Каролайн Кепнес
Ти (45)

45

Не знам какво беше сложила в тиквения пай, а ти се смееш и ми казваш, че просто си взела готово тесто. Но този пай, както и халатите промениха нещо в нас. На следващата сутрин те събуждам с целувка и ме прегръщаш. Цялата сияеш.

— Помниш ли, когато ти изпекох пай?

— Помня, когато ти изпекох пай — отвръщам аз и на теб ти харесва как те имитирам. Целуваш ме и сме отдадени един на друг, ти си пълна с нови идеи какво да правя с ръцете си. Обичам те такава несрамежлива. Обичам да ми казваш какво искаш. Въображението ти трябва да бъде опаковано, съхранено и изучавано. Никога не си била толкова секси и изобретателна. Краката ти са вплетени в моите, невероятен синхрон, невероятно чукане и най-накрая се отпускаме.

— Страхотно — възкликвам.

— Да — изричаш и се гушкаш в мен.

Питаш ме дали искам пай, а аз те питам къде си се научила да се чукаш така. Ти се изчервяваш. Срамежлива си. Перфектна си. Нахлузваш тениска през главата си и когато почти си стигнала до вратата на спалнята, се стрелваш към мен и ме обсипваш с целувки.

Аз съм най-щастливият човек на света и докато слагаш пая в микровълновата, изчиствам историята на търсенето в телефона си. Никога не би ровила в него, ти уважаваш личното ми пространство и ми вярваш. Но не искам телефонът ми да е изцапан с Ейми Адам или с Ейми Адамс, или с което и да е друго момиче на света. Ти си припяваш и извикваш от кухнята:

— Все забравям да ти кажа. Започнах един от разказите в „Там тече река“.

Значи, четеш книгите, които ти подарих. Толкова ми харесва да те слушам как си тананикаш в кухнята ми, че нямам търпение да се върнеш. Ставам от леглото, все още гол. Отивам в кухнята, повдигам те, слагам те на плота, разтварям краката ти и нищо не може да те спре да се наслаждаваш на уменията на езика и на устните ми, нито шумът от улицата, нито бръмченето на микровълновата, нито караницата на съседите отгоре, нито звуковият сигнал на фурната. Когато си в устата ми, ти си моя и само моя. Никога през живота си не си свършвала така силно; знам го, усещам го. Нещо свирепо и далечно вътре в теб най-сетне ме допусна. Галиш ушите ми с пръсти и ми благодариш. Свалям те от плота и сядаме на дивана с нашия пай и с „Там тече река“. Прочиташ ми едно изречение, което ти е харесало, а аз те прекъсвам:

— Искаш ли да останеш тук и довечера?

Колебаеш се, но само за секунда. И след това се усмихваш:

— Разбира се.

Взимаме си душ заедно, зад завесата с полицейската жълта лента, измивам косата ти, ти ме целуваш по гърдите. Обличаме се заедно и бъдещето е сега, тук.

— Хей, Бек.

— Хей, Джо.

— Какво ще кажеш да се преместиш да живееш при мен?

Усмихваш ми се. Спираш да закопчаваш копринената си блуза, прекосяваш стаята, а слънцето те следва, защото цветето, ти, обръща листенца към слънцето. Взираш се в мен, целувам те и прошепваш:

— Това е едва първата година на магистратурата ми, Джо. Нека да защитя, трябва да се концентрирам.

Не е точно отговорът, който очаквах, ала все пак ме устройва. Приключваме с обличането, отиваме в кухнята ми и ако Карън Минти беше тук, щеше да знае как да ни направи сандвичи с яйца, само че ако Карън Минти беше тук, нямаше да имам теб. Напъхваш се в палтото си. Казвам ти, че разбирам, че още не си готова да се преместиш, но че винаги би могла да си донесеш лаптопа и да пишеш при мен.

Ти си развълнувана. Прегръщаш ме.

— Много мило, Джо. Лаптопът ми обаче е стар, обемист и тежък.

— Иска ми се да можех да ти купя нов — подхвърлям аз. — Някой „Макбук Еър“ например.

— Не е нужно да ми купуваш нищо — казваш. Ти не си алчна, доволна си от това, което имаш. — А и тези „Макбук Еър“ са ужасно скъпи, Джо. Пък и наистина последното нещо на света, дето бих желала да правя, когато съм тук, е да пиша. Така че старият ми обемист лаптоп все още може да ми върши добра работа.

Целувам те. Знам, че обичаш да си тръгваш сама. Обръщаш се и ми пращаш въздушна целувка. Даже две. Отпускам се на дивана и се захващам с лаптопа. Разглеждам различни модели „Макбук Еър“ и колежански курсове. Трябва да приема реалността. Ти си писателка. Това е животът ти. Аз си харесвам книжарницата, но бизнесът никога няма да е отново онова, което беше. Искам да ти купя „Макбук Еър“ и съм погълнат от идеята. Пиша ти имейл. Чувствам те все по-близка.

Не стана ли вече време да се върнеш?

Ти не ми отговаряш, ала сега това не ме притеснява и не ме плаши. Познавам те достатъчно добре. Знам, че в момента нахвърляш мисли и хрумвания в бележника на телефона си. Знам, че не ме пренебрегваш. Ти пишеш, защото си вдъхновена, защото си доволна, пишеш заради мен.

* * *

Денят в книжарницата се точи бавно и това напълно ме устройва. Трябва да планирам, да посея. Регистрирам се в раздела с въпроси и отговори относно задочното обучение на сайта на Университета на Ню Йорк. Не знам какво бих желал да следвам — книгознание? бизнес? — но искам да работя усърдно за теб, за нас. Обаждам се в „Бемелманс“ и правя резервация за двама за другата седмица. Може би не си даваш сметка, ала минаха почти шест месеца от първата ни среща и аз съм готов направо да се разоря. Ще започнем от тук. Ще наредя маса в клетката и ще вечеряме на свещи. Ще се чукаме и после ще ти подаря рокля, която току-що купих онлайн от „Викторияс Сикрет“. Продължават да ти пращат имейли с напомняния какво си сложила в онлайн кошницата и още не си купила и можах да намеря тази рокля. Много е секси, показвала си я на Чана и на Лин и те също смятат, че е секси.

Чана:

Вземи си я. Защо не?

Лин:

Само да не е в червено. И си обувай чорапогащи.

Чана:

Майтапиш ли се? Целият смисъл на предизвикателната рокля е да бъде предизвикателна.

Ти:

Момичета, успокойте се. Знам, че никога няма да мога да си я позволя.

Но ти можеш и ще си я позволиш. Роклята трябва да дойде утре. Ще ми бъде трудно да я скрия от теб и да чакам, защото знам колко великолепно ще изглеждаш в нея, Бек. Ако обаче си твърде срамежлива, за да я облечеш, когато тръгнем за „Бемелманс“, ще те разбера, естествено.

От „ФедЕкс“ пристигат и носят нова книга на Джеймс Патерсън, утре ще е пълно с клиенти, които ще искат да си я купят. Има и нещо дребно за мен. Почти съм забравил, че поръчах диск с „Перфектният ритъм“, ти си свалила филма на лаптопа си, ала защо да не притежаваш онова, което обичаш, толкова е просто. Би трябвало да изчакам деня, в който ще отбележим нашите шест месеца, и тогава да ти го дам, но пък ти ще дойдеш довечера, а и снощи ми направи разкошен пай. Няма начин да чакам, слагам диска в чантата си и отварям кашона с новия роман на Патерсън. Пускам музика, този път съм в настроение за песните на Етън и може би това значи, че съм щастлив. Пренареждам книгите в сектора за популярна литература, за да освободя място за Патерсън, точно както ще освободя място за теб, когато се пренесеш при мен. Щастлив съм, Бек, изпълнен съм с живителна енергия и току-що ми хрумна още една идея за нашия празник! Преди „Бемелманс“ ще минем през „Мейсис“ и ще отидем в нашата пробна. Няма да повярваш какви неща съм приготвил за теб и може би след „Бемелманс“ ще се отбием в студио за татуировки и ще си направим татуировки, които само ние ще можем да виждаме. Всичковръзка би изглеждало много секси, изписано с малки черни букви високо горе на вътрешната страна на бедрото ти, и е най-добре да се успокоя или ще се наложи да окача табела и да се усамотя за пет минути в клетката.

Свечерява се и не мога да повярвам, че е дошло време да затварям. Сетивата ми са изострени; сега ти ме караш да се чувствам така, не шибаният Ники с неговата психоанализа. Минавам по тези улици всеки ден, но днес те изглеждат различно, прясно измити, въпреки че не са; чистят ги във вторник, а днес е петък. Пълно е с тийнейджъри, които правят планове за уикенда. В гимназията бях самотен, ала ето че вече не съм. Не мога да устоя и ти пращам есемес:

Прибирам се след малко.

Отговаряш ми веднага:

ОК.

И даже страховитото ОК не ме притеснява. Няма за какво да се тревожа. Никога не съм се чувствал толкова спокоен, както сега, в метрото, по пътя към вкъщи, към теб. Не бързам, докато вървя по улицата. Ще ми се животът да тече бавно, защото искам да те приема с цялото си сърце, да те приветствам с цялото си сърце, да те чукам с цялото си сърце и да ми липсваш до дъното на сърцето ми. Няма как да не се усмихна, звуча като поздравителна картичка, ала заслужавам това, теб, радостта.

През целия си живот не съм се чувствал уютно, през целия си живот съм се чудил защо другите хора успяват да се уредят с работа, семейство, приятели. Всяка година баща ми носеше коледно дърво у дома, а майка ми се ядосваше и го тръсваше на тротоара. И всички в училище знаеха, че ние сме онези откачалки, дето изхвърлят коледното си дърво преди празника. Правех си планове и за Ханука, но тогава баща ми се развикваше на майка ми: Та ти дори нямаш менора^[1]! Откога си такава еврейка? Преживях зими без подаръци в червено и зелено или в синьо и сребристо. Имало е и Дни на благодарността без пуйка, понеже баща ми предпочиташе телешко. Чаках достатъчно, Бек. Стигам до козирката пред входа. Чакането свърши. Отключвам вратата и ключът заяжда, нали ти дадох моя, а резервният е малко ръждясал. Отварям пощенската кутия — само сметки и ваучери за Дж. Голдбърг, обичайното. Изкачвам се по стълбите и си спомням как се чувствах, когато те водеха към Карън Минти. И на всяко стъпало си мисля за нещо, което обичам в теб, и си съчинявам домашното, въпреки че вече не ми е нужна терапия.

1. Бек няма предразсъдъци по отношение на произхода и образованието ми и знае, че не е необходимо да си ходил в колеж, за да си умен.

2. Бек ме обича по свой начин, с четка за зъби, с халат.

3. Бек не се страхува да ми каже колко много обича да бъде с мен.

4. Бек е щастлива, когато се събужда до мен.

5. Бек не може да готви, но и аз не мога. Тя твърди, че това е добре, защото значи, че ще се учим заедно.

6. Бек потърси „солипсистичен“ в речника онази сутрин. И сега речникът й е белязан с всякакви думи, които са излезли от устата ми и са навлезли в нейния свят.

7. Когато свършва, Бек се прилепва до мен с цялото си тяло. Циците й откликват, щом ги докосна. Отклик. Цялото й тяло откликва.

8. Бек има способността искрено да се радва за другите. Гордее се, че събра Етън и Блайд. Тя е сладка.

9. Бек помни всичко, което съм казал, или нищо, и е добре и едното, и другото. Понякога признава, че е толкова луда по мен, та оглушава, като говоря.

Не мога да чакам повече. Искам те сега и взимам на бегом последните няколко стъпала, отварям вратата и съм твърд като скала. Извадил съм диска с „Перфектният ритъм“ от чантата си, ала това няма значение. Нищо няма значение. Гобленът, който прикриваше дупката в стената, е на пода. И ти ме поглеждаш със съвсем различни очи. В ръцете си държиш едни от бикините си. Трепериш от страх, сякаш съм филм на ужасите или ротвайлер, или писмо с фатален отказ, а аз не съм нищо такова. Пристъпвам към теб.

— Бек — осмелявам се.

— Не — казваш ти. — Не.