тя обаче го направи.

— Ти си надрусан — повтарям, ала не звуча особено убедително, гласът ми е жалък.

Той се кикоти.

— Мамка му, разбира се, Джо. Надрусан съм.

Опитвам се да изтрия образа ти как лапаш кура му, но не мога.

— Ако я интересуват само парите, защо толкова много иска да излезем заедно днес?

— Днес? — Отново се смее. Заеби. — Това е играно, Джо. Няма да ти подари нощта.

Бенджи е като птичка, рееща се в клетката, и господин Муни не беше прав. Птичката, която си мисли, че лети, наистина е щастлива. Той те мрази, ти го обичаш и нищо не е както трябва. Аз стоя прав, а не би следвало, докато шибанякът все още си лежи по гръб.

— Днес ще се срещнем, за да ходим в ИКЕА да й вземем ново легло — казвам и го заебавам веднъж завинаги.

Той се втренчва в мен. Нищо. Но след това се сгърчва като куче на слънце и се разсмива.

— Тя постъпи с мен по същия начин, язди кура ми цяла нощ. След което започна да говори за тъпата шибана червена дървена лъжица и се опита да ме заведе в ИКЕА.

Не знам за никаква тъпа червена дървена лъжица, а ти ми пращаш есемес:

Ще се видим след по-малко от час.

Не си яздила кура ми цяла нощ, а Бенджи те имитира: Заведи ме в ИКЕЕЕЕЕААА, Бенджи. Хубавичко, ако обичаш, с червени дървени лъжици отгоре. Той се смее и пъшка и вече не те имитира.

— Ако толкова иска да я пляскат с дървена лъжица, защо просто не си намери някой изрод в интернет, не е ли така?

Без значение какво правя или колко много се старая, винаги ще се окажа хванат в капан от някакъв тип, който има повече, който знае повече. Няма да го оставя да спечели. Отключвам клетката и той се опитва да избяга. Сритвам го в ъгъла като куче, каквото всъщност е, събирам останалата му дрога от пода и я пускам в тоалетната. Благодаря му за боклуците в шкафчето, разкрещява се и вече се чувствам по-добре. Не бях прав. Владея положението. Той може да има червената дървена лъжица, но аз имам ключа.