Каролайн Кепнес
Ти (19)

19

Всичко си има връхна точка. Такава е същността на живота.

Докато се возим в таксито към дома на Пийч, аз съм все повече сигурен, че връхната точка за мен беше в каляската (не „онова конско такси“, както ти каза), и знам, че никога не ще бъда отново толкова велик мъж. Никога няма да се озова на същото място, да съм те взел и буквално да съм те докарал до припадък със свежата ти кожа и чистата ти пола и с нощта пред нас. Както отбелязва Майкъл Кънингам в „Часовете“: „Щастието е в това да вярваш, че ще си щастлив. То е надежда“.

Пийч отне надеждата ми. Ти четеш имейли и изпращаш есемеси и как се държиш с мен за пръв път, откакто сме заедно? Ти си на милиони километри от мен и говориш с хора, които нямат нищо общо с нас.

— Хм, хей, Бек — мъча се да завържа разговор аз.

Дори не ме поглеждаш, ти си безцеремонна.

— Какво?

— Няма ли да ми кажеш какво се случва?

— Много неща се случват — сопваш се и най-сетне ме поглеждаш. — О, ти си ядосан.

— Не съм — отвръщам и не е моя вината, че твоите приятели са такива задници, и не е моя вината, че не можеш да стоиш далече от Туитър дори и за една шибана вечер.

Тези неща са извън моя контрол, аз съм по-добър от теб и ти го знаеш, иначе не би държала ръката ми и не би ми дуднала за Пийч и за това, че тя си мисли, че някой отново е нахлул в дома й и пак е откраднал някакви боклуци, което е абсурдно, защото аз „нахлух“ там само веднъж и не съм отмъкнал нищо.

— Аха — промърморвам.

Скръстваш ръце.

— Виж, Джо. Тя е сама. Изплашена е. И ми е приятелка.

— Знам — казвам.

Отговорът ти е рязък:

— Тогава престани с това „Аха“.

Нямаш смелостта да се изправиш срещу Лин и Чана и с удоволствие ще бъда боксовата ти круша тази вечер.

— Съжалявам, Бек. Наистина съжалявам. — Кимваш. Ти си лоялна. — Но нека само ти напомня следното. Тази сграда е добре охранявана. Би било изключително трудно някой да нахлуе току-така.

Ти обаче не си впечатлена и изпухтяваш:

— Добре, няма значение дали се е случило. Тя се чувства така, все едно че се е случило.

Оставям те да спечелиш; в крайна сметка си момиче. Возим се в мълчание и отбелязвам за себе си, че Лин и Чана не ти се обаждат, докато сме на среща, и си представям как чудовището Бигфут се опитва да ги удави във фонтана на младостта. Изскачаш от таксито още преди шофьорът да е спрял и аз плащам, кофти.

Когато слизам, ме прегръщаш силно и прошепваш:

— Това беше най-хубавата ми среща изобщо.

— Дефинирай „изобщо“ — подхвърлям, а ти искаш целувка и аз те целувам. Като влизаме в сградата, ние сме си съвсем нормална двойка и се качваме в асансьора и телефонът ти звъни и ти вдигаш и това е Пийч.

Тя крещи:

— Къде си, по дяволите?

— Съжалявам, в асансьора сме.

Тя изпъшква:

— Сме?

Затваря и ти въздъхваш:

— Ще бъде дълга нощ.

— Искаш ли да си тръгна?

Навярно искаш да ме няма, но ме хващаш за ръка.

— Моля те, бъди внимателен с Пийч. Виж, на нея й се струпа много на главата. Опита се да се самоубие, няколко пъти. Тя е слаба. И е тъжна.

— Просто не ми беше приятно да чуя как някой ти крещи.

Усмихваш се и стискаш ръката ми.

— Ти си моят защитник.

— Наистина съм. — И погалвам ръката ти, която беше върху кура ми. Целувам я и ти обещавам, че си в сигурни ръце.

Ти гукаш:

— Моят рицар в бляскави доспехи.

Асансьорът вибрира и спира, разнася се звук на камбанки от звънеца и вратата се отваря, за да разкрие грозна гледка. Шумно е, музиката на Елтън Джон гърми и Пийч има вид, сякаш е получила токов удар, с разрошена коса и безсънни очи. От всички възможни неща тя е въоръжена с белачка за зеленчуци.

— Защо се забави толкова? — изръмжава.

* * *

Минали са по-малко от десет минути и вече започвам да се чувствам като момчето разносвач, което си чака бакшиша. Пийч говори само с теб и когато се осмелявам да се включа в разговора, тя ме изчаква да свърша, преди да подхване пак монотонно и както ти разправях… не го приемам лично и, честно казано, си мисля, че щеше да е точно толкова бясна, ако ти беше довела Лин или Чана. Ала не е никак забавно, Бек.

Отпускам се на дивана с изпънати ръце и ти си до мен, но си седнала на ръба. Не мога да ти кажа, че Пийч е отрова. Да я слушам как лъже и как й се връзваш ми идва в повече, не казвам обаче нищо.

Грабваш телефона си.

— Смятам, че трябва да се обадим на полицията.

Тя не изглежда особено съгласна, а аз не издържам и се изправям.

— Смятам, че трябва да проверя наоколо. Имаш ли нещо против?

Пийч свива рамене:

— Действай, Джоузеф.

— Подозираш ли някого? — питам и ти слагаш ръка на крака ми. Аз те галя по главата.

Пийч поглежда през прозореца — типичното поведение на лъжкиня.

— Има едно мрачно, непохватно момче за доставки от онова място със соковете. Но не бих могла да допусна, че той е в състояние да проникне в тази сграда. Наистина не се засягай, Джоузеф, ама се съмнявам, че е завършил дори и гимназия.

— Изобщо не се засягам.

Тя се смущава:

— Това прозвуча зле.

— Няма проблем — казвам и има късмет, че не ми пука какво мисли. Навеждам се, повдигам брадичката ти и те целувам по устните, по влажната, отворена уста. Отдръпвам се и козирувам на Пийч, докато излизам от стаята.

Разхождам се из подобното на библиотека помещение, за да проверя бедния господин Белоу. Въобще не съм изненадан, че не успяваш да пишеш достатъчно. Пийч е като албатрос, тя непрекъснато те повлича с нейните грижи, с нейните измислени драми. Точно сега онази Блайд от курса ти е приклекнала до шибан чайник, с червена химикалка и десета чернова на разказ. Слуша Моцарт и е потопена в творбата си. Ти предпочиташ живота. Харесваш мелодрамите на този мансарден апартамент. Взимам книгата на Белоу (сега вече в калъф; няма защо да ми благодарите, семейство Селинджър) и ви чувам как вие двете отивате в кухнята. Пийч ти казва да сложиш пица във фурната и ти възразяваш:

— Мислех, че не можеш да ядеш домати, щом имаш интерстициален цистит.

— Честно казано, няма никаква разлика, когато съм така ядосана и стресирана, както сега.

— Миличката — измъркваш ти.

— Знам — въздъхва тя. — Никак. Не. Е. Честно.

Това ми е достатъчно и казвам довиждане на бедния господин Белоу и се отправям към горния етаж. Първата ми спирка е, разбира се, спалнята на Пийч. Като бях тук последния път, си помислих, че е по-голяма от книжарницата, и сега, когато идвам отново, с учудване установявам, че съм бил прав. В тази стая могат да се разположат едновременно осем постелки за „Туистър“. И, естествено, обзавеждането е много добро. Богатите знаят как да използват пространството. Изобилие от френски врати. Една от тях води към огромен килер от пет-шест квадрата. Друга се отваря към терасата. Най-прекрасното нещо е един скрин от избелял махагон, антика, навярно от осемнайсети век, дълъг може би пет, дори шест метра.

Искам да се отпусна и заключвам вратата зад себе си. Изритвам обувките си и свалям чорапите, а килимите от норка — шибана норка — ме карат да се чувствам като в рая. Леглото заема централно място и е разкошно, кралско калифорнийско, с балдахин. Чаршафи „Ралф Лорън“ — проверявам ги — и купища книги на Вирджиния Улф във вградения шкаф, някои с твърди корици, други с меки, някои нови, други стари. Тя е пробягала милион маратона. Доказателството са лентичките, натъпкани хаотично като разделители в книгите. Прокарвам ръка по скрина от избелял махагон и това наистина е нещо качествено. Колко жалко. Плотът му едва може да се види от гората продукти за коса. Има огромен телевизор, но то си е естествено в подобен бардак.

Понечвам да изляза на терасата, ала вратата заяжда. Дръпвам я силно, хайде, мамка му, отвори се, и тя се отваря. Аз обаче губя равновесие и се хващам за пластмасовите шишета с козметика за коса, за да избегна падането. Не помага и се пльосвам на пода. Събарям няколко шишета и едно доста захабено издание на „Собствена стая“ и куп снимки се изсипват на килима от норка. Не мога да повярвам на късмета си и се хвърлям върху тези шестнайсет разкошни, показателни снимки, всичките с теб. Както се оказва, Пийч определено е добра в снимането.

Но белегът за истински велик фотограф е независимото око. Един велик фотограф може да снима водосточна тръба и да намери правилния ъгъл, така че да я превърне в стоманена призма. Тези снимки са чудесни, ала не са изкуство, Бек. Не. Те са шибано порно и трябва да седна, защото това е твърде много за осмисляне. Пийч те обича. Пийч те иска. Сетивата ми са раздразнени; тук живее враг и сега установявам, че снимките са зацапани, обичани и лепкави. На някои има следи от пръсти. Тя не просто те обича, Бек; тя е побъркана от манията си по теб. Взирам се по-отблизо и забелязвам пластове телесни течности по тях и сигурно затова изглеждат толкова филтрирани. Тя докосва себе си, после теб, отново себе си и пак теб. Случвало се е в продължение на цяла вечност и хич не е чудно, че момичето е толкова гневно, толкова потиснато. Снимките разкриват историята на твоето тяло (благодаря ти, Пийч) и мога да те видя на осемнайсет, може би даже на седемнайсет, как си заспала по гръб на леглото, с едно размъкнато потниче, без бикини. На фона на процеждащата се от плажа светлина ти си като ангел, със затворени очи и разтворени крака. На друга снимка пък си с бикини и потапяш палеца на крака си във водата. Задникът ти е, каква ирония, като зряла, вкусна праскова^[1]. Ето те и на плажа през нощта, яхнала си гола някакъв пич. Пийч има добър фотоапарат, защото мога да надникна в очите ти, а зърната ти са изскочили като пъпки на цвете.

Трябва да се кача на кралското калифорнийско легло. Тези снимки, Бек.

Тези.

Шибани.

Снимки.

На едно място завивката е издута, повдигам я и намирам купчина изцапани влажни тренировъчни екипи на Пийч и окървавени чорапи. Покатервам се върху купчината и изхвърлям един от нейните шалове, идеален за прикриване на невидимите й ерекции, както вече разбирам. Разстилам снимките и благодаря на Господ, че леглото е голямо. Искам да чукам всяка една от тях. Тази, на която си в гимназията и изглеждаш развълнувана, и тази, на която си в колежа, с разголени бедра, и тази, черно-бялата, на която си по средата на чукането, яхнала някакъв пич. На снимката не съм аз, но ще бъда и ще те сграбча за врата, точно както ти харесва, и ти ще викаш името ми и ще стенеш Джо. Изхвърлям обилно сперма на най-близкото шибано нещо, което ми попада — един почти мухлясал спортен сутиен.

Пийч не ще пропусне да забележи и нямам друг избор, освен да го натъпча в панталоните и в боксерките си. Снимам снимките, преди да ги върна обратно в тяхната малка кутия за Бек, и се усмихвам.

Когато се успокоявам и почиствам, се отправям към долния етаж и ви намирам двете на терасата. Сега всичко изглежда различно и това е проблем. Пийч е влюбена в теб, а ти си моя и животът ни никога няма да е лесен, докато тя се прави на болна, на жертва, на каквото и да е, само и само да привлече вниманието ти. Пък и аз вече съм различен, страх ме е да те погледна, снимките са толкова пресни в съзнанието ми. Пийч е пияна и дудне как някой я преследва. Сядам на подлакътника на един стол, както би сторил детектив, и подпирам брадичката си с ръка.

— Пийч, ако може да те попитам. Виждам, че си бягала на доста маратони. Всеки ден ли бягаш?

— Защо? — изстрелва тя.

Иска й се да съм мъртъв. И не защото не съм ходил в колеж. А заради начина, по който ти ме гледаш.

— Ами — започвам аз — ако бягаш всеки ден, за някой откачалник ще е много лесно да разбере това и да те проследи.

Размахваш ръце и шалът пада в скута ти.

— Господи, Господи, Джо! Пийч бяга всеки ден в парка преди изгрев-слънце.

— Не чак всеки ден — поправя те тя и намалява звука на Елтън Джон, та по-добре да чува как я хвалиш.

— Така е, Пийч. Ти си невероятна, безстрашна, даже бягаш и през гората.

Тя свива рамене, но ти долавяш как скътва тези думи в съзнанието си: невероятна, безстрашна.

— Това не е никак безопасно — отбелязвам.

— Е, аз не живея по общоприетите стандарти, Джоузеф — заявява ми. — Просто съм си такава.

Подхващате списък на мъжете, с които сте имали някакви отношения, а аз не мога да ви слушам, понеже в главата ми са снимките на теб, теб, теб и теб.

— Пийч — питаш ти, — можеш ли да се сетиш за някой друг? Някой, с когото си излизала?

Тя отново свива рамене.

— Може би онзи Джаспър. Оня ден обядвахме заедно и мога да кажа, че доста го впечатлих. Кой знае? Нищо чудно да съм разбила сърцето му и да не съм разбрала.

Това е шибана лъжа, но аз трябва да съм силен.

— Този Джаспър, той разстрои ли се?

Ако кажа, че небето е морскосиньо, Пийч ще ме поправи и ще каже, че то е среднощно синьо, така че, естествено, тя възразява.

— Според моя собствен опит мъже като Джаспър всъщност се справят доста добре, ако някой ги отхвърли. Мъже като Джаспър водят толкова богат живот, че не са склонни да бъдат твърде емоционални относно личния си живот.

— Значи, имаш доста бивши гаджета? — подмятам и знам, че трябва да спра.

— Ние все още сме приятели — процежда през зъби тя. — Не сме в седми клас, няма никаква драма.

— Браво на вас — възкликвам и ми се иска да я удуша. — Аз не съм приятел с никое от бившите си гаджета, винаги е имало твърде много страст, която не бих могъл да пренебрегна просто така и да отидем заедно на обяд.

Не ми отговаря и аз се навеждам да те целуна.

— Пази се — казвам ти.

— О, Джо — отвръщаш и не е нужно да си толкова драматична. — Благодаря ти за разбирането. Наистина трябва да остана тук.

Виж колко много любов е стаена в сърцето ти. Ти си лоялна, сладка и се изправяш, за да ме изпратиш до вратата, и ми благодариш отново, че се отнасям с такова разбиране. Целуваме се за „лека нощ“ и Елтън Джон пее по-силно седи като принцеса, кацнала на електрическия си стол^[2]. Ти ме искаш. Езикът ти пари.