Каролайн Кепнес
Ти (23)

23

Всеки път, когато наближа отбивка, ми се иска да спра на някоя бензиностанция и да съблека този мухлясал костюм. Но не го правя. Парализиран съм зад волана. Толкова съм се паникьосал, че мога само да карам напред. И причината е ужасяващо проста — ти ми звъня четири пъти през последния час, откакто слязох от корабчето, и това може да значи само едно: видяла си ме.

— Не! — крещя и ми се струва, сякаш шофирам цяла вечност, удрям с ръка по волана, буикът кривва вдясно, засичам един камион и шофьорът натиска клаксона, отварям страничния прозорец и му изревавам:

— Ходи си еби майката!

Дори и да ми отговаря нещо, не го чувам и затварям прозореца с ръчката (господин Муни е стиснато старо копеле) и трябва да намаля скоростта, понеже не искам тъкмо сега някой полицай да ме спре. И знаеш ли, вината не е моя. Ти ме излъга. Баща ти не е мъртъв. Бях на онова корабче само защото ти ме излъга.

Може би не те познавам толкова добре, колкото си мисля. Но това е абсурдно, ние имаме връзка. Просто ти сгафи. Трябваше да ми кажеш всичко за баща си, без значение колко те е било срам. И аз трябваше да те изслушам и да те обичам, и да те уверя, че нещата са наред. И тогава ти щеше да ме попиташ за моя живот и аз щях да ти разкажа, а ти щеше да ме изслушаш, точно както и аз, и щяхме да бъдем по-близки.

Тръгвам да изпреварвам една мацка, която се движи твърде бавно, тя обаче ме засича грубо. На бронята си има стикер АКО НЕ СПАЗВАШ ДИСТАНЦИЯ, НЕ РАЗБИРАШ НИЩО ОТ ФИЗИКА и стикер на Бостънския колеж, а аз мразя да шофирам и искам да блъсна тази кола в нейното волво и да гледам как кръвта й изтича, но не, Джо, не. Тя не е от лошите и няма да плаща за твоите грешки.

Ти си виновна, Бек. Сгафи сериозно и знаеш, че те проследих, знаеш. Знаеш го. Натискам клаксона и се залепям за тази кучка, докато не дава мигач. Задминавайки я, намалявам скоростта, за да мога да се движа редом с нея, и й показвам среден пръст. Кучката се смее и аз продължавам. Майната й. Майната ти и на теб.

Ти никога няма да ми простиш и ние не бива да се виждаме повече. Искам онова семейство в ленд роувъра със ските и с чисто новите гуми да се разкара, изпреварвам ги бързо и тях и тогава телефонът ми звъни.

Ти.

Детето на задната седалка не слуша баща си и се върти. И знаеш ли какво знам за него? То ще завърши „Чоут Роузмари Хол“ (има стикер на възпитаниците на задното стъкло) и ще пуши марихуана и ще се тъпче с хапчета, преди да стане на тринайсет, и всички ще си мислят, че е толкова очарователно, че взима забранени хапчета в горичките на Кънектикът. Показвам му среден пръст. Оставям му един спомен. Знам в какво ще се превърне това дете и знам, че никой няма да му търси сметка за лошия му избор. То ще получи съчувствие и уважение. Маневрирам около тях, задминавам ги и удрям рязко спирачки, бащата натиска силно клаксона, много е ядосан, въпреки че е жив, а аз форсирам и се махам, майната им, майната им и на ските и на ски обувките им. Климатикът в колата не работи и никога не ще се оправя от настинката на корабчето. Никога няма да мога да погледна книга на Дикенс, без да се сетя за този ден. Отбивам в една зона за почивка и изключвам двигателя. Така тихо е. Така декемврийско. И така свършено.

Телефонът ми звъни отново. Силно. Ти.

Отново не му обръщам внимание и изтривам съобщението за гласова поща, защото не мога да понеса мисълта как ще ми крещиш ужасена и ще ме обвиняваш, че те преследвам. Не. Всичко това не е редно и за кой ли път удрям по волана. Кокалчетата на пръстите ми са натъртени, натъртеното ще заздравее, но ти никога няма да забравиш деня, в който този пич те проследи до Кънектикът и носеше маскараден костюм (маскараден костюм!) и те дебнеше на фестивала.

Сигурно вече съм специален случай в бункера на съзнанието ти, храна за разказ, нещо от миналото ти, поредният ухажор. Плача. Ти пак звъниш. Изключвам телефона си. Изключвам и твоя, преди майка ти да го е спряла, което тя вероятно ще направи в крайна сметка. Денят е мрачен. Съвсем буквално.

* * *

Отивам да оставя ключовете на господин Муни. Той е с кислородната си бутилка и с двуострия си нож и някой ден и аз ще имам кислородна бутилка и двуостър нож, защото ти няма повече да ми проговориш и това го знам. Той е толкова добронамерен, толкова изправен, като ветеран в парадна униформа. И ето ме тук, не мога да го погледна в очите точно сега, понеже ми е прекалено трудно да призная, че колкото и да му се възхищавам и да го уважавам, всъщност не бих желал да бъда като него. Аз съм ужасен човек, а той е добър, държи вратата отворена. Старите хора са мъчително самотни, когато са сами. Сърцето ми се къса, като гледам как му се иска да вляза и да изпием по бира. Един добър човек би влязъл, но, както всички знаем, аз съм един шибан гъз.

Той се опитва да се шегува:

— Какви са тези дрехи, Джоузеф?

Съвсем бях забравил за костюма си и мисля какво да му отвърна.

— Бях на маскено парти.

Партито хич не го интересува.

— Всичко наред ли е в магазина?

— Да, много добре са нещата, господин Муни, много добре.

Подавам му ключовете, ала той отказва да ги вземе. Все още държи вратата отворена. Не е от хората, които биха признали, че имат нужда от компания. Усеща, че не съм в настроение, вижда как пъхам ключовете в джоба си и правя крачка назад. Понечва да се прибере в усойния си мухлясал дом.

— Задръж ключовете — казва ми. — Аз, така или иначе, не ползвам колата.

— Сигурен ли сте, господин Муни?

— Къде да ходя с нея?

— Мога да ви закарам навсякъде, където е нужно.

Махва с ръка, няма нужда да ходи никъде. Има един пич от църквата, който го води на доктор. На този етап от живота си няма вече къде да ходи. Трябваше да вляза. Тъкмо сега обаче не съм в състояние.

Той поклаща глава:

— Ще се видим пак, момче.

— Благодаря, господин Муни.

Вратата тихо се затваря и аз вървя безцелно, ала някак си успявам да се прибера. Една от пишещите машини ми се смее, кълна се, и сигурно е заради костюма ми. Грабвам я и я захвърлям към стената. Майната му. Не че хазяинът оправя изобщо нещо. Изхлузвам се от костюма и ми иде да го изгоря, но го натъпквам в кутия от обувки и слагам лепенка. Повече не искам да го гледам и написвам адреса и когато трябва да напиша Бриджпорт, изпускам химикалката. Навличам си най-гадните домашни дрехи — дрипава тениска с „Нирвана“, която майка ми остави отдавна, и един гаден анцуг, който си купих от разпродажба в Хюстън преди сто години. Искам да изглеждам точно толкова нещастен, колкото се и чувствам, и започвам да нагъвам дъвчащите пръчици, които взех от корейския хранителен магазин до дома на господин Муни. Новата дупка в стената казва всичко.

Останали са само две дъвчащи пръчици, загубил съм представа за времето, както понякога ми се случва тук, и слушам „Накарай ме да загубя контрол“^[1] на Ерик Кармен, пускам си я отново и отново. Опитвам се да се самоунищожа, да се нараня със сантиментален текст за време, което съм твърде стар да помня, за лятна любов и за кабриолети с широки задни седалки. Някой чука на вратата, а никой никога не чука на тази врата, няма и дупка в стената. Отново почукване. Спирам музиката. Някой чука пак.