Каролайн Кепнес
Ти (11)

11

Прибирам се едва в седем, петнайсет минути по-късно излизам изпод душа и си удрям палеца на крака в една от моите пишещи машини. Тече ми кръв, но няма да гледам на това като на поличба. Пишещата машина — Хектор, модел на „Смит Корона“ от 1982 година, която намерих на една тясна уличка в Бушуик — беше насред стаята, ала може би аз съм твърде нервен и малко кръвопускане е добре за нервите ми, мамка му, може би Хектор също е нервен. Скоро ще се запознаеш с тях, Бек, с пишещите машини, които колекционирам, защото един ден компютрите ще гръмнат и аз ще бъда човекът с двайсет и девет (и стават все повече) употребявани и захабени пишещи машини и всички ще се редят на опашка пред апартамента ми, за да си купят. Тъй като очевидно един ден светът ще се преобърне и аз просто чакам момента.

Ти харесваш онзи филм с оня пич, който тегли една рикша из Канада, и на този пич хубавото му е бялата тениска, така че ще си сложа класическа бяла тениска шпиц и джинси и колана, дето открих във военноморския магазин. Катарамата му е голяма, но не по тъпия начин като на Райън Адамс. Това е истинска стока, той е стар и изтъркан и ще ти се иска да го пипнеш, понеже е точно като на каубоя от разказа ти.

Качвам се на метрото и ти пиша есемес:

Закъснявам малко.

Ти ми отговаряш:

И аз.

Пътят се ниже покрай мен като бавен проблясък, защото всъщност аз не съм в този влак. Толкова съм развълнуван, че ще те видя, та светът дори не съществува в момента. Слизам и изпращам туит от Бенджи:

За протокола. Бих изчукал Майли Сайръс. „дълбокимисли“

Приключих с работата си и въздухът е чудесен и когато пристигам на Юниън Скуеър, се крия зад една будка и забелязвам как се приближаваш към стълбите, как се оглеждаш за мен, как сядаш и ме чакаш. Часът е 8:35 и ти ме излъга, не закъсняваше. Толкова си развълнувана, колкото и аз. Пиша ти:

Съжалявам. Там съм до 8:45.

И те наблюдавам как ми отговаряш:

Няма проблем. И аз! Ще се видим в 8:45.

На теб ти пука какво ще си помисля, ти си нервна и аз съм нервен и в 8:52 правя първата си крачка към теб и чувам сърцето в гърлото си, не мога да повярвам, че се случва, че ние двамата сме заедно. Виждаш ме как идвам, усмихваш се, махаш ми и ставаш, за да ме посрещнеш. Изглеждаш толкова свежа и очите ти са толкова ясни, ти си така готова. Захапваш долната си устна, усмихваш се с всяка част на тялото си и играеш.

— Закъсня, господинчо.

— Съжалявам за това.

Не можеш да спреш да се усмихваш и те оставих да чакаш достатъчно време, че да съм готин, не груб. Поемаш дълбоко въздух и поглеждаш нагоре, после свеждаш очи:

— Ти каза, че ще отидем някъде, като се стъмни, а вече е тъмно.

— Знам — кимвам и сядам и потупвам по цимента, а ти сядаш със сладкия си малък кок до мен. Това е приятно. Това е то и аз нарочно чаках, докато се стъмни, за да стигна до теб. Ти си жена, а аз съм мъж и ние си принадлежим един на друг в тъмнината и ти миришеш добре, чиста си. Това ми харесва.

— Наистина трябва да се пробваш да чистиш обувките си понякога — казваш и настъпваш чисто новите ми адидаски с твоите цвички.

— Затова закъснях — отвръщам, — около час ми отне да ги лъсна до блясък.

Смееш се и разговорът ни потръгва много лесно, за Пола Фокс и маратонките и за шантавия бездомник, който говори на кошчето за боклук. Има химия между нас. Спечелихме! Седим на стълбите вече не знам колко време, но не бързаме да ставаме. На теб ти харесва тук.

Обичаш да си на показ. И когато настъпва неочаквано мълчание, се майтапим с маратонките ми.

— Тези са наистина бели. Като на Бен Стилър — смееш се.

— Да, ще кажа на ваксаджията ми какво мислиш.

— Надявам се, страхотни са, Джо.

Ти каза страхотни и каза Джо и това трябва да значи нещо, действително значи нещо.

— Дадох му бакшиш — подхвърлям и ти почваш да ми разказваш една история, как случайно си откраднала обувки от някаква разпродажба, и вече седим почти двайсет минути и ти си толкова нервна и развълнувана, че продължаваш да говориш за обувки, сякаш ако спреш да говориш за обувки, ще ми скочиш още тук, на стълбите.

Избрах това място, защото през целия си шибан живот съм минавал покрай тия стълби и съм виждал двойки, които са ме карали да се чувствам сам, отхвърлен. А сега виждам ревниви самотници как обикалят покрай нас двамата, ти все още говориш и, мамка му, трудно ми е да те слушам, когато мога отблизо да помириша шампоана ти за коса.

— Всъщност аз не ги откраднах. Просто ги бях взела по случайност. Та кой ще тръгне да краде от магазин на остров, нали?

— Очевидно една много смела и прекрасна дама на име Бек.

Казах прекрасна и ти се усмихна и това беше съвсем на място. Мислиш, че те разбирам, значи всичкото ми четене не е било напразно.

— Сигурно ме смяташ за луда — въздъхваш. — Защо изобщо ти разказах тази история?

— Защото е първата ни среща. Всеки има по някоя весела история за себе си за първа среща, която винаги е забавна и истинска, но винаги само наполовина истинска.

— Значи, аз съм лъжлива кучка — казваш ти и се усмихваш и кръстосваш крака и въпреки че си с джинси, две копелета те заглеждат, все едно че могат да видят нещо през тях. Това е Ню Йорк.

— Не — поклащам глава. — Ти си крадлива, лъжлива кучка.

Разсмиваш се и се изчервяваш, а аз се смея. Ти се протягаш, носиш червен сутиен и бял потник и джинсите си за четвъртък вечер и розови памучни бикини, дразниш ме, като се протягаш така, с поглед към небето. Разкръстосваш крака, лягаш и слагаш малката си глава на цимента и ми се ще да те яхна точно тук на тези стълби, в този неподходящ час, пред копелетата, дето те заглеждат, и пред мъжа с тънките плитки, който продава гривни от коноп, и пред ядосаните кучки, които се прибират вкъщи да четат „Доктор Сън“ на своите айпади. Искам те тук и сега и не мога да се изправя, когато съм толкова надървен.

— Изглеждаш млад — казваш ми и от раз омеквам.

— А?

— Не, не, не. Не се вкисвай, Джо. Нямах предвид нещо лошо.

— Добре, защото наскоро навърших седемнайсет и хич не ща да мисля, че изглеждам на шестнайсет, понеже тогава ти ще изглеждаш като жена, която си пада по малки момченца, а това не е хубаво.

Потупваш ме по крака и ти харесвам все повече, побутваш ме с лакът, захапваш устната си, както на четенията, когато си на прага на някакво откровение.

— Имам предвид, че много мои приятели трескаво бързат да станат улегнали — казваш. — Понякога ми се струват стари, като че са загубили онова нещо, онази откритост, която прави човека да изглежда млад.

— Колко трева изпуши, преди да дойдеш тук?

Получавам каквото исках, още едно леко потупване, и ми харесва да те карам да се смееш, и ми харесва, че ми даваш каквото искам, без да се разконцентрираш. Продължаваш като лазерен лъч:

— Знаеш ли, започнах да се чувствам стара през първата година в колежа. Щях да ходя до Прага и в последния момент се отказах. Много от приятелите ми ме накараха да се чувствам стара, сякаш съм пропуснала нещо, което никога няма да си върна, сякаш Прага щеше да затвори. Сякаш това беше единственият ми шанс изобщо, сякаш трябва да си в колеж, за да отидеш в чужбина.

— Можем да отидем сега — подхвърлям и шегата ми не е смешна и, моля те, спри да говориш за колежа, защото така губя точки.

— Все едно, мисълта ми беше, че имаш младежко настроение. Това е добре. Като че всичко е възможно и като че ние все още бихме могли теоретично да участваме в президентската кампания или да научим езика на жестовете, или да посетим всеки замък в Брюж.

Чувам само ние и се усмихвам.

— Искаш ли да излетим с личния ми самолет?

— Говоря сериозно — казваш и преместваш тялото си по-близо до моето. — Ами ти? Какъв мечтаеше да станеш, като беше малък?

— Рок звезда — отвръщам и правя като теб, облягам се, по-близо до теб, и сега и двамата гледаме към небето. Обзалагам се, че изглеждаме чудесно отгоре, осветени от звездите, влюбени.

— Когато бях малка, исках да стана певица — въздъхваш.

— Затова ли харесваш толкова много „Перфектният ритъм“?

Обръщаш глава и сядаш. Прецаках всичко.

— Откъде знаеш, че харесвам този филм?

— Просто предположих — мамка му, — наистина е популярен.

— Хм — промърморваш, мамка му. — Ти харесваш ли този филм, Джо?

— Не знам — отговарям и съм почервенял като цвекло и съм прецакан. — Не съм го гледал. Но ако ти го харесваш, вероятно е добър.

— Да си отбележа — поклащаш глава и си се извърнала настрани. — Да стана по-малко предсказуема.

Не казваш нищо и аз не знам какво да кажа и мамка й на оная Анна Кендрик, всичко е заради нея. Не мога да разбера дали ти е кофти заради самата теб, или си шокирана от мен. Как можах да съм толкова невнимателен? Положих такива усилия, за да се подготвя, и всичко отиде по дяволите заради някакъв шибан филм. Когато ти най-сетне ме поглеждаш, в очите ти има нова тъга и аз съм виновен. Аз ти го причиних това. И съществува само един начин да го оправя.

— Не си предсказуема, Бек. Просто си във Фейсбук.

— Значи, ме следиш — изричаш ти без следа от тъга и ме потупваш по крака, харесваш ме, така си е.

— Не бих казал, че те следя — усмихвам се аз. — Това не е нещо лично и интимно.

Засмиваш се и ме потупваш — отново! — и се изправяш и протягаш ръце над главата си. Виждам пъпа ти и ми харесва да те гледам над мен и ние двамата знаем, че на теб ти харесва да те гледат, и се поклащаш насам и натам и пляскаш с ръце по бедрата си.

— Разгледа ли ми снимките?

— Само последните няколкостотин, сещаш се, от миналия уикенд.

Провесваш глава и размахваш ръце.

— Не. Не. Не искам да съм предсказуемо Фейсбук момиче и целият ми живот да е изложен там.

— Това не е целият ти живот.

— Наистина не е.

— Оставила си доста от тия глупости за Туитър.

Пляскаш ме по коляното и ти харесва и на мен също ми харесва. Скейтърите минават покрай нас, едно малко дете реве за шоколадов сладолед, едно хипи свири на банджо и една възмездно наета путка с високи токчета говори твърде силно по телефона си. Всичко това е за нас и гласът ти се снишава:

— И аз също те търсех.

— Така ли?

— Щях да разгледам снимките ти, само че ти не си във Фейсбук.

— Бях едно време — лъжа. — Но прегорях. За някои хора е по-важно да ъпдейтват статуса си, отколкото да живеят живота си.

— Вярно е — кимваш. — Една от най-добрите ми приятелки е като теб, много е против Фейсбук.

— Аз не съм чак толкова против.

— Е, ама не си във Фейсбук.

Знам, че говориш за Пийч и че сега си мислиш, че аз съм като Пийч, и понеже никой не я харесва тази Пийч, това е зле. Паникьосвам се. Замълчавам. Детето се успокоява, след като получава шоколадовия си сладолед, вятърът се засилва и се стъмва още, става по-тъмно с всяка изминала секунда. Скейтърите се приземяват твърдо и ти понечваш да погледнеш телефона си, усещам как желаеш да съобщиш на приятелките си:

Този пич, с когото съм, ей сега ми каза, че ме е следил във Фейсбук. Това е всичко.

— Искаш ли да хапнем, или какво? — питам. Протягам се, за да ти напомня, че имам бицепси и че съм готов да убия всеки, който се осмели да те погледне.

— Или какво?

— Мислех си, че по-скоро ще искаш да хапнеш нещо. Не знам как се изплъзна това „или какво“.

— Забелязал ли си колко много думи прахосваме?

— Да — отвръщам и аха да спомена за безсмислените разговори между теб, Чана и Лин как мразите да гледате „Ново момиче“, но се улавям.

— Старая се да съм по-внимателна с моите думи и да казвам единствено онова, което имам предвид. Да оставя само смисъла.

— Да — кимвам, — разбирам те.

— Значи да. Искам да хапна нещо.

Изправям се и ти предлагам ръката си, въпреки че не ти е нужна, а ти я поемаш.

— След теб — казвам и ти знаеш, че искам да гледам задника ти, докато слизаш по стълбите. — Къде предпочиташ да отидем?

* * *

Отидохме в „Бистрото на ъгъла“ — бургери и пържени картофки, водка и уиски, и аз те оставих да водиш разговора. Ти ми разказа за Бенджи, „моя бивш, наркоман, отблъсквам го, а той все се връща. Но нека да не говорим за него“. Съгласих се (много съм сговорчив!) и продължихме с детството (твоето в Нантъкет, моето в Бед-Стай, твоята отбранителност за това, че си градско момиче, моите предварително подготвени знания за твоя остров, които те впечатляват, защото всъщност никога не съм ходил там). Възкликваш:

— Джо, толкова си умен, за малко да си помисля, че работиш в книжарница!

Често споменаваш колежа, „лайняната Бръшлянова лига“ и „момчетата от Йейл“. Накрая си пийнала достатъчно, за да ме попиташ онова, което всъщност държиш да узнаеш:

— Ти кога си завършил?

— Не съм завършил — отвръщам. — Изобщо не съм почвал да следвам.

Кимваш. Никога не си била в компанията на момчета като мен. Разсмивам се. Ти също се смееш. Никога не съм бил с момичета като теб и подхващам нов кръг на кой-е-прочел-повече-книги.

Отново печеля и ти си поразена.

— С-съжалявам — заекваш. — Да не прозвучи грубо, но ти не си бил в колеж, а си вероятно по-начетен от половината от хората в моя курс. Това е ненормално.

Помръквам:

— Не казвай на хлапетата в училище.

Усмихваш се и ми намигваш и вече си имаме тайна. Знам как да говоря с теб и направо те забих, и доказателството е, че ние с теб сме последните двама тук, и ти разбираш защо исках да седнем в задната част. Цялото пространство е за нас. Ние сме на маса за четирима, другите маси вече са почистени и столовете са върху масите. Седиш опряна на стената, аз седя срещу теб. Поглеждаш наляво, надясно и след това към мен. Питаш ме дали имам нещо против да се излегнеш на пейката, но аз предлагам по-добра идея.

— Можеш, разбира се — казвам, — или може просто да те заведа у дома.

Нарочно примигваш бавно и изричаш предизвикателно:

— А после какво?

— Каквото искаш, Бек.

Ухилваш се.

— Значи, ти си джентълмен?

Не отговарям на това и ти си едновременно срамежлива и пияна. Иронията на твоите умишлено бели очи е, че колкото повече пиеш, толкова по-силно разтъркваш очите си и толкова по-малко приличаш на онази брюнетка, близначката Олсън, и все повече приличаш на себе си.

— Лягай — нареждам ти.

— Да, сър — казваш и бузите ти се изчервяват и зърната ти щръкват и бикините ти са подгизнали точно сега. Лягаш. Искам да те награбя, но няма начин дори да те целуна тази нощ.

— Сложи ръце на главата си.

— На „Саймън казва“ ли ще си играем?

— Не — отсичам и си представям, че се чукаме тук. Представям си. Във въздуха се носи миризма на бира, на бекон и на почистващи препарати и аз го вдишвам. Ти слагаш ръце на главата си и има Бог, защото сега добрият стар Боуи пее, ти се усмихваш и аз те гледам как се усмихваш и си те представям гола, и понеже съм леко пийнал, се изправям и ти чуваш как столът ми се мърда и отваряш очи.

— Затвори очи, Бек.

Правиш каквото ти нареждам и проговаряш:

— Тъкмо щях да ти кажа за този албум.

— Не искам да знам нищо за този албум — заявявам.

Така се опитвам да те науча да се отнасяш към мен по специален начин. Не съм някой задник от Бръшляновата лига, който би те уважавал, защото знаеш за някакъв неизвестен албум на Дейвид Боуи, и съм абсолютно сигурен, че няма да ти позволя да разказваш историите, които си разказвала на „момчетата от Йейл“. Сега си моя и ще правиш каквото ти казвам, а Боуи пее за пришълци, дето идват и остават^[1], и ти си припяваш, за да покажеш, че знаеш текста. Какво ужасно време си прекарала с всичките подобни на Бенджи по света, които обръщат внимание на такива тъпотии.

Минавам от другата страна на масата и сядам точно до главата ти. Кикотиш се и държиш очите си затворени. Вече не си тананикаш и пулсираш от нужда. Отпускам се и качвам краката си на стола. Курът ми е на сантиметри от главата ти и от устата ти и можеш да го помиришеш и малките ти ноздри се разширяват и ти преглъщаш нервно, а аз поглеждам надолу към теб, към затворените ти очи и леко отворената ти уста, докато Боуи грачи, сякаш човечеството е едно голямо разочарование. Със сигурност не пее за нас, Бек.

— Това е много хубаво — казваш, преди песента да свърши. — Може би ще забравят, че сме тук, и ще ни заключат.

— Да — отвръщам и съзнанието ми се насочва към Бенджи. Искам да остана с теб завинаги, но трябва да нахраня новия си домашен любимец. Дори и когато е затворен, той е застанал между нас.

— Хей — обаждаш се ти. Очите ти са широко отворени и песента е свършила и сега пеят „Лед Цепелин“, твърде високо за нас, и ти знаеш как да даваш нареждания. Научила си се от своите приятели, които са израснали с домашни прислужници. — Изпрати ме до вкъщи.

— Да, госпожице.

Вървим две пресечки, без да кажем дума, и двамата държим ръцете си в джобовете, все едно те непременно трябва да останат там. И двамата сме твърде възбудени, за да говорим общи приказки, а нощта е тиха тук и наоколо няма никой и стигаме до твоя вход и ти се качваш две стъпала, така че заставаме лице в лице. Но знам, че си го правила и преди, въпреки че не съм го виждал с очите си. Това е твоята глупава игра. Няма да те целуна, Бек. Няма да ми казваш какво да правя с твоето тяло.

— Беше приятно — измъркваш.

— Да — произнасям аз. Без мъркане. — Трябва да ставаш утре рано, затова по-добре се качвай.

Конфликтите те устройват, Бек. Ти срещаш някой, дето е завършил само гимназия и, поне на теория, би следвало да се опита да спи с теб. Но също така това е човек, прочел повече книги от когото и да било в твоя курс. Аз те превъзхождам и няма да те целуна и ти кимваш. Какъв друг избор имаш? Ядосана си и ще си го изкараш на зелената възглавница тази нощ и ще си мислиш за мен и ще чакаш, и ще се поболееш от чакане по мен, по същия начин, по който детето ревеше и чакаше сладоледа си, по същия начин, по който Америка чакаше Стивън Кинг, и както аз чаках Къртис и както Бенджи ме чака в другия край на града. Ще чакаш.

— Приятни сънища, Бек.

— Искаш ли малко вода за из път? — питаш ме, застанала на вратата и държейки я отворена, това е твоята покана да вляза, последният ти опит.

— Не, благодаря ти — отговарям и не поглеждам назад. Обсебена си от мен и, честно казано, съм облекчен, че точно сега ще трябва да се занимавам с Бенджи и с неговите органични ябълки и с неговата клуб сода, иначе щях да те последвам вътре, да тръпна, докато отключиш вратата, да те хвърля на дивана и да ти дам онова, което желаеш, което аз желая. Ама не. Ти ще ми дадеш вода, само че не шибана пластмасова бутилка, защото вече тръгнах. Ще утолиш жаждата ми след първото ни чукане в леглото ти, и ще ми донесеш чаша вода, от която ще пием заедно, и това ще е първата от многото. Нямам сили да ти откажа, когато те искам толкова силно, но имам един педал в клетката.

Шибаният Бенджи се оказва мой спасител. Кой ли би си го помислил?

* * *

Усмихвам се по целия път към нас и после разказвам на пишещите си машини как е минала нощта и мастурбирам в твоя чест и си взимам душ, намазвам се обилно с овлажнител за тяло и си свалям „Рядко и добре направено“ на Боуи, за да мога да го слушам, докато отивам в магазина. Трябва пак да излизам. Как, по дяволите, да спя, когато чакам да пратиш имейли на приятелките си за нашата среща? Отбивам се в денонощния и купувам овесени ядки и мляко, защото и Бенджи заслужава почерпка. Щях да си подсвирквам, ако знаех как, и влизам в книжарницата и се спускам по стълбите и намирам принцеса Бенджи да се цупи и да си гризе ноктите. От пръв поглед мога да кажа, че изобщо не е отварял „Доктор Сън“. Аз съм професионалист. Пробутвам му овесените ядки през чекмеджето заедно с една възглавница. Колко съм любезен, нали?

Но принцесата помирисва купичката и се отдръпва.

— Това бадемово мляко ли е?

— Хайде, чети си книгата и яж — казвам, — тестът ще е върху първите сто страници. Давай.

Изприпквам нагоре по стълбите и сядам за една приятна дълга марихуана, посветена на Бек, която се състои от слушане на „Рядко и добре направено“, разглеждане на твои снимки, които откраднах от Фейсбук, гледане на сцени от „Перфектният ритъм“ без звук. Така се губя в теб, че в магазина засиява, и уж би трябвало да съм изморен след толкова много питиета и след цялото това вълнение, а аз се усещам надрусан с теб и искам да те заведа в Лондон, за който Боуи пее в любимия ти албум^[2]. Ала това, което трябва да направя сега, е да се върна в мазето и да видя дали Бенджи се е научил да изпълнява указания.

Каква гледка, Бек. Той не просто чете Стивън Кинг, буквално поглъща новата му книга, както някое дебело момченце нагъва шоколад. Започвам да го аплодирам и той, разбира се, я захвърля и се преструва, че се прозява. Казвам му, че е време за теста, а той не ще тест, не, и аз му казвам, че е време за тест за клуб сода.

— Но нали ми рече да чета Стивън Кинг.

— Точно така. И ти го направи. Поздравления.

И сега почват лигавите обяснения. Не искал тест за клуб сода, защото имал болки в стомаха и главоболие, и мисли, че е алергичен към нещо в книгите, и му трябва анкерпласт (ти да не си на почивка, задник такъв?) и витамин В и крем за екземата му, която се е влошила от „евтиното“ кафе (да, естествено, че млякото е от вимето на крава, Бенджи), и е уморен и не желае тестове.

— Да започваме, Бенджи.

— Трябва ми още време. Разбери, имам непоносимост към мляко. Овесените ядки са като отрова — казва ми той.

— Клуб содата ще успокои стомаха ти.

— Моля ти се — проплаква.

— Никога не си чел и „По пътя“, нали така?

Не отговаря, а аз поклащам глава и ми се ще да се обадя в шибания „Йейл“ и да им кажа, че техният продукт хич не струва.

— Аз не съм лош човек — измънква той.

— Разбира се, че не си.

И ти знаеш, Бек, Бенджи не е задник. Просто е толкова шибано несигурен, че трябва да остави книгата на Стивън Кинг, която страшно харесва. Подхващам го отново.

— А как е Стивън Кинг?

— Е — казва и все още не е научил нищо.

Нареждам върху поднос три еднакви червени пластмасови чаши, всяка пълна с шибана клуб сода.

— Ти не си чел „Кратки интервюта“ и сега всеки ден ще правиш тест.

— Имам много пари, Джо, семейството ми е заможно. Имам кола, чисто нова „Алфа Ромео“. Искаш ли кола? Защото мога да ти дам кола.

Дърпам чекмеджето, взимам пластмасовите чаши от подноса и ги поставям в него, внимателно, Джоузеф, една по една.

— Джо, чакай. Не върши това. — Пада на колене. — Наистина. Аз имам пари.

Действително е идиот и не може да разбере за какво става дума и почти ми е жал за него и му заповядвам да се изправи и той се изправя. Добро куче.

— Бенджи, аз няма да те дрогирам.

— Слава богу.

— Това е тест. И трите чаши съдържат клуб сода — обяснявам му. — Ти ще отпиеш по една глътка от всяка и ще ми кажеш в коя има домашна сода. Да видим дали разпознаваш собствения си продукт.

Той скръства ръце.

— Трябва ми нещо да си прочистя небцето.

Аз съм с едни гърди напред и се протягам към чантата си и вадя геврече.

— И трите бутилки по едно и също време ли са били отворени? Клуб содата се променя при контакт с въздуха.

— По едно и също време, Бенджи.

— Трябват ми стъклени чаши, защото пластмасата влияе на химичния състав.

— Пий.

Подавам му първата чаша и той я взима и затваря очи и прави гаргара и се жабурка и ми се иска да разбия главата му с чашата. Изплюва в гърнето, протяга се и почва да се разхожда.

— Знаеш ли, баща ми има собствен реактивен самолет. Мога да те заведа където си пожелаеш по света. Мога да те заведа навсякъде и ще забравим, че това изобщо се е случило. Той дори няма да разбере за самолета. Така или иначе, очаква от мен да профуквам парите му, въобще не би предизвикало въпроси.

— Яж си геврека, Бенджи.

— Тайланд. Франция. Ирландия. Можеш да отидеш навсякъде. Навсякъде.

— Яж си геврека.

Той отхапва и аз посягам към втората чаша.

— Джо, моля те, помисли си какво искаш.

— Вземи чашата.

— Тестът обаче не е валиден, защото маята от геврека компрометира вкусовите ми рецептори и трябва да се жабуря с подсолена вода.

Рядко повишавам глас, така че е доста изплашен, когато го правя.

— Вземи шибаната чаша.

Пада на колене, шибаното леке, и вероятно се свръх идентифицира с главния герой в „Доктор Сън“. Невежият Бенджи сигурно дори и не знае, че д-р Дан Торънс е герой от „Сияние“, герой, който се е борил, а той не е работил и един ден през живота си, не и някаква сериозна работа, навярно е изгледал „Сияние“ само до половината и след това е спрял филма, и даже никога не е държал брадва. Бенджи не е истински мъж. Не може да се каже, че онова, което върши, е работа.

— Изправи се.

— Подсолена вода. Моля ти се.

— Не дават подсолена вода на онези тестове на „Пепси“ и кока-кола.

— Знаеш ли какво различава клуб содата от обикновената сода и от газираната вода? — Простенвам. — Солта, Джо. Понякога е натриев бикарбонат. Друг път е натриев цитрат или динатриев фосфат.

— Просто я изпий, Бенджи. Няма да изкръшкаш от теста.

— Не искам да изкръшкам — казва той. — Никакви номера този път. Това е, което знам.

— Изпий я.

Отпива. Жабури се.

— Не е моята стока.

Не обръщам внимание на виковете му в опит да разбере дали е изкарал теста, или се е провалил, и се изкачвам по стълбите. Напрежението действа добре на хората. Прави ги по-силни. Ето защо Америка обича толкова много Стивън Кинг — той ни държи на ръба на столовете, докато заболи. Също така знае, че всички, независимо дали става дума за работници по поддръжката на игрищата, или за привилегировани млади ебалници, са способни да полудеят, ако бъдат поставени при съответните условия. Стивън Кинг би оценил моята работа с Бенджи и аз се усмихвам, затваряйки вратата.

* * *

В магазина зад ъгъла има сол и стъклени буркани и аз взимам по много и от двете. Пичът е готин и ми дава един кашон за покупките, което прави връщането ми в книжарницата по-лесно. Колкото повече време отделям на този проект за клуб содата, толкова по-слабо съм изненадан, че са твърде малко идиотите, които си купуват „Домашна сода“. И колкото повече време прекарвам с Бенджи, толкова по-ясно ми става защо един милион други богати идиоти не си я купуват. Домашната сода никога няма да е популярна като Стивън Кинг. Би могъл да спечелиш клиенти, показвайки, че ги разбираш. Не можеш да имаш продукт на пазара, ако не разбираш потенциалния му купувач.

Бенджи изобщо не отбира от маркетинг. „Кока-кола“ са пробвали всяка възможна маркетингова стратегия, известна на човечеството. Ето защо кока-колата е върхът и е класика, оригинална и нова, и диетична, и калорична. Тя е предпочитана от Дженифър Лопес и също така е нашата най-бяла, най-лека американска напитка. Това е противоречие. Това е шибано гениално. И „Кока-кола“ харчат огромни пари, за да са всичко за всеки. Гаджето ти Бенджи обърква нещата. Той си мисли, че ключът е в това да имаш специален, научен продукт, но в този свят няма да стигнеш до никъде, ако не знаеш как да се смесиш с тълпата.

— Жабуркай — казвам му, когато слизам долу.

Той се жабурка с такова усърдие, все едно че е на зъболекар, и не е като да не се старая да му дам шанс. Мисля, че повечето тъпаци трябва да ги гръмнат, ако се опитват да се преструват на нещо друго. Например знам, че Бенджи е бил, съвсем буквално, разглезен от семейството си, отгледан от майка, която никога не му е отказвала нищо, и от баща, който никога не му се е противопоставял, и от куп гувернантки, които кротко са оставяли малкия шибаняк да си прави каквото поиска. Той ми разказа всичко това втората нощ тук, когато се провали на краткия тест върху „Дъгата на гравитацията“ и си призна, че си е плащал за всяко есе, което някога е представял в „Йейл“. Каза, че е прочитал първите пет страници от книгата и му е харесвала толкова много, та не бил в състояние да продължи по-нататък. Обясни, че е твърде чувствителен да чете, твърде лесно се вълнува и може да поема само на малки дози. Щом е такъв чувствителен тип, със сигурност прекалено дълго се жабури с подсолена вода.

— Пий, Бенджи — заповядвам му аз.

Той стисва ноздрите си и отпива и не знам какво да правя с него. С това дете, дето никога не е било наказвано да стои вкъщи, никога не е било бито, никога не е било заключвано заради което и да е от прегрешенията си. Завършил е колежа с измама и се опитва да печели пари, мамейки претенциозни ебалници с луксозната си сода. Сега, за пръв път в живота, някой го държи отговорен. Отговорността му подхожда. Има бръчки и не изглежда чак такава госпожица. Не е перфектен очевидно. Все още кръстосва крака, все едно е шибаният Уди Алън. Издухва косата от очите си, остава си госпожица след всичките тези тестове.

— В коя чаша беше домашната сода?

— Няма никакво шибано значение, защото аз предлагам емоция. Аз продавам здраве и богатство.

— Винаги има значение. Всеки идиот може да различи кока-кола от пепси.

— Това е различно.

— В коя чаша беше домашната сода?

— Как въобще да знам, че ми казваш истината?

— Просто не съм шибан лъжец.

— Ти всъщност никога не ще ме убиеш — заявява той, мъчейки се отново да си придаде тежест. Мисли си, че съм от онези мухльовци, които искат да бъдат забелязани от всезнаещия богат путьо.

Това няма да мине. Давам му да разбере и повтарям:

— В коя чаша беше домашната сода?

— Твърде умен си, за да ме убиеш — продължава той войнствено. — Ясно ти е кой съм, родителите ми ще научат какво се е случило. Наистина не би искал да си го причиниш.

Не казвам нищо. Познавам силата на мълчанието. Помня как баща ми не казваше нищо и помня мълчанието му много по-ярко от нещата, които е казвал.

Бенджи се раздрусва и отново взима чаша номер едно. Но ръката му трепери и когато я доближава до устата си, повечето от съдържанието й се излива по брадата му и по ризата на „Брукс Брадърс“. Не мога да повярвам на колко хора ще им липсва този, колко хора го обичат. Трябва да видиш пощата му, Бек. Той изчезва за три дни и всички се държат, сякаш е шибаният Ферис Бюълър. Имейлите валят — къде си, как си, всичко наред ли е, пич? Не отговарям, те трябва да проумеят, че Бенджи е излязъл от релси. Не виждат ли туитовете му? Във всеки случай това е обвинение към обществото ни, такъв изблик на любопитство къде е тоя лъжец. Който и да разпределя любовта на този свят, се справя зле. Обичаният Бенджи отхапва от геврека и аз се вторачвам в телефона ти, за да си успокоя нервите. Не си писала имейл на никого за нашата нощ навън, което значи, че все още си заета с възглавницата си или си припаднала отнесена, и той отпива от чаша номер две, жабурка се и изплюва.

— Определено не е тази чаша — казва и е толкова очевидно, че се опитва да мами, да изкопчи някакъв намек или знак от мен. Не му обръщам внимание. Не бива да обръщаш внимание на хората, докато те не почнат да се държат нормално, особено разглезените богаташки деца. Когато аз бях в тази клетка, бях добър. Не се цупех и не треперех като малко момиче.

Бенджи посяга към чаша номер три.

— Салют — изтърсва и някак си това е най-противното нещо, което е изричал. Той не е италианец. Какво право има да казва салют? Отпива глътка, облизва устната си, потупва брадата си и започва да крачи из клетката.

— Е?

— Знаеш ли, това не са идеалните условия за вкусов тест.

— Животът не е идеален, поне за повечето хора.

— Въздухът е влажен. Мирише на мухъл.

— В коя чаша беше домашната сода? Номер едно, две или три?

Той се хваща за решетките, поклаща глава и се разплаква. Отново. Проверявам твоите изпратени имейли. Девет сутринта е след нашата среща и ти си будна. Знам, защото писа на някакъв пич от твоя курс колко харесваш разказа му. Вдишвам. Сигурно трябва да правиш такива неща. То е просто за училището ти.

— Бенджи, в коя от шибаните чаши?

Той вдига глава и отстъпва назад, все едно ще припадне — да, бе, — избърсва очите си, скръства ръце и изплюва отново.

— В нито една.

— Това ли е отговорът ти?

Вплита пръсти в разрошената си руса коса, която потъмнява с всеки изминал ден — екстра.

— Чакай.

— Или това е отговорът ти, или не е.

— Всичките имаха вкус на пикня. Окей? Всичките имаха вкус на химически обработена шибана клуб сода от дъното на бурето в магазин за деветдесет и девет цента. Ти умишлено искаш да се проваля. Не е редно. Не е справедливо.

— Това ли е отговорът ти?

— Да.

— Съжалявам, Бенджи — казвам аз и долната му устна потреперва — Но ти сгреши. Всичките бяха с домашна сода.

Имаш имейл. Задникът от твоя курс.

Благодаря, Бек. Аз в момента те чета, най-доброто от теб досега, хубаво, много хубаво.

Бенджи избухва.

— Не!

И кой е този претенциозен задник? Аз те чета. Тоя е тъпак, Бек. Хайде. Пиши на Чана. Пиши на Лин. Това беше най-прекрасната среща в живота ти, а ти си разменяш имейли с някакъв неудачник от твоя курс?

— Джо, няма начин да е моята сода.

— Ами твоята беше — заявявам аз и сега Бенджи не е просто Бенджи, той е всичкото зло, всичките образовани лъжци. — Нарича се контрол върху качеството и ако разбираше нещо от бизнес, щеше да знаеш, че щом нямаш контрол върху качеството, то нямаш нищо.

Сяда и кръстосва крака и не мога да не се почувствам зле заради него. Светът го е разочаровал и не го е подготвил за зрелостта. Той е разбит, със сълзи по ризата и със стомах, пълен с клуб сода и краве мляко. Русата коса и речникът най-сетне му изневеряват. Продумва едва:

— И сега какво?

Но не заслужава отговор. Провали се на теста. Гася лампите и се качвам нагоре по стълбите, той започва да мрънка, че му трябва светлина, и е очевидно, че е зарибен от Стивън Кинг, а ти продължаваш да си пишеш имейли с онзи пич и единственото, което искам, е кутия кока-кола и есемес от теб. Обръщам се и светвам лампите. Поне веднъж в живота си Бенджи ще прочете цяла книга.