Каролайн Кепнес
Ти (5)

5

Ние тримата чакаме на метростанцията „Грийнпойнт Авеню“ в 2:45 сутринта и искам да завържа връзките на обувките ти. Те са развързани. А ти си твърде пияна, че да стоиш толкова близо до релсите. Облегнала си се на зеления стълб, краката ти са изпънати, така че стъпалата ти са точно в жълтата предупредителна зона на ръба на перона. Стълбът има четири страни, но трябваше да се опреш тъкмо на тази към релсите. Защо?

Аз съм тук, за да те пазя. Единственият, освен нас двамата в тая дупка е един бездомник. Той е от друга планета, седнал е на пейката и си пее: Локомотив, локомотив номер 9, от бързия влак за Ню Йорк, ако мойто влакче излезе от релсите, ти вземи го, ти вземи го, ти вземи го^[1].

Той пее тази част от песента равномерно, на висок глас, а главата ти е заровена в телефона и не можеш едновременно да натискаш бутоните, да стоиш и да слушаш музикалното му издевателство. Продължаваш да се плъзгаш, обувките ти са стари, без грайфери, а аз продължавам да треперя и започва да ми става досадно. Мястото ни не е в тази дупка, същинско минно поле от празни консервени кутии, опаковки и ненужни никому, дори и на пеещия бездомен пич, неща. Децата, с които си играла като малка, в крайна сметка сега пътуват по линията между Бруклин и Куинс, сякаш това е доказателство, че са обикновени, че са „реални“. Но онова, което приятелите ти така и не разбират, е, че линията между Бруклин и Куинс си беше по-добре без тях и без техните кутии с бира „Милър Хайлайф“, и без тяхното повръщано с миризма на сок от туршия.

Краката ти се плъзгат. Отново.

Изпускаш телефона си и той пада в жълтата зона. Имаш късмет, че не падна на релсите, а мен ме побиват тръпки и искам да те грабна и да те заведа от другата страна на този стълб. Твърде близо си до релсите, Бек, и имаш късмет, че съм тук, защото, ако паднеш или ако те проследи някой психар, някой самотен изнасилвач, ти няма да можеш да направиш абсолютно нищо. Прекалено пияна си. Връзките на малките ти маратонки са твърде дълги, твърде хлабави и нападателят ще те притисне на земята или до онзи стълб и ще разкъса тези вече скъсани чорапогащи и тези памучни бикини от „Викторияс Сикрет“ и ще запуши розовата ти уста с мазната си ръка. Няма да можеш да сториш нищо и животът ти след това никога вече не ще бъде същият. Ще живееш в страх от метрото, ще хукнеш обратно към Нантъкет, ще избягваш раздела „Неангажиращи срещи“ на сайта с обявите, ще се тестваш за полово предавани болести всеки месец в продължение на година, може би даже две.

Междувременно бездомният пич не спира да си припява локомотив, локомотив и вече успя да се изпикае два пъти, без изобщо да си направи труда да стане. Той седи в пикнята си и ако някой психар те беше проследил до тук, за да завърши онова, което ти започна с тези скъсани чорапогащи, този пич просто щеше да продължи да пее и да пикае, да пикае и да пее.

Плъзгаш се.

Отново.

Присвиваш очи по посока на бездомника и промърморваш нещо, но той е от друга планета, Бек. И не е негова вината, че си се пропиляла.

Споменах ли каква късметлийка си, че ме имаш? Наистина си късметлийка. Аз съм от Бед-Стай по рождение, трезвен, съсредоточен и много наясно с местонахождението си, както и с твоето. Аз съм покровител.

А тъпото е, че ако някой ни види тримата, ще си помисли, че съм ненормален, само защото те проследих до тук. И това е проблемът с този свят и с жените в него.

Разбираш ли, Елиът в „Хана“ стигна с измама до балдъзата си и ще кажеш, че е романтично, но ако знаеше през какво преминах, за да вляза в дома ти, ако знаеше, че си прецаках гърба, мъчейки се да те опозная, отвътре и отвън, ти сигурно би ме осъдила за всичко това. В един момент светът вече не е влюбен в любовта и изобщо не се съмнявам какво правиш с този телефон. Опитваш се да се обадиш на Бенджи, онова копеле с клуб содата и с твърде многото коса, срещите с когото не са неангажиращи, поне що се отнася до теб. Търсиш го. Желаеш го. Ала това ще отмине.

Телефонът е част от проблема. На тоя шибан телефон имаш опцията, която ти дава възможност да разбереш кога съобщенията ти са прочетени и пренебрегнати. А Бенджи те игнорира тотално. Влага повече страст да те издуха, отколкото да е в теб. Ти това ли искаш? Стискаш телефона си. Твоя телефон. Остави го на мира този телефон, Бек. Той ще те изтощи, ще погуби гласа ти, ще осакати пръстите ти.

Майната му на телефона.

Иде ми да го запратя на релсите и да те държа, докато чакаме влакът да го смачка. Има причина да е напукан и не е случайно, че го остави в кошницата си в книжарницата онзи ден. Дълбоко в себе си знаеш, че ти е по-добре без него. Нищо хубаво няма да дойде от този телефон. Не виждаш ли? Виждаш. Иначе щеше да се отнасяш добре с него. Щеше да му сложиш калъфче, преди да се напука. Нямаше да стоиш така, да бърникаш в него и да му позволяваш да диктува живота ти. Наистина ми се ще да го хвърлиш на релсите и да не си онлайн и да обърнеш глава към мен, да ме погледнеш и да кажеш: „Не се ли познаваме отнякъде?“. И аз ще се включа в играта, ще си говорим и нашата песен ще бъде локомотив, локомотив номер 9, от бързия влак за Ню Йорк, ако мойто влакче излезе от релсите…

— Може ли да спреш да пееш, ако обичаш? — изръмжаваш ти, но пичът дори не те чува от пеене и пикаене, от пикаене и пеене. Отвръщаш глава твърде рязко и, мамка му, не бива да се облягаш точно така, а го правиш.

Всичко става толкова бързо.

Протягаш ръце, само че си нестабилна. Изпускаш телефона си, втурваш се да го хванеш и стъпваш накриво — „Ааах!“ — подхлъзваш се и се спъваш в тези проклети връзки на маратонките. Някак си успяваш да паднеш по неправилния начин и се претъркулваш през жълтата предупредителна зона към зоната на истинската опасност. Ти викаш. Това е най-бързото най-бавно падане, което някога съм виждал, вече си почти на релсите, не спираш да пищиш, а оня не престава да пее локомотив, локомотив номер 9. Това не е подходящият саундтрак за онова, което трябва да направя сега, за болния ми гръб и за всичко останало. Притичвам през перона и те поглеждам.

— Помощ!

— Не се бой, ще ти помогна. Дай ми ръката си.

Но ти само изкрещяваш отново и изглеждаш като онова момиче в кладенеца в „Мълчанието на агнетата“. Няма нужда да си толкова изплашена, защото аз съм тук, предлагам ти ръката си, готов съм да те изтегля. Ти трепериш и се взираш в тунела и главата ти се изпълва със страх, а единственото, което трябва да направиш, е да хванеш ръката ми.

— Господи, Господи, щях да умра.

— Не гледай натам, просто ме погледни.

— Ще умра.

Пристъпваш напред и очевидно съвсем нищо не разбираш от релси.

— Не мърдай, от половината от нещата долу може да те удари ток.

— Какво?

Зъбите ти тракат и продължаваш да крещиш.

— Няма да умреш. Хвани ме за ръката.

— Оня ме подлудява — казваш и запушваш ушите си, понеже не искаш да чуеш пак ако мойто влакче излезе от релсите. — Заради това пеене паднах.

— Опитвам се да ти помогна — настоявам аз и очите ти изскачат. Поглеждаш към тунела и после нагоре, право в очите ми.

— Чувам влак.

— Не може да е влак, щеше да го усетиш.

— Ще умра. — Ти си отчаяна.

— Хвани ме за ръката!

Бездомникът си тананика тихо, все едно че му досаждаме и трябва да ни надпее: ти вземи го, ти вземи го, ти вземи го, и ти запушваш ушите си и крещиш.

Започвам да ставам нетърпелив, някой локомотив все пак ще дойде по тези релси. Защо трябва да се запъваш толкова?

— Искаш да умреш ли? Ако останеш долу, ще те сгазят. Хвани ме за ръката!

Поглеждаш нагоре и сега мога да видя част от теб, съвсем нова за мен, част от теб, която иска да умре. Не мисля, че някога си била обичана истински. Ти не казваш нищо, аз не казвам нищо и ние двамата знаем, че ме подлагаш на изпитание, подлагаш целия свят на изпитание. Ти не слезе от сцената тази вечер, преди последните аплодисменти да спрат, не си завърза връзките и сега обвиняваш света за това, че се спъна.

Ти вземи го, ти вземи го, ти вземи го! Локомотив, локомотив номер 9.

— Добре — кимвам и протягам ръце с дланите нагоре. — Ела, ще ти помогна.

Сякаш искаш да се боричкаме. Не ми е лесно да те спася, но аз съм търпелив. Обвиваш ръце около раменете ми и в крайна сметка ми позволяваш да те спася. Повдигам те с развързаните ти маратонки, изтеглям те в жълтата опасна зона и след това в мръсната сива безопасна зона. Ти трепериш и коленете ти са притиснати към гърдите ти. Сега вече заставаш до онази страна на зеления стълб, която гледа навътре, там е безопасното място да стоиш и да чакаш.

Все още не си завързваш връзките и тракаш със зъби повече от всякога. Примъквам се по-близо до теб и посочвам към твоите безполезни, плоски, неатлетични маратонки.

— Имаш ли нещо против? — питам аз и ти кимваш.

Завързвам здраво връзките на двоен възел, както братовчед ми ме беше научил преди хиляда години. В този миг чуваме звука от приближаващия се влак, но зъбите ти вече не тракат и не изглеждаш толкова уплашена. Не е нужно да ти казвам, че ти спасих живота. Мога да установя по погледа ти и по твоята лъщяща, мръсна кожа, че го знаеш. Няма да се качим на влака, когато вратите се отворят. Това е сигурно.