Каролайн Кепнес
Ти (40)

40

Да се погрижа за Ники ще бъде по-лесно, отколкото си мислех. Той е алтруист, Бек, и веднъж седмично се качва на метрото до онази част на Куинс, където все още има много наркотици и престъпността е висока. Отива при местните наркомани, които се опитват да се откажат. Но тази вечер ще се превърне в назидателен пример за всички задници от Горен Уест Сайд, дето вярват, че могат да изкупят греховете си само с четири часа благотворителност седмично. Тази вечер Ники, който не е никакъв доктор, освен за теб, ще бъде пребит и ограбен от наркомани.

Поемам голяма глътка „Джак Даниълс“ и отварям първата страница на книга за самопомощ, онасловена „Когато на добри хора се случват лоши неща“^[1]. Приятелите на Ники Андживайн вероятно ще я подарят на жена му, като го намерят мъртъв в Куинс. Кончината му ще се приеме за трагедия. Дъщерите му ще израснат без баща (поне докато Марша не изчука някой негов заместител, което навярно ще се случи след няколко седмици) и в смъртта му ще има някаква проста, перверзна красота. Никакви заподозрени, никакви неясноти, никакви съмнения за злоупотреба, чисто и просто нападение, грабеж, човек на неправилното място в неправилното време. Приятелките на Марша Андживайн ще кръжат около нея с кексове и сладки, със собствените си деца и с бутилки вино. Ще й казват колко съжаляват за загубата. Убеден съм обаче, че тя ще благодари на Бога за това, което всъщност е спечелила.

Време е, Бек. Ники излиза от дома за наркомани и се оглежда в двете посоки като послушно бяло момченце. Забива поглед в земята, тръгва по улицата и жена му сигурно най-сетне е изпрала дрехите му от „Ванс“, защото тази вечер изглеждат особено блестящи и бели. Той е мишка в къщата ти и ми се ще ти да не го желаеше. Но разбира се, че го желаеш, Бек. Той е като добър баща, какъвто никога не си имала, и искаш да напусне семейството си. Всичко това е естествено. Такава е цикличността при хората, които се чувстват наранени, и работата на Ники беше да ти помогне да се измъкнеш от порочния кръг.

Ала Ники не си свърши работата. Той е прасе. Тази бъркотия не може да приключи с щастлив край. Ако го оставя жив, все някога ще получиш онова, за което си мислиш, че копнееш. Ще те изчука в онази бежова стая, ще се разплаче пред жена си и ще я моли за развод. После ще дойде при теб — понеже е прав, ти самата си секс — и истината е, че когато бъде твой, без брачна халка, без повече избелване на зъбите, вече няма да го желаеш.

Той те е повел по пътеката към ада, трябваше да спазва дистанция в отношенията ви, но не го направи. А ти трябваше да ми се обадиш и да ми кажеш, че ти липсвам, но също не го направи. Познавам те достатъчно добре, Бек. Ти си обаятелна, ти си извратена, ти си като магнит за слаби, безгръбначни хора от рода на Пийч, на Бенджи, на Ники. Ускорявам ход и в ръцете си държа новата си палка. (Отидох до военноморския магазин след онази случка с полицай Минти, която ме поотрезви, редно е всички да сме въоръжени срещу ченгетата, които си мислят, че са над закона.) Стискам зъби. Настигам го и съм способен да го поваля с един силен удар. Ала точно тогава усещам вибрация в джоба си. Не ми остава друг избор, освен да се шмугна в близката уличка. Ники ще се обърне, ако чуе телефона, а няма как да го спра. Не мога да дишам, ръцете ми треперят. Поглеждам телефона си.

Това си ти.

Ти ми се обаждаш.

Най-сетне си решила да се отдадеш на чувствата си.

Името ти изглежда прекрасно на дисплея на телефона ми и сияе в тъмнината над снимката ти по бял бански. Взирам се в теб, пламнал. И аз сияя. Ти ме изненадваш, ти ме радваш и ти липсвам. Опитвам се да укротя пулса си, доктор Ники вече е на няколко пресечки разстояние. Доближавам телефона до ухото си:

— Е, здрасти, Бек.

— Джо? — изричаш и гласът ти е мек като копринената ти кожа. — Чуваш ли ме?

В гърлото ми сякаш засяда буца и се изкашлям. Не съм на себе си, защото тъкмо щях да убия Ники с палка, понеже възнамеряваше да спи с теб. Замаян съм, а ти звучиш доста пийнала, когато повтаряш отново:

— Джо? Чуваш ли ме?

— Връзката е лоша — отвръщам. — Чакам метрото.

И директно и властно ми казваш какво искаш:

— Трябва да дойдеш при мен. Можеш ли да дойдеш? Можеш ли да дойдеш веднага?

Никога не съм бил по-сигурен за каквото и да е в живота си и убедено отговарям:

— Да.

Натискам „Край“ и не съм в състояние да повярвам, че ми позвъни точно в този момент. Нужна ми е минута да събера мислите си. Ти се обади. Захвърлям палката в кофа за боклук. Ръката все още ме боли от стискането, сърцето ми е свито. Ти се обади. Ти се върна! Сега съм по-спокоен, крача уверено и искам да се махна оттук и да дойда при теб. Ти се обади и няма как да не си помисля, че въпреки цялата му идиотщина, в крайна сметка Ники може би е вещ в работата си. Очевидно вече си по-добре, обади се на мен, не на него. Спирам такси, защото съм твърде щастлив, за да се возя в метрото. Чудя се с какво ли си облечена и не мога да стигна достатъчно бързо при теб. Оставям „Когато на добри хора се случват лоши неща“ на задната седалка на таксито. Тази книга не ми е необходима повече. Сега имам теб.