Каролайн Кепнес
Ти (29)

29

Ще ти кажа нещо за самоубийството, Бек. Ако исках да се застрелям или да се обеся, или да се удавя, което, така или иначе, няма да сторя, сега щеше да е най-удобното време. Ти ме разкара и вече минаха цели пет часа и единайсет дни, откакто ти ми отне любовта си. Нашите песни звучат зле, тъй като никога не ще ни видят да махаме от такива страхотни висини^[1] и не, ти няма да ме обичаш все още утре^[2], защото никога не си ме обичала. Аз не съм Боби Шорт или (истинският) Бек и ти не желаеш да се противопоставиш на логиката на всички закони на секса^[3] заедно с мен, ти не си отново влюбена, ти не обичаш, обичаш, обичаш. Аз бях в теб и ти не ме искаш повече. Вече нищо не е забавно, дори и откъслечните туитове на Бенджи:

Кока. Понеже ще спя, когато умра. „кокакола-хахаха“

— Извинете, но ще може ли да оставите телефона си и да ми обърнете внимание? — грачи някаква надута бабка.

Натискам ТУИТ и й предлагам цялото си внимание.

Кучката излайва:

— Казах, че не ми трябва плик, нося си мой.

— Браво — отрязвам я и смачквам хартиения плик и го хвърлям в кошчето за боклук, за да види тя кой е шефът. Етън въздъхва, извинява й се и вади плика от кошчето. Ето това е животът ми в момента — аз, Етън и разни задници, които си купуват книги.

Прекарвам ден подир ден с Етън и не ми е лесно да го опозная, особено след като вече не мога да ти разказвам за него. Ти се беше оплакала от шумния вентилатор в тоалетната за персонала и ме караше да го сменя, както би направил всеки друг. Етън го нарича „машина за звук“ и се кълне, че изобщо не го притеснява. Това момче е почти хермафродит, точно като асексуалния парфюм „Келвин Клайн Уан“ от 1992-ра. Без да го питам, съм сигурен, че знае наизуст текста на „Ще те накарам да се изпотиш“^[4] и се чувства комфортно на дансинга, докато танцува в ритъм, пляска и брои. На висок глас. Той е агресивен, роден е твърде късно и на четирийсет и една изглежда уморен от преследването на начин на живот, олицетворяван от такива като Рик Дийс^[5]. Можеш или да му съчувстваш, или да му скочиш и да го ограбиш. Той е като лакмус за хората — половината от клиентите отвръщат на усмивката му, останалите се вторачват гневно в него, а аз непрекъснато му повтарям, че трябва да работи в старчески дом. Наистина. Би бил чудесен диджей на танцови партита за хора в инвалидни колички или на животоподдържащи системи. Мъже с увиснали пишки с аромат на лайка и жени с лениви отпуснати вагини биха грейнали от неговия цялостен, съвършен и трагично присъщ копнеж по отдавна отминали времена.

— Приятен ден, госпожо!

— Етън, не бива да наричаш всички клиентки „госпожо“ — казвам му. — На някои може просто да махнеш за „довиждане“ или да им благодариш.

Той няма да ме послуша и да се научи или да се пречупи и започвам да губя търпение с него, с живота, с хората. Вече не ми е останало нищо, по което да копнея, за което да си мечтая. Чак ми се гади, като го погледна, защото е толкова шибано деликатен, та дори не те споменава. Не ми натрапва връзката си, съвсем бегло подхвърля за Блайд и така ме кара да се чувствам жалък. Единственото, което имам, е лайняният спомен за краткия ни сексуален сблъсък, за осемте секунди, през които беше закачена за кура ми като маймунка. Всеки ден възбудата в „Мейсис“ изглежда все по-секси, а спомените за секса приличат на всички останали, обречени са да избледнеят и да отслабнат с времето. Ти каза на Чана:

Просто стигнах твърде далече твърде бързо… отново.

От това „отново“ ме заболя и всичко вече върви надолу. Дните ми започват с гадни овесени ядки и наскоро скъсани джинси, които забравих да изпера и няма да изпера, защото ти беше седнала върху тях. Качвам се на метрото до работата и книгите не ме интересуват, понеже ти не си ги докосвала. Свирепо проверявам пощата ти. Ти си живееш живота и не ми пишеш. Чопля коричката на изгорения си пръст. Не искам да оздравее, искам тази болка и плача за пръста си, който ти така харесваше онази вечер в каляската с конете.

Пръстът ми нагноява, кърви и боли, както всичко друго в живота ми. И ако Етън ми рече още веднъж, че трябва да отида на преглед и да съдя производителя на каната за кафе — налагаше се да измисля нещо бързо, нямаше как да кажа на новия служител, че съм запалил пръста си, когато са ме зарязали, — та ако Етън не млъкне, ще го фрасна по лицето.

И въпреки че ти работи тук само за кратко, остави отпечатък в книжарницата. И някак си изглежда несправедливо, че сега Етън е заел мястото ти. Той харесва нови неща, нови покупки от „Гап“: „Каква чудесна разпродажба!“, възкликва, като че ли държа да знам как се е сдобил с намалените джинси или с ризите си; „Във вторник всичко в сектора за разпродажба в «Гап» е с четирийсет процента допълнително намаление!“, информира ме, за да мога да го отбележа в календара си, сякаш съм го питал. И всеки ден е в много добро настроение, прясно избръснат и драматично, отчаяно надяващ се, че ще му се случат още хубави неща. Връзката му с Блайд го накара да се чувства победител и сега иска да играе на лотарията.

— Хей, Джо, може би да си купим билет заедно, чел си във вестника за ония, дето работят заедно и печелят заедно!

Всеки ден дудне за кафето си, все едно си струва да се споменава, че кафето има вкус на кафе. През януари, най-омразния месец от годината, когато е кишаво и небето прилича на избелели стари джинси, а подът в книжарницата трябва да се почиства три пъти дневно от кишата по ботушите им и от кишата по чадърите им, той чурулика радостно: „Как да не харесаш такъв сив ден?“. Щом пък слънцето все пак изгрее, за да ни се присмее, понеже температурата е почти под нулата, отново чурулика: „Нищо не може да се сравни със зимното слънце, нали?“.

И най-лошото е, че не ме мрази, Бек. Мога да го пренебрегвам и да му се карам, той е моето кученце, усмихва се всеки път, като вляза в книжарницата. Никога не би се самоубил, дори и да пропусне седемдесет и пет процентно намаление в „Гап“. Твърде е мекушав. Малко след като започна работа, един ден дойде с плик от „Бед Бад & Бийънд“. И когато отиде до тоалетната — той яде много трици, притеснява се за дебелото си черво, — аз надзърнах в плика. Знаеш ли какво имаше там? Ще ти кажа — сгъваема масичка. Съществува ли изобщо по-тъжна покупка на този свят? Може би диск с най-големите хитове на „С+С Мюзик Фактъри“, за друго не се сещам. И помня, че си представих как Етън ще се прибере вкъщи, ще си направи вечеря с богато съдържание на фибри и ще я сложи на новата си масичка, ще гледа комедийни сериали по телевизията и ще си мисли колко са забавни епизодите от „Теория за Големия взрив“. Буквално ще изближе чинията, ще сгъне масичката и ще я постави някъде, където ще я прибира всяка вечер през остатъка от своя болезнено самотен, организиран живот, пълен с фибри. Ала после той се запозна с Блайд. Знам, че са заедно, не съм идиот. Сега изглежда, че аз съм този с шибаната сгъваема масичка и светът се е обърнал с главата надолу. Ти би трябвало да си тук, до мен, да ми разказваш какво говори Блайд за него. Нужна си ми. Нужна ми е малко повече несериозност.

Мразя Етън. Мразя го, че си има Блайд. Когато ние скъсахме, трябваше и те да скъсат, а аз се опитвам да се държа нормално. Питам го какво става с тях, той ми дрънка глупости: „Не искаме да прибързваме, и двамата държим на свободата си, така че го даваме бавно, разбираш ли?“.

Не, не разбирам, защото аз не ценя свободата си. Ценя путката ти. Ако бях на негово място — разведен, с мания за ваучери и намаления и толкова тъп, — щях да се застрелям. Това са най-мрачните дни в световната история и аз полудявам. И за капак на всичко, той се опитва да научи испански, като слуша песните на Енрике Иглесиас, и ме пита дали може да пусне някоя.

— Естествено — кимвам.

Вече не ми пука. Толкова съм мъртъв, че съм глух.

— Е, може да не е точно сега. Искаш ли да пусна нещо друго? Имам хиляди тук — клубна музика, рок музика, джаз музика.

— Етън, не се казва „джаз музика“, казва се просто „джаз“.

— Джо, ти знаеш наистина много за всичко — въздъхва той и винаги намира причина да се усмихне. Ако му счупя носа, ще намери причина да ми благодари. — Чувствам как всеки ден научавам по нещо ново!

Слизам в мазето, заключвам вратата и проверявам пощата ти. Има куп глупости за университета, някакви спорове за пари с родителите ти, баща ти ще ти помогне „с малко“, жалваш се на Лин и Чана колко е тъпо през януари. Опитваш се да си ангажирана с нещо, купуваш си всякакви боклуци онлайн, за които баща ти плаща, ти му обещаваш, че ще му върнеш парите. Няма как да променя нищо. Ти си тръгна, трескаво пазаруваш, а аз махам новата кожичка от изгорения си пръст и гледам как гнойта изтича. Не оздравявам. Отказвам да те преживея. После ти пишеш на Чана:

Много съжалявам, но няма да мога да дойда с теб на онова представление другата седмица. Просто ми липсва Джо.

Ако имах сгъваема масичка, щях да я захвърля към прозореца и да започна да се бия по гърдите като варварин, като алфа горила с дебел кур. Да! Липсвам ти! Истина е! Така е! Обратното броене до края на света спира, аз ти липсвам, продухвам пръста си, обичам живота и „С+С Мюзик Фактъри“ и може би Етън действително ще научи испански. Чета по-нататък:

Не знам дали ми липсва самият той, или това, което имахме. Но продължавам да си мисля за него и продължавам да искам да му звънна и може би ще му звънна, ако не се измъкна от тази дупка. Така че ще отида в къщата на Пийч в Литъл Комптън и ще разтоваря малко.

Сега аз водя, защото ти ме обичаш толкова, че трябва да напуснеш Ню Йорк. Това е сериозно. Обсебена си и не спираш:

Още веднъж много съжалявам, че няма да мога да дойда, но Пийч каза, че си добре дошла при нас, ако искаш!

Отговорът на Чана е уникален, обичам я, обичам целия свят. Тя е съвсем лаконична:

? Ами добре, Бек. Джо ти липсва и затова бягаш в уединена къща край брега посред зима с Пийч?

Ти:

Трябва ми малко лично пространство.

Чана:

Не се засягай, ама не мисля, че дупката на Пийч е пространството, което ти е нужно. Ще се видим, като се върнеш.

Липсвам ти много. Ето и имейла от Пийч:

Сладичка Бек, ти си велика. Знам, че беше на ръба да се обадиш на Джоузеф снощи, и съм СТРАШНО ГОРДА С ТЕБ, че не се поддаде. Ти си толкова талантлива и в момента се обучаваш. Разбира се, това трябва да е на първо място. И Джоузеф най-много от всички би искал да направиш каквото е най-добре за теб. Не бъди жестока към себе си, Бек. Както и да е… ще си изкараме чудесно в ЛК. И преди да съм забравила, оказва се, че повечето спални са в ремонт. Не ми е приятно, ама мога ли да те помоля да не каниш Чана и Лин? Мерси!

Спалните са в ремонт, но винаги има място за още един. Време е за ваканция! Ала преди да замине на почивка, човек трябва да се подготви. Всички го знаят. Хуквам нагоре по стълбите и казвам на Етън, че ще отскоча до „Гап“.

— Не си прави труда да гледаш в предната част на магазина! — съветва ме той. — Отивай направо отзад!

— Ти си добър човек, Етън — изричам аз и наистина го мисля. — Ще научиш испански за нула време!

— Благодаря ти, Джо! Или може би трябва да кажа… Грасиас! И помни, днес е вторник!

— Знам — отговарям. — Всички стоки от разпродажбата са с четирийсет процента допълнително намаление.

— Точно така, Джо!

Точно така. Нямам търпение да си купя нови неща. Старите ми харесват, ти обаче харесваш нови и може би има смисъл. Липсвам ти, това е нещо ново и хубаво.