Каролайн Кепнес
Ти (41)

41

Възглавницата ни от ИКЕА е все още с етикета и е на пода под масата ти. Прегръщам те, а ти плачеш. Пияна си и не ти задавам никакви въпроси. Няма да позволя ти и твоята възглавница да ме разочаровате. Освен това те усещам така добре, както и преди, даже по-добре. Апартаментът ти е разхвърлян, което ме кара да си мисля, че наистина си започнала да порастваш. Сега имаш пердета — напредък! — и почти спираш да плачеш. Галя те по главата, взирам се във възглавницата ни и те вдишвам, поемам уханието ти, миризмата на изгнили ябълки на кухненския плот. Не мога да престана да се усмихвам и колкото повече плачеш, толкова по-широко се ухилвам. Най-накрая не са ти останали сълзи и прошепваш:

— Съжалявам.

— Няма нищо — казвам аз. — Ще ти изпратя сметката от химическото чистене.

Ако беше Карън Минти, щеше да се разсмее, но ти си си ти и едва се усмихваш.

— Не си спомням кога за последно съм се смяла.

— Само преди около две секунди, Бек.

Протягаш ръце над главата си и се завърташ наляво и надясно. Отпускаш ги и ме поглеждаш.

— Сигурно си мислиш, че съм луда.

— Съвсем не — отвръщам и наистина не мисля, че си луда.

— Е, хайде и ти, Джо. Ние се виждаме и сме заедно, след което аз изчезвам от радара.

Опитвам се да се пошегувам:

— Всъщност бях в Южна Франция на строго секретна мисия по поръчка на ФБР.

Не се засмиваш и не си в настроение за тъпи шеги. Обичам те, защото си толкова искрена, толкова реална. Всичката ми усилена работа си струваше, щом ме доведе до този момент.

Ти изричаш:

— Май би ми се искало да работеше за ФБР.

— Сериозно? — възкликвам и никак не ми харесва посоката, в която кривва разговорът.

Потреперваш, ала не и аз.

— Пийч е мъртва, Джо. — Звучиш раздразнена, а това не беше предвидено. Пийч е в Търкс и Кайкос, мамка му.

— Шегуваш ли се?

— Намерили са тялото й в Роуд Айлънд.

— Не.

— Да — произнасяш натъртено ти.

Не. Невъзможно. Нали натъпках един тон камъни в джобовете й. Когато я хвърлих в океана, лицето й беше обезобразено. Това са пълни глупости. Свърших си работата. Дръпнах ли циповете на джобовете й? Разбира се, че го сторих. Вече нито една дреха не правят като хората. Всъщност циповете бяха пластмасови и най-вероятно са се отворили. Майната им на тия ципове.

— Просто не мога да го повярвам — казваш ти.

Има толкова много ужасни неща, които можеш да кажеш сега. Ами ако си ме подмамила и ако от ФБР са тук и ме шпионират?

— Роуд Айлънд?

— Да — кимваш. — Роуд Айлънд.

Говорих с куп хора. Бях небрежен и дружелюбен. Полицай Нико, доктор Кей, онези отрепки, също и момчетата в сервиза. Ами ако всички те се съберат? Ами ако знаят? Чашата за кафе с пикня проблясва в съзнанието ми и какво всъщност направих?

— Семейството й има вила в Роуд Айлънд — продължаваш. — Бяхме там и предполагах, че си е тръгнала. Изпрати ми един мелодраматичен имейл, ама Пийч си беше такава. Не смятах, че ги мисли сериозно тия неща.

— Господи — въздъхвам аз и се чудя дали ще ми идваш на свиждане в затвора, или ще те е страх.

— Допуснах, че си е тръгнала, защото и друг път го е правила.

Взимаш бутилката си с безалкохолна бира, отпиваш една глътка и ми се ще да не спираш да говориш.

— А през последните няколко месеца тя не се беше обаждала, но знаеш как е при старите приятели, може да не се чуват с месеци и после си приказват и всичко е точно. Чакай малко.

Заравяш глава в телефона си и не знам какво искаш да кажеш, понеже ако не видя господин Муни повече от месец, след това е супер неловко, ала как мога да си мисля за шибания господин Муни тъкмо сега? Подслушват ли разговора ни, Бек? Да не би да се опитваш да ме накараш да си призная? Затова ли си сложила пердета? Поглеждам часовника си. 10:43.

— Съжалявам — казваш ти. — Беше нещо за университета. Все едно. Докъде бях стигнала?

— Тя е изчезнала.

— Тя не е изчезнала. Самоубила се е.

— О, господи.

Слава на Бога!

— Сигурна съм — заявяваш и допиваш безалкохолната си бира. — Как можах да не го предвидя?

Отиваш в кухнята и вадиш водката от хладилника и чашите от мивката. Карън Минти не оставя чаши в мивката, само че Карън Минти не е способна да плаче, както ти плачеш. Ти ще ми разкажеш история, а Карън Минти не може да разказва истории.

— Не знам откъде да започна.

— От самото начало.

Сядаш до мен и още дълго няма да се целунем, но, Господи, така ми липсваше близостта ти, очакването на думите ти, гласът ти.

— Значи, бяхме в Литъл Комптън, на крайбрежието на Роуд Айлънд. Тя беше доста депресирана и аз също. Помниш ли онзи Бенджи, бившето ми гадже, дето беше наркоман?

— Да, сещам се.

— Ами той умря. Винаги можеше да се случи, беше си малко луд. И все пак — замлъкваш и захапваш долната си устна. Много си хубава. — Той умира и после и тя умира. Аз съм Момичето на Смъртта.

Обичам те, защото смяташ, че всичко това е заради теб и задето си измисли такова име. Ти си толкова скандално самата себе си. Казвам ти онова, което желаеш да чуеш:

— Ти не си Момичето на Смъртта, Бек. Цялата тази история просто означава, че се познаваш с хора, които си имат проблеми.

Прекъсваш ме:

— Двама мои приятели са мъртви, стана за няколко месеца. И знаеш ли какво си мисля, Джо? Мисля си, че вселената ме наказва, понеже съм шибана лъжкиня. Излъгах, че баща ми е мъртъв, и сега приятелите ми умират. Очевидно тъкмо това се случва.

— Успокой се — казвам, знам, че когато си пияна, няма смисъл да спорим за ползата от живота без Пийч и Бенджи. — Вината съвсем не е твоя.

Нацупваш се.

— Да бе, изобщо не е.

— Нека да поговорим — настоявам. — Тук съм и те слушам.

Забавно е да те гледам как се чудиш дали да ми разкажеш за масажа на Пийч и в крайна сметка решаваш да премълчиш.

— Пийч отиде да бяга, както всяка сутрин. Ала явно този път е натъпкала джобовете си с камъни. Вината действително е моя, Джо. Аз бях последната, която я видя жива. Трябваше да се досетя.

Аз бях последният, който я видя жива, но няма значение.

— Бек, не можеш да обвиняваш себе си за онова, което тя е направила. Била е депресирана. Ти го знаеше. Беше й страшно добра приятелка и случилото се няма нищо общо с теб.

Даваш ми знак да престана да говоря. Сипвам водка в мръсните чаши, а ти се мъчиш да откриеш телефона си, паднал под дивана заедно с много други боклуци. Намираш имейла от Пийч, който аз написах. Вече не съм под подозрение и си мисля, че всъщност е доста яко да слушам как думите ми излизат от устата ти. Спираш да четеш и ме поглеждаш.

— Вирджиния Улф. Трябваше да се сетя. А аз не сторих нищо.

— Не можеш да спасиш някой, ако не иска да бъде спасен.

— Но тя искаше да бъде спасена — отвръщаш и прибираш косата си на висок кок. — Просто аз не успях да го направя.

— Какво не си успяла да направиш?

Преглъщаш и си те спомням гола. Мой ред е и отпивам солидна глътка.

— По очевидни причини трябва да си остане между нас, но все пак държа да ти го кажа. Тя се опита да спи с мен, Джо.

— О, господи.

Да, ти се отваряш пред мен, листенце по листенце^[1], това се случва.

— Веднага я отблъснах, естествено — добавяш и не можеш да не излъжеш, като играч, който чопва по малко пари от дъската на „Монополи“, когато другите не са в стаята.

Ти си лъжкиня до мозъка на костите си, ти си реноватор и аз ти се възхищавам, Бек. Никога няма да спреш да правиш подобрения в живота. Имаш обаяние. Имаш визия. Някой ден може би ще си купим порутена ферма и ти ще боядисваш стените, докато уцелиш точния нюанс жълто, а аз ще те дразня, но ще те обичам още повече с боята по лицето. Ето така правиш истинското си изкуство и така се случва магията ти. Трябва ти публика, жива — аз, — не психоаналитик, не компютър.

— Как го понесе тя?

— Не особено добре.

— Мамка му — промърморвам.

— И най-тъжното е, че не беше за първи път.

— Мамка му.

Отпиваш глътка и си твърде смутена, за да ме погледнеш. Или може би твърде пияна.

— Ужасѐн ли си?

— Бек — изричам аз и слагам ръка на коляното ти. — Не мога да бъда ужасѐн от това, че най-добрата ти приятелка е била влюбена в теб. Не я упреквам.

Приближаваш се до мен, небрежна и търсеща. Разкъсваш тениската си и ръцете ти са под ризата ми, попила сълзите ти. Целувката ти е влажна и жадна, захапваш устната ми и усещам сладко-соления вкус на кръв, изгарям от допира ти. Сваляш колана ми за нула време като истинска професионалистка. И когато се чукаме, аз съм мишката в къщата ти и не ще се отървеш от мен, въпреки че искаш да се отървеш, защото не можеш да приемеш колко силно ме желаеш и как те притежавам, докато съм в теб, и как никога няма да пожелаеш друг, освен мен (кой беше онзи Ники?). В един момент емоциите ти се сливат в една — сълзите ти за Пийч, путката ти, която пулсира за мен, циците ти, които са твърди заради мен; ти цялата съществуваш единствено заради мен и те чукам така, че да забравиш за Пийч, да забравиш за Бенджи, да забравиш за Ники. Сега аз съм единственият мъж на света.

Събуждам се първи, влизам в банята ти, стъпвам във ваната и препикавам навсякъде под душа, за да маркирам територията си, дома си, теб. Взимам възглавницата от ИКЕА под масата, махам етикета и я занасям на леглото. Подпъхвам я под брадичката ти и измъркваш в просъница:

— Ммм, Джо.

И знаем, че вече сме заедно. И не става дума дали да излезем да закусим, въпросът е да решим къде да отидем. Сядаме един срещу друг в една закусвалня и прекарваме там шест часа, защото не можем да се наситим един на друг. Най-накрая успявам да се откача и да пусна една вода и тогава ти пращаш имейл на Лин и Чана:

Мамка му. Джо. ДЖО.

Когато се връщам на масата, започваме всичко отначало.