Каролайн Кепнес
Ти (3)

3

Преди теб беше Кандис. Тя също бе трудна, така че ще бъда търпелив с теб, какъвто бях и с нея. Няма да ти натяквам, че на твоя стар, голям лаптоп пишеш за всяка тъпотия на света освен за мен. Не съм идиот, Бек. Знам как да търся в твърдия диск, знам, че не съм там, и знам, че ти нямаш нищо подобно на бележник или дневник.

Една възможна теория: пишеш за мен в бележника на телефона си. Надеждата все пак остава.

Но аз няма да се отдръпна от теб. Наистина си уникално сексуална. Ето един пример в това отношение — ти поглъщаш лакомо раздела „Неангажиращи срещи“ на сайта за обяви, копираш и поставяш любимите си постове оттам в един огромен файл на компютъра си. Защо, Бек, защо? Слава богу, не взимаш участие в „Неангажиращи срещи“. Предполагам, че просто може би момичетата обичат да колекционират разни работи, все едно дали рецепти за зелева супа или зле написани, граматично обидни фантазии на нереализирани татенца, съчинени от отчаяни самотници. Хей, аз съм все още тук, аз те приемам. Добре, всичко е наред. Ти наистина позволяваш на онзи рус подлец да прави с теб онези неща, за които четеш в обявите. Но поне имаш някакви граници. Онзи извратеняк не ти е гадже, ти го изпращаш на улицата, където му е мястото, сякаш си отвратена от него, както и би трябвало да бъде. Прочетох всичките ти скорошни имейли, не си казала на никого, че е бил в апартамента ти. Той не ти е гадже. Само това има значение за мен, готов съм да те намеря, мога да те намеря и го дължа на Кандис. Милата Кандис.

За пръв път я видях в „Гласландс“ — клуб с музика на живо в Бруклин. Тя свиреше на флейта в група с брат си и сестра си. Тяхната музика щеше да ти хареса. Наричаха се „Мъчениците“ и веднага ми се прииска да се запозная с нея. Проявих търпение. Следвах ги из цял Бруклин и в Долен Манхатън. Те бяха доста добри. Никога нямаше да стигнат до Топ 40, но понякога се случваше някоя от песните им да бъде представена в по-мизерно шоу за тийнейджъри по местния телевизионен канал. Тогава техният уебсайт се взривяваше. Не работеха с никоя звукозаписна компания, защото не можеха да се разберат за нищо. Както и да е, Кандис беше най-хубавата, главната в групата. Брат й — обикновен барабанист, прецакана отрепка, а сестра й бе грозноватичка и талантлива.

Не може просто да приклещиш момиче след концерт, особено когато музиката на бандата е ембиънт техно-електро-глупости и нейният властен брат (който, между другото, ако не бяха сестрите му, никога нямаше да е част от никоя група) винаги е наоколо. Трябваше да изчакам Кандис да остане сама. Заради нейния брат покровител не вървеше просто да я свалям. И щях да умра, ако не можех да я достигна или поне да направя стъпка към нея. Така че импровизирах.

Една нощ пред „Гласландс“, откъдето започна всичко, се представих на „Мъчениците“ като новия асистент в „Стоп Ит Рекърдс“. Казах им, че издирвам таланти. Групите обичат да бъдат търсени и ето ме няколко минути по-късно в сепаре, пия уиски с Кандис и с много досадните й брат и сестра. Сестра й си тръгна рано, тя бе добро момиче. Но брат й определено беше проблем. В негово присъствие не можех да целуна Кандис или да поискам номера й.

— Изпрати ми имейл — каза ми тя. — Ще го снимам и ще го пусна в Инстаграм. Много ни харесва, когато звукозаписните компании ни търсят.

И аз постъпих както би постъпил Елиът в „Хана“. Бях си набелязал „Стоп Ит Рекърдс“, ужасна малка компания, и видях това момче, което се казваше Питърс, да идва и да си тръгва всеки ден. Преди и след работа той се криеше в алеята отстрани на заведението и пушеше марихуана. Не може да го упрекваш за това, налагаше му се да го прави заради глупостите, с които трябваше да се примирява в работата си. Беше асистент на всички лайнари в тесни джинси от звукозаписните компании, дето наричат цайсите си „грижа за очите“ и си поръчват изкуствен подсладител „Спленда“ и „допълнително пармиджано реджано“. Така че един ден излязох с джойнт на алеята и поисках огънче от Питърс. Сприятелихме се лесно — онези на дъното на служебната стълбица жадуват за контакт с други хора. Разправих му всичко за дилемата с Кандис, как й бях казал, че работя за „Стоп Ит“, и неговата идея беше да й пише от своя акаунт ([email protected]) и да се престори на мен. Кандис отговори, тя бе толкова лекомислена и секси. И разбира се, даде номера си на asst1.

Хич не ми беше кофти, че използвах Питърс. Ако не друго, то поне той най-сетне разполагаше с нещо, наподобяващо власт. Понякога човек просто трябва да си поиграе с фактите, за да стигне до момичето. Гледал съм достатъчно романтични комедии и знам, че романтични пичове като мен винаги се забъркват в такива каши. Цялата кариера на Кейт Хъдсън съществува именно защото хора, които се влюбват, нерядко лъжат за това къде точно работят. Кандис повярва, че съм ловец на таланти. Изчаках, докато бяхме заедно вече около месец, преди да й кажа истината. Отначало тя се ядоса (момичетата се ядосват понякога, дори когато пичът е Матю Макконъхи), но аз й припомних комичната, романтичната истина, че светът е едно несправедливо място. Разбирам от музика. Умен съм. Мисля, че тяхната група са таланти и заслужават уважение. Ако бях учил в колеж за свободни изкуства, ако носех дизайнерски чорапи и ако се придържах към представата, че бакалавърската степен прави човека интелигентен и лесно му намира работа, можех да се уредя на неплатен стаж в някоя скапана звукозаписна компания, който след това да се превърне в скапана работа. Ала, както изглежда, аз не се придържам към тази представа. Аз съм си уникален. Тя ме разбра, поне в началото, но с брат й беше съвсем различно и това е една от причините, поради които не се получи между мен и Кандис.

Добрата новина е, че не съжалявам за нищо. Проблемите ми с Кандис бяха просто подготовка за настоящия момент. Трябваше да вляза в жилището ти, Бек. И бях намислил как да го направя.

Обадих се на газовата компания и им съобщих за теч в апартамента ти. Знаех, че ще си на урок по танци, а след танците ти винаги пиеш кафе с една приятелка от групата и това е единственото време, когато със сигурност не си пред компютъра. Изчаках пристигането на човека от газовата компания под козирката от другата страна. Като дойде, му казах, че съм гаджето ти и че си ме изпратила да помогна.

По закон всеки теч на газ трябва да се провери, а законът на пичовете гласи, че пичове като мен, които не са завършили средно образование, имат определен подход към пичове, работещи за газовата компания. Какво можех да кажа? Знаех, че той ще се върже, че съм гаджето ти, и ще ме пусне вътре. И знаех, че дори и да си мисли, че го будалкам, в крайна сметка пак ще ме пусне. Не върви да се обадиш на газовата компания и да не си вкъщи, Бек. Наистина.

Той си тръгна и първото нещо, което направих, беше да взема компютъра ти, да седна на дивана, да помириша зелената възглавница и да си пийна вода от твоята чаша „Браун“. Измих я, понеже все още имаше останала пепел (ти май не знаеш как да миеш съдове). Прочетох разказа ти „Какво си мислеше Уайли, когато си купи Киа“. Той е за един стар пич от Калифорния, който си купува скапана вносна кола и се чувства, сякаш това е последното нещо, което прави като каубой. Интригата е, че всъщност никога не е бил истински каубой. Само е играл каубои в различни уестърни. Но вече не снимат уестърни и Уайли не е успял да се приспособи към новите времена. Той никога не е имал кола, защото е прекарал повечето от дните си в кафенето, където пичове като него висят и си говорят за добрите стари дни. Наскоро обаче забранили пушенето, ти слагаш забранили в курсив и това е сладко, и сега ония от бандата няма къде да се събират да си пушат цигарите и да си разправят историите. Накрая Уайли седи в своята „Киа“ и не може да се сети как да я запали. Той държи ключа, който е просто миниатюрен компютър, и съзнава, че не знае къде да отиде, така че си купува електронна цигара и се връща в кафенето, сяда сам и пуши електронната си цигара.

Аз не съм като гениалните кандидати за магистратура по изящни изкуства от твоите семинари, но, честно казано, те не проумяват нито теб, нито разказите ти. Твоят копнеж е по отминалите времена. Ти си дъщерята на мъртвец, това се вижда отвсякъде. Разбираш Пола Фокс и се стараеш да осмислиш всичко свързано със Стария запад, което прави заселването ти, макар и временно, в Ню Йорк едно саморазрушително действие. Ти си състрадателна, пишеш за стари актьори заради албумите в апартамента ти, в които има толкова много снимки на места, където не можеш пак да се озовеш, защото те вече не съществуват. Ти си романтичка, търсиш Кони Айлънд, но без наркодилърите, както и невинната Калифорния, в която истински и фалшиви каубои си разказват истории на кафе в калаени чаши, които наричат джо. Ти искаш да посетиш места, където не можеш да отидеш.

В банята ти, когато вратата е затворена и седиш на тоалетната чиния, гледаш фотография на Айнщайн. Харесва ти да се взираш в очите му, докато напъваш червата си. (И, повярвай ми, Бек, съберем ли се, не ще имаш повече проблеми със стомаха, защото няма да ти разрешавам да се храниш със замразени боклуци и с консерви натриева вода с етикет „супа“.) Айнщайн ти допада, понеже е видял това, дето никой друг не е успял да види. Също така той не е писател. Не може да ти бъде конкурент, сега или когато и да е.

Включвам телевизора и „Перфектният ритъм“ е най-гледаното нещо, което вече придобива смисъл, щом мога да проследя целия ти колежански живот във Фейсбук. Най-сетне съм вътре и изучавам твоята история в снимки. Ти не си пяла акапела, не си намерила страстта или истинската любов. Ти и твоите най-добри приятелки Чана и Лин се напивате често. Имате и още една приятелка, която е много висока и много слаба. Тя изглежда като великан до теб и до тях двете. Тази приятелка аутсайдер няма име на снимките и вероятно съществува нещо изкупително, свързано с нея, защото явно си твърде горда от това приятелство, което е още от детинство. Момичето без име ми се струва нещастно. Неусмихнатата й усмивка ще ме преследва. Трябва да продължа.

Излизала си с две момчета. Чарли има вид, сякаш винаги се възстановява от концерт на Дейв Матюс. Когато си била с него, сте седели по полянките и сте взимали леки наркотици. Избягала си от този тъпак със замъглен от дрогата мозък и си попаднала в кльощавите обятия на един разглезен боклук на име Хешър. Между другото, познавам Хешър, не лично, но той е графичен романист и продаваме книгите му в книжарницата. Поне засега, ала очевидно първата ми работа следващата смяна ще бъде да ги сваля в мазето.

Била си в Париж и в Рим, а аз никога не съм напускал страната и ти никога не си намерила това, което търсиш, в Хешър или в Париж, или в Чарли, или в Рим, или в колежа. Изоставила си Чарли заради Хешър. И си била твърде хладна, Чарли никога не е могъл да те преживее. До ден-днешен изглежда постоянно пиян на снимките. Боготворила си Хешър, но той не ти е отвърнал със същото, поне не и във Фейсбук. Имаш много постове, където го хвалиш, а той така и не ти е отговорил. Тогава един ден си се обявила за необвързана и приятелите ти харесали твоя нов статус по начин, дето не оставя никакво съмнение, че си била зарязана.

„Перфектният ритъм“ свършва. Отивам в спалнята ти и съм на леглото ти, което е неоправено. Чувам звука от ключ, който влиза в ключалката и се завърта, мозъкът ми експлодира, сещам се как хазяинът се оплакваше по-рано днес на човека от газовата компания:

Най-малкият апартамент в сградата, най-малката шибана ключалка, винаги заяжда.

И те чувам как пъхаш ключа в ключалката и вратата се отваря и апартаментът е малък и ти си вътре.

Права си, Бек. Това наистина е шибана кутия за обувки.