Каролайн Кепнес
Ти (51)

51

В един момент спирам да се преструвам, че спя, и те гледам как ти спиш. Живеем в съвсем нов свят, целувам те и се протягам. Трябва да се измия и излизам от клетката. Не те заключвам вътре, в този нов свят не е нужно да заключваме. Оставям вратата на клетката открехната, също и звукоизолиращата врата на мазето и вратата на вестибюла към книжарницата. Ние сме свободни хора. Взел съм „Шифърът на Леонардо“ и го нося, както дете носи новата си играчка. Когато се качвам горе, съм искрено изненадан, че книгите са където си бяха, преди да започнем да четем. Те са оцелели след земетресението на оргазма ни, табелата с надпис „Затворено“ си е била на мястото, докато ние пътешествахме в „Шифърът на Леонардо“, а тоалетната си е каквато беше и по-рано днес, преди да те изчукам.

Щраквам ключа и малката тоалетна се изпълва с халогенна светлина и с шума от скапания вентилатор, който ти непрекъснато ми повтаряше да сменя. Заради теб дори и той ме кара да се усмихвам и наистина ще го сменя, Бек. Права си, твърде е шумен. И е толкова стар, че вече за нищо не става. Потенциално опасен е, когато съм сам в магазина, защото с един ключ се контролира и осветлението, и вентилаторът. Щом светнеш, забръмчава и не можеш да чуеш нищо. Права си, Бек, действително е опасен.

Пускам водата в тоалетната, мия си ръцете и се взирам в образа си в огледалото. Изглеждам добър, щастлив и се чудя дали да не си направя профил във Фейсбук, за да свържеш твоя профил с моя. Трябва да побързам, преди да почнеш да ми натякваш, и си го добавям в списъка в главата си. Оставям топлата вода да тече върху ръцете ми и си мисля дали бих си направил профил във Фейсбук заради теб. Четох някъде, че децата сега лъжат толкова много, та има една игра, която се нарича „Истината“. Отиваш на нечия стена — що за глупав език — и написваш „Истината е, че…“ и след това разкриваш нещо, което е изненадващо, но вярно. Тъжно и гротескно е, че ти и приятелите ти сте толкова свикнали с лъжите, че за истината е нужен предварителен анонс, понеже тя е изненада по своята същност, потресаващо отклонение от лъжите, които съставляват живота ви.

Но ти вече си приключила с това и може би, преди да изтриеш профила си във Фейсбук, ще направиш едно последно ъпдейтване на статуса си:

Истината е, че обичам Шифърът на Леонардо.

Предстоят ни важни решения, Бек. Ще се пренесеш ли при мен? Или пък аз при теб? Ще останем ли да живеем в Ню Йорк? Моята работа е чудесна, ала си мисля, че ти би се справила добре в Калифорния, просто не знаеш достатъчно, за да се движиш в писателските среди в Ню Йорк. И сега, когато аз имам теб и ти имаш мен, ще можем да се местим където си поискаме. Сложил съм моя „Шифър“ върху твоя. Изглеждат прекрасно заедно, Бек, да, така е.

Взимам сапуна и си измивам старателно ръцете. Тъжно ми е, че трябва да измия теб и ваниловия сладолед. Но съм и развълнуван, че ще мога отново да се изцапам с потта ти, със соковете ти, със слюнката ти. Вентилаторът е все по-шумен, а аз съм все по-надървен. Знам какво ще направя. Ще те събудя с устата си и ще те изям жива. Добре, че четката ми за зъби е под ръка и е суха. Усмихвам се, следващия път, когато си мия зъбите, тя ще е влажна, защото ти ще си я използвала. Докато си мия зъбите, се чувствам свят и отдаден, също като апостол Сила. Измивам подмишниците си и се напръсквам с парфюма, дето си купих, за да мириша като оня барман, който ти и Чана харесвате. Господи, познавам те. Напръсквам косата си с малко вода. Смятах да се избръсна, ала ми липсваш твърде много. Искам да те ям, искам да те ям сега.

Гася светлината, вентилаторът се върти все по-бавно и не отварям вратата. Нещо не е наред. Тишината е нарушена от ужасни звуци, тропот по дюшемето и отчаяния ти глас: Помощ! Предната врата устоява на дърпането ти. Грабвам книгите ни, изскачам от тоалетната, а ти продължаваш да блъскаш и се опитваш да излезеш. За щастие, е четири сутринта и наоколо няма никой. Онзи, дето е нарекъл Ню Йорк „градът, който никога не заспива“, не е работил в „Муни — редки книги и книги втора ръка“. Приближавам се и те наблюдавам как се мяташ с разчорлена коса и хаотични движения. Облякла си тениската с „Нирвана“ на майка ми, хванала си вратата с две ръце и си така погълната от мисията си, че не ме чуваш. Аз съм тих като котка. Пристъпвам полека и оставям нашите „Шифри“ на плота. Не ме усещаш и си прекалено близо до стъклената врата, за да видиш отражението ми. Бях прав, не си намерила ключа. Прегръщам те, а ти започваш да риташ.

— Не! Пусни ме, извратен шибаняк такъв!

Хванал съм те здраво и е жалко, че си толкова ядосана, понеже бих те опънал веднага. Но ти си като животно — риташ ли, риташ, — като осакатено животно. Защо изобщо си губиш времето да размахваш ръце, малката? Не можеш да ме достигнеш. Влача те по пътеката и те замъквам зад щанда. Сядам на пода, изтягам крака и те издърпвам в скута си. Даже и някой да мине отвън, няма да ни забележи, плотът ни скрива. Бориш се, за да се освободиш, ала бих могъл да те държа и цял живот, ако се налага.

Както винаги, гневът ти се уталожва. Мускулите ти се отпускат и ти си моята нова кукличка — Тъжната Бек. Не говориш. Само плачеш. Не се съпротивляваш и има надежда. Целувам те по врата, на теб обаче не ти харесва. Разбирам, че не е време за целувки. Доста ти се струпа, твърде много промени. Слънцето няма да изгрее скоро, повдигам те леко и свеждам очи към голите ти крака върху моите. Ето така изглежда любовта. Знам. Не се опитваш да ме дереш. Седим тихо толкова дълго, че вече трябва да си готова да бъдеш послушна. Искам да пробвам и започвам:

— И така, какво да правим с теб сега?

Правилната реакция — молиш ме за прошка, признаваш, че си откачила, когато си се събудила сама. Помислила си, че съм те изоставил, както баща ти те е изоставил, както всички мъже в живота ти те зарязват. И после аз ти обещавам, че ще бъда с теб завинаги, ти ме галиш и ти прощавам и ти позволявам да поведеш ръцете ми към твоята сърцевина, към твоя магнит. Убивах заради теб. Заслужавам те. Иска ми се да можех да видя лицето ти. Все още не си ми отговорила, така че леко променям въпроса си:

— Какво следва сега, Бек?

Правилният отговор — любов.

Отвръщаш ми с толкова равен глас, че едва мога да го позная:

— Аз изчезвам.

— Не. Не.

— Слушай, Джо — подхващаш и стискаш ръцете ми по начин, напълно лишен от сексуалност, от страст. — Не ме интересува какво си сторил на Бенджи и на Пийч. Наясно съм. Бенджи наистина имаше проблем с дрогата. А Пийч имаше всякакви проблеми.

— Тя беше лъжкиня, Бек. Дори си бе измислила и ония глупости за заболяването на пикочния мехур.

— Знам — казваш ти, твърде лесно прощаваш. — На мен просто ми харесваше, че ме обича.

— Какво искаш сега?

Правилният отговор — мен!

Въздъхваш. Заявяваш ми, че не желаеш да бъдеш писателка. Искаш да отидеш в Лос Анджелис и да станеш актриса.

— Ако пък не успея да си намеря никаква работа, може би ще пиша ей така за себе си, не знам.

Става все по-лошо. Казваш ми, че си „много мързеливо момиче“. Държа те, а ти продължаваш да ми излагаш недостатъците си:

— Блайд е права. Половината от разказите ми действително са като записки в дневник. Половината от времето търся и сменям имената, за да превърна страниците в литература. Толкова съм зле.

— Хм — промърморвам аз и не те пускам, понеже даваш грешни отговори.

— Ти не ме искаш, Джо. — Поглеждам краката ти и пръстите, с които перверзната Пийч си играеше в Литъл Комптън. — Мислиш си, че съм някаква невероятна писателка, но не съм. Ники има пълното право да ме мрази. Признавам си. Наистина не го исках. Исках само той да напусне жена си заради мен, децата му да са прецакани. Да, Джо, съзнавам колко извратено звучи.

— Не, ти не си извратена.

— Видях те на четенето ми онази вечер в Бруклин. Разбрах, че си ме проследил — изтърсваш внезапно.

Все още те държа и те целувам по главата, защото всъщност си приличаме ужасно много. Ние сме и къщата, и мишката и ти го знаеш.

— Така си и мислех — казвам. — Надявах се да е така.

Мачкаш панталона ми с пръстите на краката си.

— Тогава си наясно, че никога няма да те издам, Джо. Аз съм свързващото звено във всичко това. Аз съм отровата. Цялата тази бъркотия е по моя вина и никога не ще отида в полицията, Джо. Пусни ме и ще изчезна. Завинаги.

Предоставям ти още една възможност:

— Не искам да изчезваш завинаги.

— О, хайде — изричаш ти като приятелка, без никаква сексуална емоция. — Ще си намериш някое друго момиче, с което да си четете заедно „Шифърът на Леонардо“.

— Бек, спри.

Кажи ми, че ме искаш.

— Ще си тръгна и няма да погледна назад. Заклевам се, Джо.

— Бек, спри.

Ала ти не спираш.

— Джо, чуй ме. Кълна ти се. Ще изчезна и сякаш никога не съм съществувала. Пусни ме и ти обещавам, че никога повече не ще ме видиш. Заклевам се. Джо?

Ти се провали и няма да получиш златна звезда. Стискам те за врата, за да прогоня грешните отговори. Те избиват в изпъкналите ти очи, обагрят бузите ти в нантъкетско червено и аз стискам все по-силно. Грешните отговори следва да бъдат задушени в мехурчетата слюнка, които се процеждат от ъгълчетата на чепатата ти уста. Трябва да си съвсем побъркана, за да си мислиш, че искам да те няма в живота ми, след всичко, което съм направил за теб. Не е като в „Хапки от реалността“, ти не ме предпочиташ пред останалите досадници в живота си, не съм бил прав в преценката си за теб.

Задъхваш се.

— Джо.

Но не ще можеш да ме заблудиш.

— Не, Бек.

— Помощ — прошепваш.

И аз наистина ти помагам, понеже на теб ти трябва екзорсизъм, трябва ти прераждане. Ти си прегрешила — наистина си манипулирала Ники, наистина си подвеждала Пийч и наистина си преследвала Бенджи. Ти си чудовище, смъртоносно и солипсистично до мозъка на костите си. Ти си богохулница, защото единственото, което искаш, си

Ти.

Стискам твърде силно. Затихваш. Пускам те.

— Бек — казвам.

Копнея да чуя гласа ти и пробвам отново:

— Бек. БЕК.

Не издаваш никакъв звук. Мамка му, какво направих? Разтърсвам тялото ти и не мога да чуя как дишаш, а трябва да чуя как дишаш, понеже „Хапки от реалността“ е тъп филм, ти наистина си отблъсквала Пийч, Бенджи наистина те е подвеждал и Ники наистина е нарушавал правилата. Ти изрече някои глупости, понякога и на мен ми се случва. Прощавам ти. Отпускам прегръдката си и те полагам на пода. Ти си така неподвижна, цялата ти доброта е стаена в теб, под тези клепачи. Обичам те, толкова си привлекателна. Съжалявам, Бек. Не мога да те държа отговорна, че хората полудяват по теб. Трябва да се събудиш, защото искам да ти дам любов, любов, любов, любов, луда любов.

Слагам ръцете си на гърдите ти. Струва ми се, че дишаш. Трябва да дишаш. Не може в теб да няма нищо, ти си прекрасна и сияйна, ние имахме всичковръзка. Не можеш да си отидеш, ти си толкова здрава, пълна с живот, с правила за халати, с оргазми, с пайове и с ябълки с горчив карамел. Мразя се и те обичам, целувам те, а ти не отговаряш на целувката ми. Моля те да се върнеш, държа малките ти длани, взирам се в малките ти очи. В края на пиесата „Отблизо“, на която се основава филмът, героинята на Натали Портман е блъсната от кола и умира. Във филма не се вижда Натали Портман да умира и така ми харесва повече. Не може да си мъртва, Бек. Нямаш още двайсет и пет, не взимаш дрога, ти си сладка и прилежна. Надвесвам се над теб, така че ухото ми да се долепи до устните ти. Копнея да чуя как дишаш, да те усетя. Чакам. Чакам цели шестнайсет века и осем светлинни години и се отдръпвам.

Ти си си отишла.

Ставам и се хващам за косата. Искам да я оскубя, защото вече не ще прокарваш пръсти по нея. А може би греша, лягам отново на пода, допирам глава до ръката ти и чакам да ме докоснеш. Моля те, Бек, моля те. Ала пръстите ти не се движат и когато вдигам глава, тишината звучи някак официално. Тя е омразна и лична, за разлика от спокойната тишина в мазето. Не се изправяш, за да ми простиш и да прогониш злата тишина, която тегне над мен все повече с всяка изминала секунда безмълвие.

Поглеждам те, ти не отвръщаш на погледа ми. Тялото ти е безжизнено. Не можеш да ми помогнеш, защото ме изостави, искаше да си отидеш завинаги. Греховете ти са много, ти открадна моята „Любовна история“. Взимам твоя „Шифър“. Смаян съм, изглежда, че изобщо не си прелиствала някои от страниците, мисля, че си пропускала цели пасажи, безмозъчна измамница такава. И си лъгала, когато ме попита докъде съм стигнал. Най-романтичното време от живота ми е било измама и съм толкова погълнат да разглеждам книгата ти, че не забелязвам как се съживяваш.

Но ти наистина се съживяваш.

Измами ме, путка такава. Вкопчваш се в глезена ми и дърпаш, аз падам, изпускам твоя „Шифър“ и се присвивам на една страна. Боли, мамка му. Изритваш ме в кура и това боли още повече, мамка му. Не си си отишла завинаги, ти си обсебена и безсловесна. Слабините ме болят, бедрото ми пулсира. Ти не си моята спасителка, влошаваш всичко. Ти си жива, риташ ме подмолно, когато съм паднал, и аз крещя, обзет от неистова болка. Ти си отрова, ти си сатаната, защото само преди минута:

— Ти беше мъртва, шибана кучко!

Не казваш нищо. Риташ. Но аз не съм отрова, по-едър и по-смел съм и Господ ми дава сили да се възстановя от гадните ти удари. Сграбчвам те за краката и сега ти си повалена по гръб. Възсядам те. Опитваш се да ме ухапеш, ала не можеш. Опитваш се да ме сриташ, ала не можеш. Опитваш се да ме дереш, ала не можеш, хванал съм китките ти здраво. Нищо не можеш да направиш, след като така съм те приковал към пода. Изплюваш се в лицето ми; ти си самата гибел. Силите ти отслабват, пускам ръцете ти и приклещвам врата ти, този път не на шега. Понечваш да ме удариш, но малките ти юмручета вече нямат предишната мощ. Лошото в теб е повече от доброто, бузите ти побеляват, курът ми пулсира от болка, бедрото ми пулсира, а очите ти изхвръкват. Ти си отблъскваща. Тениската с „Нирвана“ на майка ми, която носех в деня, когато нахлу в дома ми, онази същата, дето бях пазил цял живот, е изцапана със сперма и ванилов сладолед. Съвсем си я съсипала, кучко такава.

— Беше права, Бек — казвам ти аз. — Ти убиваш хора. Наистина.

Стискам те още по-силно за врата и ти благодаря, че ме изрита в кура, и се опитвам да изтръскам слюнката ти от миглите си. Благодаря ти, че доказа отвъд всякакво съмнение, че си лоша. Ти не искаш нито любов, нито живот и връзката ни нямаше никакъв шанс. Ти си тривиална, вулгарна, задъхваш се и се давиш. Солипсистка, която с гадните си груби пръсти унищожи книгите ми, сърцето ми, живота ми.

— Какво казваш, Бек?

Останала ти е едничка последна дума:

— Помощ.

И аз наистина ти помагам. Протягам дясната си ръка към твоя „Шифър“ и го захапвам. Откъсвам със зъби няколко страници, захвърлям книгата и ги изваждам от устата си, влажни от слюнката, която толкова желаеше.

Последните ми думи към теб:

— Отвори, Гуиневир.

Натъпквам страниците в устата ти, зениците ти се отпускат, гърбът ти се извива. Това е звукът на смъртта ти. Чувам пукащи кости, сълзата на смъртта се процежда от лявото око върху порцелановата ти буза, а очите ти са вперени там, където никога не съм пътувал, с радост отвъд всяко изживяване, очите ти са застинали в своята тишина^[1]. Сега не си нищо повече от неподвижна кукла и не реагираш, когато страниците в устата ти се напояват с кръвта, надигнала се от хранопровода.

И изведнъж ми липсваш и аз ти липсвам. Викам те и разтърсвам слабичките ти рамене.

Не помръдваш. Ти си също така повредена, както всички книги в книжарницата — ти свърши и ме остави, отиде си завинаги. Никога вече няма да ме потопиш в неведение и аз никога не ще очаквам отговор от теб. Светлината ти е угаснала завинаги и те прегръщам.

Не.

Искам да се хвърля пред локомотив, локомотив номер 9. Как можах да сторя това? Никога не ти направих палачинки. Какво, по дяволите, не ми е наред? Не мога да дишам, ти си моят мил бог, Бек, ти си различна, секси. Ти си. Беше.

Разплаквам се.