Каролайн Кепнес
Ти (26)

26

В деня след преспиването без секс ти ме покани да се видим в центъра. Къртис вече го нямаше и аз бях сам в магазина, но след като предния ден една жена е била в апартамента ти гола, можеш само да й кажеш „да“. Взехме новата ти кутия за кабелната телевизия. Опашката беше близо два километра. После ти ме отпрати да си ходя.

И същото продължи през последните две седмици. Днес ме помоли да се срещнем пред „Старбъкс“ на Хералд Скуеър, където стоя сега, докато ти ме целуваш за „здрасти“ (по бузата). Няма да седнеш в скута ми в претоварен стол и няма да оближеш сметаната от горната ми устна. Ти си настроена на делови дневен режим и хората, които са излезли да купуват коледни подаръци, сигурно си мислят, че съм твоят най-добър приятел гей. Курът ме боли, Бек. Кога ще бъде празник и за мен?

— Хубавата новина е, че знам точно какво искам.

— Наистина ли? — казвам аз и се надявам, че ще поискаш да те изям цялата в тоалетната на „Старбъкс“.

— Искам да купя на майка ми от онези големи слушалки с пухчета.

— Аха.

Дигиталните слушалки с пухчета са материалната противоположност на оралния секс.

— А още по-хубавото е, че имам ваучер за намаление — добавяш, докато вървим към „Мейсис“.

И започваш да говориш за пари. Закъсала си. Преструвам се, че не съм чел имейлите, дето си разменихте с баща ти тази сутрин. Знам, че чакаш да видиш дали твоят старец, капитанът, ще ти помогне.

Ние сме в царството на дамските обувки (ти не искаше ли слушалки?), когато ме питаш за Къртис. Отговарям ти, че съм го хванал да краде и съм го уволнил. Не ти казвам, че всъщност го изгоних, защото ти е дал адреса ми. Въздъхваш, според теб той изглеждал добро момче. Ха. Разхождаме се покрай щандовете с бижутерия (не ти ли трябваха слушалки?) и се интересуваш кога ще назнача нов служител. Отвръщам ти, че единственото, което ми е по-невъзможно от намирането на добър помощник, е да се справям сам с книжарницата. Кимваш и се съгласяваш, че повечето хора наистина не стават да ги наемеш на работа, и така ли ще бъде оттук нататък — общи приказки за глупости?

— Искаш ли да се повозим? — питаш ме и ако имаш предвид да се повозиш на кура ми, тогава да.

Ала вместо това хващаш ръката ми и ме повеждаш към ескалатора. Там е претъпкано, запотено и коледно и по-скоро бих седял в кофа за боклук. Няма никаква възможност за уединение в „Мейсис“ през декември, но ти продължаваш:

— Значи, моят наставник в университета, който сега си е взел една година отпуска и има грант от „Принстън“… — И правиш драматична пауза, като че ли на мексиканката пред нас й пука. — Той иска от мен още страници, преди да излезем във ваканция, което е абсурдно.

— Как му беше името? — питам аз, въпреки че никога не съм го знаел.

— Пол — отговаряш, без да споменеш фамилията му, и, слава богу, разговорът приключва. Слизаме на четвъртия етаж. Прекалено оживено е и мирише на гевреци и парфюм. Пуснали са някаква песен на Майли Сайръс и е доста разгорещено. Шумните отвратителни люде, които се карат помежду си, са обида за сетивата ми и аз те питам дали слушалките са на този етаж, ти обаче ми обясняваш, че трябва да върнеш нещо тук.

За щастие, опашката в сектора „Млади курви“ не е толкова дълга, понеже повечето млади курви не могат да си позволят да си купят нищо. Както се оказва, ти не си ми казала цялата история и когато идва твоят ред, вадиш един клин и една смачкана касова бележка от чантата си, а бедното момиче зад щанда не знае как да се оправи с върнатата стока и, разбира се, се налага да изчакаме.

— Защо трябва да висим толкова? — просъскваш.

— Ами ти си го купила преди повече от сто дни.

— И какво от това?

Мамка му, действително съвсем си го закъсала, защото кой друг би изровил клин отпреди повече от три месеца? Грабваш го заедно с касовата бележка и го натъпкваш в чантата си.

— Ще дойда пак, когато ще мога да говоря с управителя.

— Никакъв проблем.

Сега си като ужилена, наистина си разчитала на парите, които така и не успя да вземеш. Изкарваш си го на всички млади курви, проправяйки си път през изкуствената коприна и изкуственото осветление, без дори да се извиниш. Две кучки изсъскват, че искат да те сритат, но няма да го сторят, те са все още в гимназията и им стига просто да могат да те нарекат „кууучка“. Казвам ти да забавиш малко, а ти хич не ме слушаш и почти ми харесва да си представя каква путка можеш да бъдеш, защото някой ден ще ме завържеш за леглото и ще ме напляскаш и ще властваш над мен, така както властваш над всичките тези хора, които се изпречват на пътя ти. Толкова си форсирана, че ми се ще да си поиграя с теб и го правя.

— Бек.

— Какво?

— Виж, не разбирам много от дрехи за момичета, ама този клин, който възнамеряваше да върнеш, си изглежда добре.

— На мен не ми харесва.

— Мога ли да го погледна?

Бориш се с усмивка, ала в крайна сметка губиш.

— Тук?

— Да — кимвам аз и сега вече забавяш ход и никой не наблюдава пробните, понеже е Коледа и Дядо Коледа знае, че съм добро момче. Вървим по коридора с пробни от двете страни към тази за инвалиди в дъното. Не ми казваш защо отваряш точно тая врата и не ме каниш да вляза, аз обаче те следвам. Сядам на пейката, а ти си права пред тристенното огледало. Вадиш клина от чантата си и какво, по дяволите, ти става, та все още мислиш за него?

Въздъхваш:

— Разбираш ли, на мен всъщност ми трябва нещо по-прилепнало.

Но на теб всъщност ти трябва оргазъм и аз ти казвам да го пробваш. Изчервяваш се палаво, вратата се тряска и някой промърморва да си вземем стая, ами ние си взехме стая, ние сме в тази стая, сваляш кожените си ботуши, разкопчаваш джинсите, а те са прилепнали толкова плътно, че бикините ти започват да се смъкват заедно с тях.

— Ела тук.

— Джо. Шшт.

Давам ти знак да се приближиш. Понеже си срамежлива по душа, вдигаш джинсите си и дори почваш да ги закопчаваш. Поглеждам те, ти също ме поглеждаш, навеждаш се и протягаш ръка към колана ми, но не. Твърдо грабвам ръката ти.

— Изправи се.

Ти се изправяш. И щом посягам да разкопчая джинсите ти, се размърдваш леко и ми помагаш да ги сваля и да ги хвърля към огледалото. И най-накрая в сектора „Млади курви“ на „Мейсис“ на Хералд Скуеър вече е Коледа. Вкусвам те. Облизвам те. И когато свършваш, се разнася силен вик.

Обичам да пазарувам.

Сексът прочиства съзнанието и оргазмът ти действа добре. Напускаме пробната и решаваш да дадеш на майка си клина, който смяташе да върнеш — знаех си, че няма да вземем никакви слушалки. Хванала си здраво ръката ми, слизаме с ескалатора четири етажа надолу и на теб не ти се иска повече да разглеждаш. Сега музиката е по-спокойна, звучи „Нека имаш една весела малка Коледа“^[1] — любимата ми тъжна коледна песен. Питаш ме какво ще правя по празниците и ти отговарям, че, разбира се, ще работя, а ти ми казваш, че ще трябва да си намериш работа. Завеждаш ме при мъжките шапки и избираш една чудовищна вълнена в червено и зелено. Изобщо не ми харесва.

— Вероятно бих могла да работя тук — усмихваш се. — Можеш да идваш да ме видиш, когато съм в почивка.

— Наистина ли ти е нужна работа?

Вместо да ми отвърнеш, взимаш една червена ловджийска шапка като тази, която носи Колфийлд от „Спасителят в ръжта“, и ме поглеждаш:

— Моля те. Това е любимата ми книга.

Не мога да ти откажа и те обичам, защото не спомена заглавието на книгата. Слагам шапката и ти захапваш устната си.

— Възхитително.

Трудно ми е да те накарам да ме приемеш на сериозно с тази нелепа шапка, ала все пак се опитвам.

— Наистина, Бек, трябва ли ти работа?

— Много си секси — изпискваш и вадиш телефона си. — Само една снимка, Джо. Нека да ти направя снимка.

— По-добре да не виждам това във Фейсбук.

— Ти, така или иначе, не си във Фейсбук, глупчо — отвръщаш. — Усмихни се.

Снимаш ме, давам ти шапката и почваш да ровиш в чантата за кредитната си карта.

— Бек, не е нужно да ми купуваш шапка, която никога няма да нося. Съвсем сериозно. Трябва ли ти работа?

— Знам, че не е нужно — казваш. — Но искам да ти я купя.

Коледа е, така че те оставям да ми вземеш шапката и ти заявявам, че ще я нося само при едно условие.

— Каквото и да е — изричаш и съгласието ти е очарователно.

— Кажи ми, че ще приемеш да работиш в книжарницата.

— Да!

Ти се радваш и ме прегръщаш, давам ти всичко, което искаш, всичко, което ти е нужно, целуваш ме леко по врата и нежно по устните. Шепнеш името ми — Джо — и онези, които минават покрай нас, вероятно си мислят, че току-що сме се сгодили.

* * *

По-късно през деня Етън идва за интервю. Сърце не ми дава да му кажа, че мястото вече е заето. Той прилича на мишок, приятелски настроен е като домашен любимец и би се вписал по-скоро в приют за животни, отколкото в книжарница. Говори много, а аз проверявам пощата ти и разбирам, че си се обадила на Пийч и си й разказала за нашето пазаруване заедно и за новата си работа. Тя ти пише:

Сладичка Бек, надявам се, че не си ядосана на себе си след лудуването в Таргет. Запомни: ако направиш нещо долно, това не те превръща в боклук. Ти си просто човек, малък човек! Само те моля, бъди внимателна с него, да работите заедно надали е най-добрата идея. Може би да си намериш работа в студентското градче… Както и да е, дано всичко е наред, Пийч.

Този имейл попарва приповдигнатото ми настроение след „Мейсис“. Ами ако се откажеш? Ами ако почнем да работим заедно и не се погаждаме? Ами ако се нуждаеш от „вечерсмомичетата“, когато си в почивка, и никога повече не отидем да пазаруваме заедно? Етън няма да ме изостави; донесъл е три екземпляра от автобиографията си.

— Изглеждаш много зает, Джо — подхвърля закачливо. — Само кажи и ще мина след малко. Нямам други ангажименти днес!

Опитвам се да печеля време. Не знам дали бих могъл да овладея неговата енергичност.

— Кои са петте ти любими книги?

Той се усмихва, сякаш току-що съм му казал, че Дядо Коледа наистина съществува, и прочитам отговора ти до Пийч:

О, това беше в Мейсис, не в Таргет, така че е по-порядъчно… надявам се. Иначе си права, знам, че не би трябвало да работя в книжарницата. Толкова зле се справям с границите на личното пространство. Защо винаги си толкова умна?

Етън е по средата на анализа си на „Властелинът на пръстените“, когато го прекъсвам.

— Извинявай, Етън. Само още една минутка.

— Не е нужно да се извиняваш! — изпява той. — Ти си шефът!

Всяко негово изречение е с удивителен знак, поради което е малко озадачаващо, че най-любимата му книга е „Американски психар“.

— Харесвам добрите ужасии! Нали и на теб ти харесва, Джо?

Предпочитам художествената проза, той подвива опашка, а аз рифрешвам входящата ти поща и отварям отговора на Пийч:

Просто ми пука за теб, сладичка Бек. Помни: границите преди всичко! Също така май не сме се виждали цяла вечност.

Оставям телефона ти настрани и тихичко благодаря на майка ти, че все още плаща сметката. Етън продължава да говори за онзи мишок в „Американски психар“.

Думите му се леят, кикоти се и се чудя, що за човек е, по дяволите?

— Просто обичам книгите — цвърти. — Мога да говоря за книги цял ден! Най-трудното е, когато изгубиш работата и гаджето си. Липсва ми говоренето. Обичам да говоря!

Етън е най-самотният, най-депресираният човек, когото някога съм срещал, и същевременно е моят спасител. Перфектен е, точно каквото ми трябва. Няма как да хлътнеш по този тип, а редом с него аз изпъквам. Усмихвам се.

— Е, Етън, можеш ли да работиш през уикендите?

— Разбира се! — изцвъртява отново той, не много по-различно от мишок. — Мога да работя по всяко време!

Когато се изправяме, установявам, че е с около трийсет сантиметра по-нисък от мен. Има пърхот и продължава да ми благодари, докато го изпращам до вратата.

— Знаеш ли, Джо, винаги съм усещал, че ще си намеря подобна страхотна работа! Честно казано, дипломата ми по финанси беше идея на баща ми. Не моя!

— Е, това е чудесно, Етън, това е чудесно — кимам и явно той има проблем с границите на общуване. — Изпий една бира и празнувай.

— Всъщност не пия, но може би ще си сипя малко ром в диетичната кола! — възкликва и гледайки го как се отдалечава по улицата, се чувствам горд като учител. Днес направих едно добро дело.

Ти пишеш на Пийч и й пожелаваш приятна почивка на слънце. Съобщаваш й, че вероятно ще останеш в града, защото ти е твърде скъпо да отидеш до Нантъкет, а тя ти отвръща:

Скъпа, ако ти трябват пари назаем, винаги можеш да разчиташ на мен…

Отговаряш й твърдо „не“ и Пийч заминава да види семейството си на Сейнт Бартс, да размазва органичен крем против слънце по гротескното си тяло и да си мисли за теб. Може би ще се запознае с някое местно момиче, ще се влюби и ще те остави на спокойствие. Пиша ти, че започваш утре, и ти реагираш веднага по правилния начин:

Да, шефе.

По-късно вечерта ми се обаждаш да уточним кога точно да се явиш. Като ти споменавам за Етън, отначало си объркана.

— Смятах, че аз получавам работата — казваш ми.

— Ами това е най-натовареното време през годината, Бек.

— Значи ли, че ще имам по-малко часове?

— Значи, че понякога ще имаме свободна вечер заедно.

Ти разбираш и понижаваш глас:

— А значи ли, че вече упражняваш сексуален тормоз?

Дори не се засмивам.

— Да, госпожице, точно така.

Аз съм гений, очевидно е, а Пийч може да се разкара, защото ние продължаваме да си говорим като гаджета. Разказвам ти повече за Етън и ти се смееш.

— Той, изглежда, е пълната противоположност на Блайд — отбелязваш. — Тя задрасква удивителните знаци в разказите на всички. В буквалния смисъл.

— Мамка му — отвръщам. — Чудя се какво ли би станало, ако те двамата са заедно в една стая.

— Божичко — изричаш и те чувам как сядаш. — Добре би било да го уредим това.

— Бек.

— Трябва да ги запознаем.

— Момчето е толкова невинно — подчертавам. — Не знам дали да му натрисаме Блайд.

— Честно казано, Джо, Етън вероятно е тъкмо онова, от което се нуждае Блайд. И обратното също може би е вярно. Имам предвид, че противоположностите се привличат, нали?

— Ние с теб противоположности ли сме?

— Ами ще видим — казваш ти и продължаваме да си говорим за индийска храна и музика и това е един от онези разговори, дето просто се леят и които можеш да водиш само след споделено преживяване в пробна.

Когато най-сетне приключваме, ти изпращам координатите на Етън за Блайд. Пиша ти:

Весела Коледа!

Ти ми отговаряш:

Наистина весела. (Усмивка)