Каролайн Кепнес
Ти (49)

49

В къщата ни има мишка, която се казва Дан Браун, господарят на имението, създателят на професор Робърт Лангдън и на усърдната, хипнотизираща криптоложка Софи Нево. Почти веднага сме завладени от романа и пътешестваме заедно. Посещаваме Лувъра, проследяваме уликите, а ти лежиш по корем и често приритваш с краче, когато нещо вълнуващо се случва. Аз съм от другата страна на клетката, ала съм погълнат точно толкова, колкото и ти.

Правим почивки, обсъждаме „Опус Деи“ и Ордена на Сион. И двамата искаме Робърт Лангдън да беше действителна личност. Намирам откъси от филма онлайн, за да се разсеем, докато очите и пръстите ни си отдъхнат. Никога не си чела с такова желание и не мога да отрека, че същото се отнася и за мен.

— Харесвам Стивън Кинг — казваш ти. — Но при него е различно, защото творчеството му е наистина майсторско. „Сияние“ е невероятна книга, нали?

Така е. Спомням си Бенджи и отказа му да си признае, че много му се нрави „Доктор Сън“. Четем до късно през нощта, а на следващия ден ти ме събуждаш, като плъзгаш чекмеджето напред и назад.

— Идвай! — пищиш. — Ще си умра тук.

Захващаме се с Дан Браун, ала ни трябва кафе. Хуквам нагоре по стълбите, прекосявам книжарницата и летя надолу по улицата. Ти не просто издържаш теста, ти се справяш отлично. В „Старбъкс“ има дълга опашка, но ти заслужаваш кафето със солен карамел, което обичаш. Нашият читателски клуб е най-добрият.

— Извратено ли е, че се чувствам някак свързана със Сайлъс? — попита ме снощи. — Ще прозвучи налудничаво, ама като разбрах, че Пийч е мъртва, ме беше повече яд заради мен самата, не тъгувах толкова за нея. Тя бе най-добрата приятелка на света, защото аз бях светът за нея. Бе обсебена от мен, а аз даже не мога да си спомня на коя дата беше рожденият й ден.

— Ти си била църквата — отбелязах.

— А тя е била Сайлъс — отвърна ми.

Припомних ти нашия първи разговор в книжарницата, когато, за да ме подразниш, ме попита да не съм свещеник, а аз ти казах, че съм църквата.

— Ау! — възкликна. — Ау!

Усмихвам се без причина и се връщам в книжарницата с твоя солен карамел. Ние сме двойка мечта, ние сме това, дето се случва, след като Мег Райън и Том Ханкс най-накрая се целуват^[1]; след като излекуваният от рак Джо Гордън-Левит и сладката стажант-психоложка Анна Кендрик ядат пица в „50/50“. Ние сме Уинона Райдър и Итън Хоук, след като „Ю Ту“ спират да пеят „Ти си всичко, което искам“^[2]. Когато слизам долу, пляскаш с ръце, но си озадачена.

— Джо — казваш. — Тази висока чаша е твърде висока за чекмеджето.

— Знам — отговарям и те обичам, защото се опитваш да живееш тук и не спориш с мен.

— Ами как ще ми я дадеш тогава?

Усмихвам се и ти показвам ниската и широка чаша за кафе, която съм купил специално за тази цел, и отново чувам възклицанието ти:

— Ау!

През последните двайсет и четири часа го повтори повече пъти, отколкото през последните двайсет и четири седмици. Нарече ме гений и ме помоли да ти разкажа още веднъж как съм успял да накарам Бенджи да дойде в книжарницата. Пием кафето си заедно от двете страни на решетката и когато свършвам с историята, ти поклащаш глава и изричаш пак:

— Ау!

— Е, стига де — казвам аз.

— Има едно нещо обаче — подхващаш и оставяш кафето си на пода. — В последния туит на Бенджи ти беше написал „в Нантъкет“. И си спомням, че като го четох, си мислех, че той сигурно е доста надрусан, понеже знае, че е на Нантъкет, не в Нантъкет.

— Браво на теб, Софи — ухилвам се аз.

Не страдаме за Бенджи и не воюваме един с друг, защото сме обединени, ние сме УНИЦЕФ. Ние оставяме следа.

— Благодаря, професоре. — Ти сияеш и ми намигваш.

— Да си починем малко? — предлагам.

— Чудесно — отвръщаш.

Толкова ни е добре заедно. Пускам „Ние сме светът“^[3], смееш се и ме питаш защо съм избрал тази песен. Обяснявам ти, че мисля, че правим света по-добър тук, в това мазе, а ти го приемаш съвсем на сериозно и разбираш какво имам предвид и се съгласяваш с мен. Никога през живота си не съм се чувствал така свързан с друго човешко същество. Знаеш как действат сетивата ми, как действа мозъкът ми. На теб ти харесва тук.

Часовете отлитат и нещо от „Шифърът на Леонардо“ води до разговор за фестивала, посветен на Дикенс, за костюми и за шапки. Изчервявам се и ти усещаш, че знам за шапката на Холдън Колфийлд. Затваряш твоя „Шифър“. Обгръщаш коленете си, както правиш, когато си истински тъжна.

— Сигурно е било ужасно за теб — казваш ми.

— Шапката и на него не му стои особено добре — отговарям и съм потаен като Робърт Лангдън.

Ала ти все още се чувстваш зле.

— Аз съм измамничка.

— Не, Бек, не си.

— Ти си като онзи благородник от Ордена на Сион, който обикаля наоколо и се опитва да проникне в мислите ми. А аз съм толкова непохватна, че дори не мога да скрия като хората една ловджийска шапка, какво остава за отвратителна, евтина и тъпа забежка.

Отвратителна! Евтина! Тъпа! Забежка! С облекчение те слушам как говориш и се усмихвам.

— Ти се отдаваш изцяло, Бек. Просто трябва да бъдеш по-внимателна на кого се отдаваш.

— Прав си. Никой не е по-отдаден и по-емоционален от теб, Джо.

— Освен теб — казвам аз и ти се усмихваш и ми намигваш.

Продължаваме да четем. И сме много тихи, и двамата сме погълнати от сюжета. Книгата ни е завладяла по един и същ начин и по някое време заспиваме. Събуждам се пръв и те оставям да си починеш. Качвам се горе в книжарницата, за да се поразтъпча. Получил съм есемес от Етън:

Джоуи, приятелю! Поздрави на Бек! Блайд ми каза, че щели да публикуват неин разказ в Ню Йоркър! Това е невероятно! Да пием по нещо другата седмица! Аз черпя! Или да дойдете вкъщи, точно сега се местя при Блайд!!!!!!

Етън с манията му да слага удивителни знаци има повод да ги използва и аз се радвам за него. Отивам до Белетристика А-Л, намирам „Големите надежди“ на Чарлс Дикенс и съм замаян. Представям си бъдещето ни, когато ще ти кажа как те проследих до Бриджпорт, а после и на фестивала, посветен на Дикенс, в Порт Джеф. И ще възкликнеш: „Ау!“. За пореден път.

По-малко от час по-късно предвиждането ми се сбъдва. Ти прелистваш „Големите надежди“.

— Ау! — казваш. — Значи, знаеш как изглеждат децата на баща ми.

— Да — кимвам. — Купих си и фалшива брада за всеки случай, сещаш се.

Захвърляш „Големите надежди“ в чекмеджето.

— Джо, смятам, че ти си гений.

Издърпвам чекмеджето и взимам книгата на Дикенс.

— Готова ли си?

— Вече си мислех, че никога няма да ме попиташ — ухилваш се.

Настаняваме се на местата си. Сякаш се държим за ръце, тичаме край брега, затаили дъх, за да скочим отново в дълбоките, поглъщащи води на „Шифърът на Леонардо“. Това са най-щастливите мигове от живота ми. Гледам те и чакам да усетиш погледа ми и да ми дадеш онова, дето искам.

— На двеста четирийсет и трета съм. Ти?

— Аз съм на двеста петдесет и първа.

— Ами почини си, та да наваксам малко — казваш и още веднъж отбелязваш, че чета не само бързо, но и задълбочено, което е рядкост, защото повечето хора, особено мъжете, не успяват да съчетаят и двете.

Плачем, когато Робърт и Софи стигат заедно до Граала. Знаем какво следва, като влизат в църквата. Слагаш ръката си в чекмеджето, аз също слагам своята. Чекмеджето е, за да държи ръцете ни разделени, ала усещам пулса ти, наистина. Подсмърчаш.

— Не искам това да свърши.

— То е като края на „Поправките“ на Джонатан Франзен — отвръщам и проблемът с книгите е, че все някога свършват. Те те прелъстяват. Разтварят краката си и те притеглят. Ти се потапяш и оставяш на прага всичките си притежания, всичките си връзки със света. Харесва ти вътре, не ти трябват нито притежанията, нито връзките със света и тогава изведнъж книгата се изпарява. Обръщаш последната страница, след която няма нищо, и ние двамата плачем. Радваме се за Софи и Робърт и сме уморени от пътуването във времето. Ние с теб пътешествахме заедно. На моменти бяхме толкова погълнати, че ти беше Софи, потомка на Христос, а аз бях Лангдън, спасител на Софи. Наместваме се обратно в телата си, в мислите си. Прозяваш се, аз също се прозявам, гръбнакът ти изпуква. Разсмиваме се. Питаш ме колко дни са минали.

— Три, почти четири.

— Ау! — изричаш.

— Знам — отговарям.

— Трябва да го отпразнуваме.

— Това пък защо?

— Не знам — лъжеш ме ти, моята малка нимфа. — Бих могла да отида за сладолед.

„Шифърът на Леонардо“ е най-великата книга на света. Някой ден, когато заживеем заедно, ще си сложим рафт, чисто нов, ти обичаш нови неща. И на него няма да има нищо освен нашите два „Шифъра“, сгушени един до друг, слети завинаги от свръхестествената сила на любовта ни.