Каролайн Кепнес
Ти (18)

18

На следващия ден ми се реваншираш. Но не с шест питиета и две кексчета в тъмен бар. Вместо това се срещаме за обяд и ти ми разказваш подробно за депресията на Пийч, за самотата й. Седим в безполовия ресторант „Сарабет“, пием вода (също несексуално) и кусваме бутикови конфитюри (изключително несексуално), и единственото, за което искаш да говориш, е Пийч (напълно асексуално). Ти се чувстваш отговорна за нея, защото няма никакви роднини до себе си, а ние би трябвало да ходим на подобни места едва след като сме правили секс и изобщо не мога да намеря логика във всичко това.

— Тя постоянно е сираче — казваш ми.

— Та ти също нямаш никакви роднини до себе си, Бек — подхвърлям аз.

— Знам — отвръщаш и си взимаш кифличка. — Но аз напуснах дома си. Нормално е да нямам роднини до себе си. Нейното семейство я изостави. Това е гадно. Те всички се преместиха в Сан Франсиско веднага след като завършихме.

Не съм изненадан и ти продължаваш да се оплакваш от онази Блайд, а аз слушам и кимам, слушам и кимам и ям шибаната кифличка. Отиваш до тоалетната и пращаш имейл на Пийч:

Само да ти кажа, че Джо е невероятно добър слушател. Недей да губиш вяра в хората!

Пийч ти отговаря подозрително бързо, надълго и нашироко:

Това е толкова сладко! Не го тормози, Бек. Изглежда, че той има потенциал. Разказах на учителката ми по йога за твоя Джоузеф и тя го сравни с Добрия Уил Хънтинг. Бива ли го по математика? Както и да е, забавлявай се на обяда! Надявам се, че си го завела на някое приятно място! Ти си такава кукличка, че се тревожиш как съм, и, моля те, успокой се, вярата ми в хората е напълно възстановена. Обичам да съм сама. Със сигурност сме твърде млади, за да се обвързваме. Забавлявай се с Джоузеф! Обзалагам се, че той научава толкова много от теб, и това е страхотно!

Ти се връщаш на масата и се интересуваш дали като малък съм обичал математиката. Казвам ти, че не съм, и когато те питам защо ми задаваш този въпрос, избягваш отговора и почваш пак да се оплакваш от Блайд. Поръчваме си още кафе и всичко щеше да ми хареса много повече, ако се случваше, след като вече бяхме правили секс. Не върви да те целуна за „довиждане“ посред бял ден и дали това не е твоят начин да ме държиш на разстояние и да бъдем само приятели? Има ли само приятели, или е просто мит? Събираше ли се умната мацка с Добрия Уил Хънтинг? Не мога да си спомня.

Разделяйки се отвън пред „Сарабет“, ние се прегръщаме като братовчеди и не си толкова близо до мен, както в онази вечер, когато почти сглобихме леглото заедно.

— Беше забавно — казваш.

— Какво ще правиш по-късно?

— Вечер с момичетата.

— Но ти яде кексчета с момичетата снощи.

Хващаш ме за ръка и си много сладка.

— Джо, да не би да ме следиш в Туитър?

— Понякога — отговарям и може би мога да те целуна. Малко е облачно, като есен в „Хана“.

— Е, работата е там, че снощи беше вечер с Пийч, а тази е за Лин и Чана.

— Утре вечер тогава? — настоявам аз и да ти се моля е обратното на това да те целуна. Трябваше да си замълча.

— Наистина имам да пиша доста утре вечер, но може да се видим по-рано. За обяд например?

Съгласявам се и ти си тръгваш и пътят ми обратно до книжарницата е дълъг и бих желал да мразя Такър Макс и списание „Максим“ и героя на Том Круз в „Магнолия“, и мисля, че жените не са толкова лесни за разбиране, както им се иска да вярваме. Но точно сега трябва почти да заимствам ход от творението на Франк Т. Дж. Маки „Прелъсти и унищожи“, понеже се провалям. Да не те изчукам в онази вечер, когато сглобих леглото ти, не, поне да не се опитам да те изчукам, очевидно беше грешка. Провалям се и това е най-голямата грешка в съзнателния ми живот. Дори не те целунах, след като те слушах да анализираш твърде подробно живота си в продължение на пет часа. Хич не ме бива, ама хич, и вероятно ти си мислиш, че предпочитам да сме само приятели.

И се получава най-лошият ефект на доминото, защото ние обядваме заедно следващия ден на някакво ново място, за което казваш, че „там е толкова вкусно, колкото и в Сарабет“. Отново не те целувам и какво искаш за утре? Ти искаш брънч. Кое е единственото нещо, лишено от сексуалност повече от обяда? Това е брънчът, измислен от богати бели мацки, за да се оправдае пиенето сутрин и тъпченето с препечен френски хляб. А ти даже не пиеш, когато отиваме на брънч, и съвсем скоро почваме да ходим на места дори без сервитьори. Падаш си по ония шибани закусвални, където се редиш на опашка с всички, които са излезли от офисите си, за да хапнат, и четат Стивън Кинг на айпадите си, докато чакат да дойде редът им и да поръчат безполовите си зелени салати, шибания боб, дресингите, лукчетата (Червени или бели? Запечени или сурови?), мамка му, хора, това е САЛАТА. Спрете да се вживявате.

Не си се скарала с Пийч, ала вече тя не ти влияе толкова, колкото преди, и сега разбирам, че ти я харесваш, защото е обсебена от теб. Лин и Чана те обичат, но те не мислят, че лайната ти ухаят на рози. На теб ти се нрави да те люлеят, да те дундуркат и да те успокояват. Накрая на нашите разговори за твоите разкази и твоите състуденти аз винаги ти казвам колко си специална, колко си талантлива, колко много ти завиждат, колко очевидно по-добра си от тях и изведнъж ти поникват криле, докато опразваш пластмасовата купа със салата, и действително вярвам, че е така, и имаш късмет, че онова, дето искаш да чуеш, е това, което аз всъщност си мисля.

— Бек, ти наистина си талантлива. Ако не беше, те просто щяха да свият рамене и да не се занимават с теб.

— Понякога най-добрите писатели са били мразени, преди да бъдат обичани. Погледни Набоков.

— Няма да се състезавам с теб, на мен ми стига да ти кажа, че според мен имаш талант.

И ти имаш. Когато лежа на дивана си и те слушам как не преставаш да приказваш за Блайд, се чувствам, сякаш живея в теб, чрез теб. Знам какво е да си ти и си права. Блайд те мрази. Но омразата й те устройва, вдъхновява те. Ти беснееш:

— Тя е като малко кълбо от ярост и антидепресанти, което не говори с майка си, със сестра си, с баща си, с неговата втора жена или със съквартирантката си, или с шибаната си котка, или с който и да е от многото мъже, дето е изчукала миналата седмица. — Замлъкваш, за да поемеш дъх. — Разбираш ли, Блайд нарича себе си творец пред публика, в реалния свят наричаме това проститутка. Излъчва се онлайн през уебкамерата си и нарича това изкуство.

— С други думи, тя е курва.

— Благодаря ти, Джо.

— Няма защо, Бек.

Ти обаче не спираш.

— Мрази ме, понеже съм от Нантъкет и обичам поезия.

— Ми майната й тогава.

Опитвам се да ти помогна да зарежеш тая тема, но ти не проумяваш защо тя те мрази и искаш да говориш само за това.

Всяка.

Шибана.

Вечер.

И щеше да е много по-лесно, ако тези разговори се водеха на пейка в парка или под козирката на входа ти, или на дивана ти, или на леглото, което сглобих, а те се случват по телефона. И не мога да усетя уханието ти и все едно съм на гореща линия за помощ и съвети, на която можеш да позвъниш, за да се почувстваш добре. Не се отнасяш към мен, сякаш съм твоят човек; излизаш да пиеш с хора от университета и ми се обаждаш едва после и изобщо не ти идва наум, че има нещо нередно, че не си ме поканила и мен. Аз съм твоят телефонен отдушник и това не ми харесва. Не те е грижа как е минал денят ми. Винаги ме питаш по любезния задължителен начин:

— Как беше днес в книжарницата?

— Знаеш как е, книжарницата си е книжарница. Всичко беше наред.

— Така ли?

— Да.

И те чакам да проявиш по-голям интерес към мен и към деня ми, накрая обаче се отказвам и те питам:

— Как беше при теб? Как мина в университета?

Но повече не мога така. Време е да спася нас двамата и трябва да се погрижа за това.

— Хей, Бек.

— Да?

— Хайде да излезем.

— О, аз съм по нощница, пък и утре съм на лекции.

— Тогава нека да те изведа другата седмица.

Настъпва пауза и забравяш колко много искаш да ме изчукаш и се опитваш да живееш по законите на Пийч: никакви момчета, само разкази, но ти наистина ме желаеш, иначе вече щеше да си измислила някакво извинение.

— Добре, кога предлагаш да излезем?

— Петък вечер — отговарям. — Без партита. Ще бъдем само двамата.

По някакъв начин мога да чуя как се усмихваш и изричаш „да“ и след това изричаш „да“ отново и аз ти казвам, че съм прочел разказа ти „Прашни зайчета“ за лятото, през което си работила като домашна прислужница. И не се колебая да ти кажа кои са любимите ми части — естествено, хареса ми, когато таткото се е опитал да се натиска с теб в пералното помещение.

— О, да знаеш, че в разказа не става дума за мен.

— Но ти ми беше споменала, че си работила като домашна прислужница едно лято.

— Така е, ама не съм налитала на мъжете в къщата — отвръщаш и нищо чудно, че Блайд те презира.

Ти не си преследвачка и Бенджи определено беше сгрешил, ала действително искаш да притежаваш, макар и по съвсем невинен начин, просто защото не се чувстваш комфортно в кожата си, все още не, но аз ще ти помогна. Продължаваш:

— Джо, казвам ти честно, никога не бих слязла на подобно ниво в такава ситуация. Този разказ е измислица.

— Знам. — Всъщност не знам.

— Аз не съм някаква градска курва. Това е измислица.

— Знам.

— Не се занимавам с женени богати мъже.

— Знам.

— Така че къде ще ме заведеш, Джо?

* * *

Доволна си, че не ти казах, защото рядко в живота се случва да се издокараш, за да отидеш на някакво място, което не знаеш какво е точно. Ти си с дълга светлорозова пола с две огромни цепки и си обула кафяви ботуши с високи токчета — нови за мен, — цепките са толкова отворени, че почти виждам бикините ти, и си сложила размъкнат кафяв пуловер, който лесно ще сваля. Тялото ти е като дар от Бога, компенсация за всички онези телефонни разговори, когато не можех да те докосна, за всички онези обеди. Сутиенът ти е розов, секси розов, за да не забравя нито за секунда за циците ти под пуловера. Прегръщам те, ухаеш на цветя и на омекотител за пране и на сокове от катеричката ти и се чудя колко ли си яхала възглавницата си. Горд съм със себе си, че не проверявах пощата ти цели два часа, за да се заредим с цялото напрежение, което ни е нужно, и ти си готова да ми кажеш да забравим за срещата и да се качим горе и аз се отдръпвам от теб. Мина толкова време, Бек. И въпреки че винаги си очарователна, никога не си се обличала така за мен. Тази вечер за теб е важно какво си мисля. Не ще се виждаме с твои приятели и никой няма да прави снимки и да ги публикува във Фейсбук. Твоето тяло, косата ти, устните ти, бедрата ти, всичко е за мен. От нощта, когато сглобих леглото ти, ти ни отнесе в някакво асексуално, огряно от слънцето пространство. Най-после те имам в тъмнината и повече няма да успееш да се скриеш от мен и ще се опитам това да продължи колкото се може по-дълго. Обичам това. Обичам те.

— Да тръгваме — казвам и хващам ръката ти и на твоята ръка й е хубаво в моята и крачим мълчешком и се оказва, че всичките онези шибани телефонни разговори са си стрували, тъй като сега между нас има спойка, между теб и мен. И двамата сме изненадани колко добре се познаваме един друг и аз стискам ръката ти и ти ме поглеждаш. Вдигам ръка, за да викна такси, и една кола спира веднага, защото така ще са нещата за нас отсега нататък.

— Закъде?

— Сентръл Парк — отговарям.

— Божичко, Джо. Наистина ли?

— Където са каляските.

Ти пищиш от удоволствие и пляскаш с ръце и аз се справих добре, а не бях особено сигурен, понеже част от мен си мислеше, че не си толкова повърхностна, та да се впечатляваш от каляски с коне, но все пак минаха почти две седмици, откакто бяхме в ИКЕА, и исках втората ни нощна среща да бъде колкото се може по-вълнуваща. Таксито се движи плавно към горната част на града и ние пристигаме по-бързо, отколкото предполагах, че е възможно, и този път аз слизам пръв. И този път аз изтичвам и ти отварям вратата. Подавам ти ръка. Ти я поемаш. Таксиджията те сваля с поглед. Давам му бакшиш. И преди да си се осъзнала, ние вече сме един до друг в каляската, теглена от коне, сгушени като неразделни.

— Това е твърде предизвикателно, Джо — прошепваш и се преместваш по-близо до мен, отново.

— Твърде предизвикателни са тези цепки — казвам аз и ти разтваряш краката си съвсем леко и искаш помощта ми и аз плъзвам ръка по бедрото ти и ти си възбудена (от тропота на конете, от цвета на листата по дърветата, от мен), простенваш и стигам там. Дантелени бикини, с твоята свежа влага. Простенваш пак и се притискаш едва доловимо към ръката ми и аз съм вече под бикините ти. Мека си като пухкава възглавничка, топло езерце само за мен, мълвиш името ми и задържам ръката си там, а ти ме целуваш по врата.

— Благодаря ти.

— Не, не — изричам, защото в момента не мога да измисля нищо. Твърде щастлив съм, за да приказвам. Приключихме с онази част от нашата история, в която приказвахме, и използвам другата си ръка, за да те повдигна и да обхвана рамото ти с длан, и ние оставаме така със затворени очи, хванали се един друг, ръката ти пълзи по крака ми, сладко болезнено, прекрасно бавно, а ти дори не знаеш какво следва и това са най-добре похарчените двеста долара в живота ми. Благодаря ти, конче.

* * *

Всъщност Бенджи беше прав. Ти обичаш лукса. И разбирам, че и аз обичам лукса. Сгушили сме се в най-тъмния ъгъл на бар „Бемелманс“ в „Карлайл“, притежавам те и същевременно те изтезавам — ние сме толкова близо до всичките тези празни стаи, до всичките тези меки легла, но аз не те водя в леглото, още не.

— О, хайде — казваш ти. — Ще откраднем ключ от камериерката. Никога не съм правила подобно нещо.

— Какво толкова желаеш да направиш, млада госпожице?

— Знаеш какво, Джо.

— Нима?

Ти кимваш и захапваш леко ухото ми и ако поискам, ще слезеш под масата, тук, сега. Ала аз не искам, защото искам устата ти на ухото ми. Ръцете ти се плъзгат по колана ми, точно така, има място под него, точно така, това е ръката ти, това е ризата ми. Издърпай я, точно така. Ти продължаваш и гориш от желание и ето сега съм в ръката ти, у дома, и трябва да измислят нова дума за чекия, понеже онова, дето ми се случва в момента…

Е.

Божествено.

Ти си кълбо от страст и се налага да отворя очи, за да видя нещо, което не е секси, или ще експлодирам. Помещението изглежда светло в тъмнината. Никога не съм се чувствал така сигурен, както в твоите ръце. Целувам те и ти ме целуваш и определено си струваше чакането и твоята магнолия ще ме поеме, много скоро, ти си съвсем влажна, вече си съвсем готова.

Никой не ни гледа. Никой не ни се сърди. Нищо ни няма. Сервитьорът с червеното сако, който ни донесе две високи чаши лед и две коктейлни салфетки и две малки чаши студена водка, беше добър и почтителен. Картините на стените са хубави, точно както изглеждаха, когато ги видях онлайн, чудейки се къде да те заведа на златната си колесница, за да накарам мозъка ти да мисли за мен като за твоя входен билет за парите и банкетите в кожени салони. Аз изкарвам по-малко от всеки пич тук, включително и от сервитьора.

— Джо.

— Бек.

— Искам те. Сега.

Звучиш сантиментално и някак си топло.

Но шибаният сервитьор се приближава бавно, с подчертано маниерничене.

— Извинете, господине.

— А?

Ти се отдръпваш, кръстосваш крака и захапваш устната си. Да не би да ни арестуват за непристойно поведение на обществено място? Той леко се навежда.

— Госпожице, вие ли сте госпожица Бек?

— Аз съм Бек — отвръщаш и сервитьорът изглежда объркан. — Да, аз съм госпожица Бек. Какво не е наред?

Всичко.

— Много съжалявам, че се налага да ви прекъсна, ала се получи спешно телефонно обаждане от госпожица Пийч.

— О, господи.

Покриваш устата си със салфетка и край. Вече не се чувстваш сигурна.

Той ме поглежда и аз кимвам. Отдалечава се и ти почваш да ровиш в чантата си и всичко, което направихме, се стопява по-бързо от останалите в чашите парченца лед.

— Това е странно — казвам, а ти продължаваш да тършуваш. Носиш твърде много боклуци в чантата си.

— Не мога да си намеря телефона.

— Как изобщо тя знае, че сме тук?

Изчервяваш се.

— Може да съм пуснала някой туит.

Бек, Бек, това трябваше да е нашата вечер, да бъдем сами. Направих го за теб. Тези цепки на полата ти бяха за мен и този сутиен беше за мен, и бикините ти бяха за мен. Как въобще ще се получи, ако не си в състояние да прекараш дори и няколко часа, без да си търсиш публика? Щом седнеш в сепаре и пъхнеш ръката си в панталоните на мъж, то си е като договор. Никакво туитване, докато се чукаш. Какво да правя с теб? Искам да крещя и да поръчам още лед, но трябва да си поема въздух и пия и не продумвам.

— Джо, нали не се сърдиш?

— Не.

— Никога не съм била тук преди. Когато ти отиде до тоалетната, не знам, просто се случи — казваш и най-сетне намираш телефона си и го ползваш, за да ме потупаш по ръката с него, и аз се обръщам към теб. — Джо, толкова съм щастлива, че съм тук. Винаги съм искала да дойда и бях много развълнувана.

— Няма проблем.

— Трябва да се обадя на Пийч.

— Добре, госпожице Бек. Обади се на Пийч.

Всички те проследяват как се измъкваш навън и двама пичове те гледат, като че си падат по теб. Не искам нищо друго, освен да сритам нечий задник. Трябваше да си тръгнем заедно от този бар. Не биваше да се изнизваш сама в курвенската си розова пола, цялата омачкана. Съвсем ненужно слагаш ръка върху тази на портиера и го питаш нещо, не знам какво точно, и тази пола ми се струва твърде прозрачна, честно казано. Ще ми бъде трудно да те пречупя, най-вече тази твоя жажда за публичност, този копнеж да бъдеш забелязвана и наблюдавана. Трябва ти придружител, Бек, особено ако държиш да се обличаш като шибана курва.

— Какво зяпаш, по дяволите? — обръщам се към първия нахалник, един задник на бара, който все още се е вторачил във вратата, през която ти излезе, сякаш предвкусва коя част от малкото ти курвенско тяло ще изчука първо. Той е на около сто години, не изглежда изплашен, но аз ще го уплаша, ако не спре да се пули.

Гласът ти долита от фоайето:

— Джо! Трябва да тръгваме. Трябва да тръгнем веднага.

Старецът ми се смее, а ти трепериш, нетърпелива си.

— Ще викна такси.

— Първо да платя.

— Оправих сметката със сервитьора току-що — казваш някак пренебрежително. — Няма проблем. Разходката с онова конско такси сигурно е струвала цяло състояние.

И просто ей така превърна цялото ми старание да те накарам да се почувстваш като принцеса в купчина лайна. Ти плати сметката и аз не съм мъж и Такър Макс ми се присмива отнякъде заедно с дядката на бара и героите от анимационните филми ми се смеят и сервитьорът, който печели повече от мен, ми се присмива, и ти отваряш вратата на таксито — отнемаш ми всичко мъжко парче по парче и аз съм само твоят телефонен отдушник и полата ти е раздърпана — и няма начин да стане по-зле, но става.

— За къде?

— Седемдесет и първа и Сентръл Парк Уест.

— Добре ли е Пийч? — питам, изненадан, че мога въобще да говоря.

— Не — казваш ти и прибираш косата си назад с ластик от твоята голяма шибана безполова чанта, която носиш със себе си, сякаш си знаела, че всичко ще приключи тъкмо така. — Изобщо няма да повярваш какво се е случило.