Каролайн Кепнес
Ти (44)

44

Не можеш непрекъснато да казваш на някого колко много се радваш за него. Имах доста поводи да се радвам за Етън напоследък и това започна леко да се изтърква. Всеки ден той споделя по нещо хубаво и днес не е по-различно.

— Джо, няма да повярваш, ако ти кажа.

— Пробвай.

— Блайд иска да се преместя при нея.

Целият сияе и аз се усмихвам.

— Това е чудесно, Етън.

Ще му липсва Мъри Хил^[1]. Той е единственият човек на света, който би могъл да изпитва привързаност към шибания Мъри Хил. Разбира се, казвам каквото трябва:

— Радвам се за теб, момче.

И наистина се радвам.

Но мисля, че съм взел да прихващам твоята склонност към съревноваване, Бек, защото изведнъж започвам да чувствам, че животът е състезание, което губя от Етън и Блайд. Искам животът да бъде като игра на „Улеи и стълби“^[2]. Искам ние с теб да се изкачваме по стълба, докато те пропадат в улей. Държа се гадно и се мъча да спукам розовия балон на мечтите му:

— Сигурен ли си, че желаеш да се преместиш чак в Керъл Гардънс^[3]?

— На Блайд не й харесва в Мъри Хил — свива рамене той. — Така че няма друг вариант.

— Разбирам — кимвам и не мога да се въздържа от един последен опит. — Не си спомням кога за последно съм спал вкъщи. Непрекъснато съм в Уест Вилидж.

Опасно е човек да смущава порядъка във вселената, тъй като, естествено, ти ми пращаш имейл няколко минути по-късно:

Става ли довечера да се видим при теб? Беше много шантав ден и апартаментът ми е в ужасно състояние.

Казвам на Етън, че трябва да изляза за малко навън. Обаждам ти се. Не вдигаш. Ти вече изобщо не вдигаш. Пулсът ми се ускорява. Изпадам в паника. В съзнанието ми изплуват парченцата от теб, които съм събирал по пътя, сувенирите от пътешествието ми. Отново ти звъня. Гласова поща. Облягам се на витрината и осъзнавам, че се страхувам за нас, Бек. Когато заживеем заедно, а това ще се случи, ще ми се наложи да избирам между теб и парченцата от теб, съхранени в една кутия, намираща се в дупката в стената, която направих заради теб. Стените на сградата са ужасни (изненада!), мазилката се напуква и дупката се разширява. Все си мисля да кажа на хазяина да я оправи, но всъщност не искам, защото държа нещата ти да останат в моята дупка. Вероятно съм луд. Ала ти ще трябва да се покатериш по стената, за да достигнеш кутията, а никое момиче на света не би го сторило. Дишай спокойно, Джо.

Телефонът ми вибрира. Реагирам на мига:

— Здрасти.

— Слушай, Джо, наистина не мога да говоря, ужасно закъснявам.

— Къде си?

— Тук — казваш, обръщам се и ето те, усмихната.

Харесва ми да се появяваш така изненадващо в книжарницата. Нищо не може да се сравни с това да ме прегърнеш, когато най-малко го очаквам. Награждавам те с целувка. Ти също ме целуваш, без език. Очевидно си в училищен режим.

— Няма как да остана.

— Сигурна ли си? Етън е вътре, да отидем да пием кафе.

Протягаш ръка с отворена длан.

— Мога ли да взема ключовете ти?

Това е всичковръзка и не бива да се колебая, но не се получава.

— Джо, помисли. Ще се прибера вкъщи преди теб.

Нарече апартамента ми вкъщи и ти давам ключовете си. Целуваш ме, отново без език.

— За лекции ли бързаш?

— Да — кимваш и ме прегръщаш за „довиждане“. — До довечера!

Ти си тръгна с ключовете ми, а Етън се подсмихва, когато влизам в книжарницата.

— Да хвърляме ли ези-тура?

— Какво искаш да кажеш?

— Ами Блайд току-що ми се обади, че днес няма да имат лекции заради сигнал за бомба.

— Аха — поклащам глава, но това е новина за мен.

— Да теглим клечки?

— Не е нужно — отговарям. — Бек ще се вижда с приятелка в града, така че върви и се забавлявай.

Той излиза, а аз ти изпращам есемес:

Хей, имаш ли секунда?

Минават десет минути, нямам отговор. Слагам табела на витрината „ЩЕ СЕ ВЪРНА СЛЕД ДЕСЕТ МИНУТИ“. Слизам в клетката. Сърцето ми бие ускорено. Защо не ми каза, че лекциите ви са отменени? Защо бомбената заплаха не ни събра? Никога не съм бил така изплашен и ми се иска Ники да не беше гадняр, защото точно сега един разговор с него би ми се отразил добре. Изкачвам се бавно по стълбите, съкрушен, необразован, тъжен. Махам табелата и отключвам. Все още нямам отговор от теб и започвам да полудявам. Отпускам се на стола до касата и главата ми е бомба, която ще експлодира всеки момент. Тъкмо тогава тя влиза. Момиче. Клиентка. Очите й са огромни кестени и е облечена със суитшърт от Щатския университет на Ню Йорк в Пърчис, носи къса пола, чорапи до коленете и маратонки, изглежда палава. Проверявам телефона си, ти още не си ми писала.

Тя ми маха за „здрасти“ и отвръщам на поздрава й. Проверявам пак телефона, нищо. Пускам музика, Робърт Плант и Алисън Краус. Почти веднага почва да припява, как са ме видели да въртя света за опашката, да хвърча върху бял облак, да убивам тъгата^[4], а аз отново поглеждам телефона си, никакъв отговор. Намалявам звука и тя извисява глас. Точно толкова добра е, колкото момичетата от „Бардън Белас“, ако не и по-добра. Подава глава иззад рафтовете и спирам музиката.

— Много силно ли пеех?

— Няма никакъв проблем.

— Ще затваряте ли скоро? — пита ме.

— Не.

— Благодаря — усмихва ми се.

Тя изчезва и за кой ли път проверявам телефона си, все още нищо. Минавам от другата страна на щанда, за да мога по-добре да видя краката й, и започва „Сеньорита“^[5] на Джъстин Тимбърлейк. Тъпият Етън и неговият разбъркан подбор. Втурвам се зад плота и сменям музиката.

Тя се засмива.

— Остави я.

Пресича пътеката с Буковски в ръка и аз преглъщам. Проверявам телефона си, нямам никакъв отговор. Приближава се до касата с купчина книги, така небрежно, все едно че се е отбила в магазина на ъгъла да си купи мляко. Не мога да погледна телефона, тя е клиентка и заслужава цялото ми внимание. Най-отгоре е „Капитанът отиде на обяд и моряците завзеха кораба“ на Чарлс Буковски.

— Не съм от момичетата, които си купуват Буковски, тъй че мога да си позволя да бъда момиче, което си купува Буковски. Разбираш ли?

— Колкото и да е странно, да, разбирам — отговарям аз. — Но не се притеснявай. Не преценявам хората по това какви книги си избират.

— Значи, целият ми труд е бил напразно? — казва и е очевидно, че флиртува.

Маркирам Буковски и вдигам очи към нея.

— Това е една от най-добрите му книги.

Тя се съгласява.

— Изгубих си моята, когато се местех. И знаеш ли, звучи глупаво, ама не мога да спя и да върша каквото и да е, ако не притежавам тази книга, разбираш ли?

— Колкото и да е странно, да, разбирам — повтарям и защо все използвам странно? Намалявам звука на Етъновото танцово парти и маркирам „Старо училище“^[6] на Тобаяс Улф. Тази не съм я чел и й го казвам.

Не пропуска да се възползва.

— Ами може да дойда пак, като я прочета, и ще ти я разкажа.

— Тук съм — отвръщам.

Ти все още не си докоснала „Нещата, които носеха“, а тя пляска с ръце, когато посягам към последната книга от купчината — „Големите надежди“.

Вселената има чувство за хумор и не мога да не споделя с нея:

— Да знаеш, че устройват фестивал, посветен на Дикенс, в Порт Джеферсън всяка година през декември.

— Какво се случва на такъв фестивал? — пита и очите й са широко отворени като путката на Карън Минти.

О, не. Сега вече аз флиртувам. Усмихвам се.

— Ами нищо особено. Боядисват си лицата, свирят на флейти, обличат се в костюми от онази епоха и ядат кексчета.

Разбира ме и отбелязва:

— Ето затова терористите ни мразят.

Не си налагам автоцензура. Аз съм прям и директен:

— И ето затова Бог създаде терористите.

— Мислиш ли, че има Бог? — Тя също е различна, секси. И е решителна. — Трябва да има Бог. Само Бог би могъл да сътвори нещо толкова страхотно като „Марки Марк енд дъ Фънки Бънч“.

Дори не чувам „Добри вибрации“^[7] и вади портмонето си и ми подава карта Visa, покрита с кученца. Потупвам с пръсти релефните пластмасови букви. Сигурно сега ме мразиш.

— Значи, ти се казваш… Джон Хавиланд?

Изчервява се.

— Надявам се, няма да ми поискаш документ за самоличност, защото го загубих. Всъщност оставих го в другата чанта.

Прокарвам картата. Въздъхва облекчено.

— Супер си.

Не би трябвало да се впечатлявам, нали имам теб, но все пак любопитствам:

— Коя година си в университета?

Поклаща глава в знак на отрицание.

— Обикалям магазини втора ръка и си купувам всякакви колежански суитшърти — изрича гордо. — Един вид социален експеримент.

Виждам как хората се отнасят към мен според това кой университет представлявам, разбираш ли?

Откъсвам касовата бележка и тя я подписва бързо, разкривено. Никога не съм опаковал книги така бавно и изстрелвам:

— Аз съм Джо.

Преглъща.

— Аз съм, ммм, аз съм Ейми Адам.

— Ейми Адамс.

— Без „с“! — Грабва плика с книгите и изхвърча. — Благодаря, Джо. Лек ден!

Искам да изтичам навън и да я заведа вкъщи при теб. Искам да знаеш, че ме сваляше, че ми говори за Бог. Втурвам се към вратата, ала нея я няма. Телефонът вибрира и аз вдигам. Тя ли е? Не. Звънят от банката и питат за последната трансакция. Картата, с която плати, очевидно е била открадната. Не я издавам, но това обаждане убива настроението ми, така се получава, когато флиртувам. Проверявам телефона си, все още нищо от теб. И някак си мълчанието ти е писмено разрешение да бъда лош. Търся в интернет Ейми Адам, един вид като предизвикателство към теб да ми отговориш.

Почти невъзможно е да открия каквото и да е заради актрисата Ейми Адамс. Етън ми праща снимка с Блайд от Кони Айлънд. Не реагирам. Не бързам да се прибера и не поглеждам телефона си, защото ако решиш да ми пишеш, това би попречило на безплодните ми търсения:

Ейми Адам Ню Йорк

Ейми Адам не актриса

Ейми Адам суитшърт

Ейми Адам Фейсбук

Ейми Адам Щатски университет на Ню Йорк в Пърчис (знае ли човек…).

Най-сетне стигам до дома си и се качвам бавно по стълбите. Проверявам телефона, нищо. Долавям шум откъм апартамента, ти си тук. Усещам миризма на печена тиква, явно приготвяш нещо. Чувам те да си тананикаш и се усмихвам. Ти не си Ейми Адам. Харесва ми как пееш, макар и фалшиво. Не бях прав да се съмнявам в теб и почуквам два пъти на вратата. Провикваш се да почакам малко.

Отваряш и какво да видя. Това вече трябва да е вторият ти дом, защото си донесла халатите. Загърнала си се с твоя (и си гола отдолу) и си изпекла пай (с тиква отдолу). Казваш ми, че имам двайсет и пет секунди да се съблека гол или да си сложа халата. Повдигам те, мое малко палаво чудо, и ти ме целуваш, този път с език. Изглеждаш много горда от спонтанната изненада, която си приготвила за мен. Обясняваш ми, че не е било възможно да отидем в апартамента ти, понеже по-рано през деня са пръскали за хлебарки, и си решила да се възползваш и да ме изненадаш. Изяждам твоя пай, а после и путката ти, и когато се събуждам посред нощ, за да измия зъбите си, четката ми е пак влажна от слюнката ти.

— Съжалявам — изричам тихичко аз и наистина съжалявам.